Яница Радева
За ценителите на преводната литература от турски и арабски език името Азиз Шакир е добре познато. Вероятно за голяма част от читателите на тази литература е известно, че артистичният псевдоним на преводача е Таш, с който той публикува и поезия. През 2004 г. Азиз Таш публикува заедно със стихосбирката си „На 22“ лиризираната си проза „Апокриф за дъжд“, която включва седем разказа, чиято стилистика в съвременната ни литература звучи най-близо до „Спомени за хора, камъни и риби“ (2013) от Борис Христов. Двайсет години по-късно Азиз Таш се явява пред публиката с първата си самостоятелна белетристична книга – роман със заглавие „Ниският полет над думите“.
Заглавието на романа звучи метафорично и ако не беше обемът от 302 страници, би могло да се направи заключението, че става дума за стихосбирка. Озаглавяването поддържа индиректната връзка с поезията поне още на няколко нива. Първото е собственото стихотворение „Всяка дума в барокамерата на сърцето“, поставено като епиграф на първата глава, с който се въвеждат „ниските полети“. Другата връзка, която може да бъде открита, е чрез асоциацията, която заглавието създава с „Албатросът“ на Шарл Бодлер. Вероятно сходен е бил и замисълът на А. Таш, защото именно този образ се появява на финалната страница: „Албатросът, който седем години бе летял над океан от думи, най-после бе успял да кацне на миниатюрна скала, която не беше отбелязана на никоя карта по света“. И в романа, както в стихотворението на Бодлер албатросът е метафора на несъвместимия. При Бодлер това е поетът, но в романа на А. Таш, противно на поетичното озаглавяване, албатросът означава аутистичното дете. То е изведено от романа като албатрос, но е въведено чрез друга птица – пингвин, – птицата с най-голямо сходството с човека. С обхващащото седемгодишен период повествование Азиз Таш заскобява образа на малкия Онур в символиката между непохватността на пингвина и на албатроса, ако използваме Бодлеровата символика.
За разлика от първия си опит с прозата, в „Ниският полет над думите“ лиризацията е сведена до минимум. Повествованието е освободено от ритъма, характерен за ранните текстове на Азиз Таш. Стилистиката е със засилено присъствие на сравнения – най-вече в първата глава. Текстът не е лишен от ирония и саморефлексия. Прави впечатление и свръхбогатата цитатност от художествената литература, филмографията и музиката. За улеснение на читателя или привичка на Таш от ролята му на преводач, в романа има множество бележки под линия, както и бележки в края на книгата, нещо нехарактерно за художествената литература.
Както вече стана ясно „Ниският полет над думите“ е замислен като художествено произведение, осветляващо проблемите на аутизма. На представянето на книгата Азиз Таш спомена, че тази тема е неизвестна за българската литература. Аз познавам две книги, излезли през изминалите пет години по темата за т.нар. „проблемни деца“. Едната е „Възхвала на Ханс Аспергер“ от Златко Енев, а другата романът „Ние“ от Валери Колев. Към този списък можем да добавим „Папка „Аутизъм“ от Недко Недков и „Аутизъм с лице на момиче“ от Бисера Мицева, издания, за които, съдейки по озаглавяванията, пряко насочват към проблематиката, за разлика от „Ниският полет над думите“. Това би било и едно от препятствията пред поставената от Азиз Таш задача, романът да достигне до родители, близки или хора, грижещи се за деца с аутизъм. Друго препятствие би била липсата на читателски и изследователски фокус към темата за болестта в нашата литература, част от която е и темата за проблемните деца.
За „Възхвала на Ханс Аспергер“ Златко Енев изхожда от личния си опит, публикува снимков материал, който превръща в част от словесния – споделянето и най-вече трудностите да си родител на момиче със синдром на Аспергер. За „Ние“ Валери Колев прави нещо, което никой от посочените автори, включително и Азиз Таш, не посмява – да опише вътрешния свят на дете в някое от състоянията синдром на Даун, аутизъм, синдром на Аспергер, епилепсия.
