Разговор с Мари Врина-Николов
В своите изследвания подчертавате, че градове като Истанбул, Букурещ, Браила и Одеса са част от българското литературно пространство през XIX в. Как промяната на перспективата – от национална към транснационална – променя разбирането ни за самото понятие „българска литература“?
Представата за „българска литература“, отъждествяваща се с един език, с една нация, която е наследена от времето на “nation building” в Европа, в частност на Балканите, изглежда вече неработеща в глобализиран свят. Затова вместо „българска литература” предлагам понятието за литературно пространство, предполагащо транснационално и многоезично пространство, което е по-подходящо, когато се интересуваме от плуралистичната литература на страна, която е била част от огромна многоезична, многоконфесионална и многоетническа империя и която е независима национална държава едва от края на XIX век. Българското литературно пространство включва всички културни територии, с които българската културна общност е имала литературни и по-общо, културни връзки, независимо дали са били търсени или не, споделяни или не, поддържани в колективната памет или потискани. Литературите не са подчинени на политическите граници, наложени от историческите събития, те непрекъснато диалогизират с други литератури, близки или далечни в пространството, както и във времето. И така се обогатяват, разширяват, обновяват. Така стават световни литератури.
Да не забравим, че освен гръцката европейските литератури са се родили от преводи. В по-съвременен план творбите на Георги Господинов влизат в диалог с Омир, Борхес, Одън, Уитман, Пруст, Цвайг и много други писатели – именно чрез интертекстуалността литературата съхранява паметта за себе си.
Включването в българското литературно пространство на написаните на други езици текстове, които са били налице в това пространство променя мрачната картина, представена в много литературни истории, що се отнася до XVI и XVII век. Много са и много различни по жанр – персийска и турска поезия, трактати по суфизъм, реторика и др.
Вие говорите за „многоезично, религиозно и диглосно литературно пространство“, в което общностите не са били толкова изолирани една от друга, колкото сме свикнали да мислим. Какви примери от превода или периодичния печат най-силно илюстрират тези контакти?
Направи ми силно впечатление, че много от „първите“ творби, написани на един от езиците на империята, оригинални или преведени, са излезли първоначално в периодичния печат, например като фейлетони, и то почти всички в Истанбул, културен център на общностите, като по този начин са допринесли за формирането на един общ читателски вкус.
През 40-те и 50-те години на XIX в. излизат първите списания и вестници, написани на български, ладино, османотурски, арменски („Любословие“, „Цариградски вестник“, La Buena esperanza, Ceride-i Havadis, „Масис“ и др.).
Интересно е и това, че друго явление прави впечатление: многобройни руски и най-вече западни романи излизат почти едновременно на езиците на общностите, главно в Истанбул. Превеждат се на турски, арменски, български и ладино, в интервал от най-много 30 години, класици като Молиер, Фенелон, Сервантес, съвременни писатели – Мопасан, Зола, Горки, както и изчезнали или пренебрегнати писатели или смятани за „юношески“ от националните канони – Йожен Сю, Жюл Мари, Мишел Зевако, Понсон дю Терай, Жул Верн, Александър Дюма, Алфонс Роайе, Кристоф фон Шмид. „Робинзон Крузо“ е първият роман, преведен на български (1849, „Цариградски вестник“), но и първият, преведен на турски (с гръцката азбука през 1853 г., с арабо-турската азбука през 1864 г.). Романът „Геновева“ на Шмид (преведен на български през 1872 г., на турски с гръцката азбука през 1854 г., на арменски през 1855 г., на арабски през 1869 г.) и „Приключенията на Телемаха“ на Фенелон (преведен на турски с арабо-турската азбука през 1859 г. и изцяло на български през 1873 г.), веднага придобиват голяма популярност. Тези преводи не само запълват пропуските и допринасят за формирането на общ читателски вкус и удоволствие от четенето сред различните общности, но изпълняват и функцията на своеобразна писателска лаборатория преди възникването на оригиналните романи.
„Лавандуловото момче“ на Бюрхан Керим заедно с „Керван за гарвани“ на Емине Садкъ са гласове на едно ново поколение. По какво според Вас техният начин на вплитане на травмата и паметта се отличава от писателите от предходното поколение, включени в антологията „Когато ми отнеха името“ (съст. Вихрен Чернокожев и Зейнеп Зафер, „Изток-Запад“, 2015)?