Подходът на Азиз Таш е средищен. На представянето на романа Кристина Йорданова го определи като жанров хибрид между автофикция и фикция чрез съжителството на документалност и фикция, което вписва „Ниският полет над думите“ в определени тенденции на европейската литература[1]. Документалният пласт е разпознаваем както чрез разказа за действителни събития, които са обговорени от героя, така и чрез въвеждането на протагонист своеобразно алтер его на автора – поета баща на аутистично момче, който също като Таш е завършил Софийския университет. Заглавията на стихосбирките на бащата Назми също са сходни на реалните издадени от А. Таш. Стихотворения на Таш също са приписани на поета Назми. Синът Онур не е фикционален персонаж. Рисунки на неговия прототип илюстрират изданието, осъществявайки допълнителен визуален разказ. В издателското каре е вписано и името на илюстратора – Яман Шакир. Представянето на романа в София беше придружено от малка експозиция с още негови рисунки. Рисунката обаче е единственият глас на персонажа.
Романът не се опитва да изобрази психологически портрет на детето, то е показано чрез звуците, които издава, чрез струпаните книги, които бащата подрежда, обглеждайки собствения си опит в света. Това превръща наратива не в роман за аутизма, а в роман за справянето или несправянето на родителя с аутизма. А заедно с това и в роман за вината, която родителят се опитва да изговори, опише и да изкупи. Без да е търсен стремеж от автора, романът се оказва не толкова за аутизма, макар че все пак е за болестта, но не толкова на детето, колкото за състоянието на бащата. Аутизмът на детето се явява път към изцелението на родителя от вината. Вината тук, доколкото романът ни я представя, е самообвинение на бащата. Той постоянно се изживява като нарушил някакви морални норми, заради които е наказан с аутизма на сина си. Така страдащият, боледуващият в романа не е детето, а водения от угризения родител. Двамата поравно разделят болестта, или както романът нарича аутизма, „състоянието“, травмата – единият като я лишава от словесен акт, другият като постоянно я изговаря.
Прави впечатление и как се говори за „състоянието“. Таш се стреми целенасочено да разколебава метофориката около него. Така, за разлика от литература на модернизма, която, както забелязва Зонтаг в „Болестта като метафора“, романтизира туберкулозата, въвеждайки литературните пози на „романтична агония“, Азиз Таш противопоставя онова, което мислим, че знаем, на това, което е. Така на метафорите „кристални деца“, „деца индиго“, „деца дъга“, надарени с красота, гениалност и свръхестествени способности, той противопоставя невъзможността на тези деца да се впишат в обществото по какъвто и да е начин, както и пълната липса на способност да се грижат за себе си.
Макар че романът е камерен, трябва да говорим за родители и за деца. Защото в „Ниският полет над думите“ присъства още един родител и още едно дете с аутизъм. Романът показва, както отбеляза и Кристина Йорданова на премиерата, колко различни могат да са родителите и децата с аутизъм. Появата на другия родител – Лидия – майката на другото момче с аутизъм, променя насоката на романа. От роман за справящия се самотен родител фабулата поема по две нови линии. Едната е на започнати, но непоказани чувства, освен една целувка с Лидия. Ухажването, на което читателят става свидетел чрез пространните им чатове за състоянието, го оставя измамен. Заложената по чеховски пушка „Ухажване – Интимност“, не гръмва.
Другата линия в романа е на бързо развили се заговори, които внасят криминално-заговорнически привкус на сюжета. Тази линия е свързана с корупцията в здравеопазването и възможността/невъзможността за справяне на родителите с нея. И най-важната част е свързана с натиска от фармацевтичната компания, наречена „Фарма-цед“ и перипетиите, които Лидия трябва да преодолее, а Назми да ѝ съдейства и внася здрав разум в развилите се събития. Развръзка в тази линия се осъществява по формулата deus ex machina. Ситуацията е разрешена след диагностицирането на трето дете със „състоянието“, внука на шефа на въпросната фармацевтична компания.