Сборникът „Когато ми отнеха името”. Възродителният процес през 1970-1980-те години в литературата на мюсюлманските общности”, публикуван през 2015 г. дава думата на поколението на травмата. Онова поколение турци, които са преживявали унижения, насилие, напускане на обичана страна. Сборникът включва стихотворения, разкази, мемоари, написани предимно на турски и преведени на български, които свидетелстват за лични травми, болки, съсипани съдби, чувство за огромна несправедливост. Публикуваните през 2022 г. романи „Керван за гарвани“ от Емине Садкъ и „Лавандуловото момче“ от Бюрхан Керим – родени през 1996 и 1995 г. в турски семейства в Североизточна България – разказват за различни събития, явления, времена, а и техният език, вътрешна тоналност се различават. „Керван за гарвани“, написан с един фин хумор и метафоричен език, е роман за прехода и изпарилите се надежди за един по-добър и по-човечен живот в България. Вместо това – мизерстващи, изоставени от държавните власти малки градове и села, намиращи се извън времето и ритъма на столицата, което създава впечатление за съществуващи паралелно светове; протести срещу корупцията на политическия елит и неговото презрение към народа; екологични проблеми; новобогаташи, които се опитват да забравят празнотата на живота си чрез алкохола и твърдите наркотици. Докато „Лавандуловото момче“ ни пренася във въображението и детските спомени на разказвача – в един приказен, ониричен, поетичен свят, в който времената се сливат в едно подхранвано и изпълнено с различни минали пластове настояще, където срещаме архетипни фигури, общи за Корана и Библията, персийски поети от Х до ХIV в., цитирани в епиграфи преди всяка глава. Но и в двата романа намираме отзвуци от Възродителния процес и Голямата екскурзия – разказани по един меланхолично „успокен” и много трогателен начин при Емине Садкъ, а при Бюрхан Керим не без чувство за хумор като част от историята и ежедневния живот на семейството на разказвача, преживяло събитията и върнало се в България от Турция, където са останали техни роднини. Трагичните събития, болезненото преживяване вече не са лична, физическа памет, а предадена от по-възрастните част от Историята.
Вашият френски превод на романа на Бюрхан Керим „Лавандуловото момче“ (Le garçon à la lavande), издаден от La Peuplade през октомври 2025 г., излезе съвсем наскоро. Бихте ли разказали за работата си върху превода?
Още от първите страници този роман ме заплени. Имаше няколко причини за това – преди всичко, защото ме потопи в едно въображаемо пространство, което ми е особено скъпо: богатия арабо-персийски свят, от който българската култура е наследила част чрез Османската империя. Романът ме въведе в един самостоятелен свят, където всичко се върти около човешките отношения – изпълнени с топлина, приятелство, нежност, любов, но и с отхвърляне, със спомени и истории – лични и родови, описани по ониричен и поетичен начин, с един ритмичен и звучен език, с незабравими образи.
Стремях се да запазя „турското“ в текста. Затова добавих бележки под линия, които обясняват както значението на турските думи на френски, така и начина, по който те се изписват на турски. В самия текст съм ги предала така, както биха прозвучали във френския, както и те са предадени на кирилица в българския текст.
За мен това е книга извън времето – тя създава топъл, уютен микрокосмос, далеч от страховития шум на света, който ни обкръжава. Да я прочета и преведа беше за мен истинско убежище, към което винаги исках да се връщам, да се потапям.
Вече съм споделяла, че преводът е за мен един вид убежище, а тази книга ме приюти много топло. Междувременно преведох и „Керван за гарвани“ от Емине Садкъ, като този превод трябва да излезе в началото на 2026 г. Щастлива съм, че френската публика ще има възможност да се докосне до тези два силни, зрели и поетични авторски гласа, които според мен принадлежат безспорно и към българската литературна традиция (Шабан уста и неговата каруца има много общо със Сали Яшар и песента на колелетата от Йордан Йовков; мисля за Йордан Радичков и неговата носталгия по едно изгубено минало и бит в „Спомени за коне“; за Виктор Пасков от „Невръстни убийства“ и „Балада за Георг Хениг“; с Георги Господинов и тъгата по изгубеното детство и въображаемите светове, които то създава) и към турското културно пространство, към което отварят българската литература и я обогатяват.
Разговора води: МАРИЯ КАЛИНОВА