Накратко, чрез тези две посоки романът се опитва едновременно да бъде личен, насочен към определени интимни преживявания, и социален, критикуващ аутистичното общество, което се оказва безчувствено към драмата на родителите. Вероятно избраните две линии са част от стратегията за привличане на читатели и така романът да осъществи намерението да бъде каузалност, тоест чрез литературата да промени отношението на обществото към аутизма и да насочи към проблемите, свързани с него, не на последно място като проблеми, засягащи цялото общество. В нашата литература са многобройни книгите като „Ниският полет над думите“, които пряко да се афишират като посланици на дадена кауза. Като сходен по каузалност в друга социална посока мога да посоча романа на Наталия Делева „Невидими“, както и „Не казвай на мама“ от Николай Йорданов.
Макар че „Невидими“ и „Не казвай на мама“ са написани в първо лице, не боравят с преживяна история. В „Ниският полет над думите“ е използван всезнаещ третоличен разказвач и пишейки от собствен опит, както вече беше споменато, Таш е изправен пред опасността да не бъде верен или на литературата, или на факта. Именно затова най-силните моменти в романа са онези, които открито диалогизират с други литературни творби, а Азиз Таш описва околното именно като литература. Такъв момент е въвеждащата част „Той“, където опитът на бащата с барокамерата е описан с характеристики на приключенски, дори фантастичен сюжет. Тук барокамерата е показана като „заредено с кислород самолетче“, маската в нея трябва да се придържа „сякаш двамата са обградени от вакуум и всеки миг ще се задушат“. С по-силна връзка с литературата е изградена седма глава „Бяла пешка на F2 – черна пешка на E6 – бяла пешка на F7 – черна царица на Н4“, в която Таш успешно използва „Ад“ на Данте, за да пресъздаде работната среда във фармацевтичната компания.
Във връзка с каузалността на романа са и двете таблици в края на изданието, дадени като приложения. Така то прави опит да функционира не само като художествена литература, но и като наръчник за родители. Първата таблица е назована „Чеклист за детското развитие от 0 до 6 г.“ и според бележка на автора е документална част, изготвена със сътрудничеството на специалист, за да подпомогнат родителите да следят развитието на своето дете. Втората таблица включва подбрани добавки в храните с код Е и действието им върху организма на детето и има за цел да се свърже с ретроспективна глава „Е621 – Това съм аз, а ти кой си?“.
Накрая няколко думи за издателската работа по книгата, тъй като тя е безупречна на всички нива. Разположението на илюстрациите от Яман Шакир на определени от дизайнера места създават отмора на окото при четене, и както посочих по-горе, действат като визуален текст. Любопитно би било да бъдат анализирани от специалист по детско развитие тези особени риби, къщи, огромни, повтарящи се букви, които в образния речник на илюстратора имат своето послание. Находчиво в края на изданието е поставено изображение на нарисувано от детската ръка слънце, израз на надеждата, което е вмъкнато и в идеята на корицата, изработена от Маргарита Дончева.
Намерението на Таш да покаже личната битка на двамата родители и препятствията, които срещат от страна на обществото обаче е затруднено от дългите диалогични епизоди, чатовете, публикуваните интервюта, защото в тези части действието спира и забавя развръзката, а това разсейва читателското внимание. Независимо от тези композиционни дисонанси, във фокуса към тази все още слабо изследвана тема в българската литература – живота с аутистично дете, е достойнството на този първи опит на Азиз Таш в романовата форма.
Азиз Таш, „Ниският полет над думите“, изд. „Версус“, С., 2025
[1] За повече вж. Излезе първият роман на Азиз Таш. [Репортаж на Силвия Чолева от премиерата с участието на Кристина Йорданова и Азиз Таш]. – https://bnr.bg/hristobotev/post/102163651 (посетено 29.09.2025)
