Разговор с преводачката Иглика Василева
Иглика, преди няколко дни се върнахте от Дъблин, където участвахте в среща на писателя Пол Линч с негови преводачи на различни езици – събитие, организирано от Тринити Колидж по случай Международния ден на преводача на 30 септември. Ще разкажете ли повече за тази среща и за Вашето участие в нея? Кои бяха основните теми в разговорите?
Това е ежегодна инициатива на Центъра за литературен и културен превод към Тринити Колидж – всяка година там отбелязват Деня на европейските езици – 26 септември, и Международния ден на преводача – 30 септември. Тогава канят известен ирландски писател или писателка с някои от техните европейски преводачи. В случая писателят беше Пол Линч като носител на литературната награда „Букър“ за 2023 г. Темата, разбира се, беше неговата „Пророческа песен“ и обсъждане на превода от преводачите й на френски, румънски, полски и български език. Дори не разбрах как е станал подборът на преводачите, защото книгата е преведена във всички европейски страни. Поискаха ни да изпратим своите сивита, след което обявиха имената на избраните четирима души. Модератор на събитието беше проф. Майкъл Кронин, преподавател в Тринити Колидж, а самото събитие винаги се предава и on line, освен това е подкрепено от Европейския институт за култура и от посолствата на страните, от които са участващите преводачи. Казват, че на този празник залата е винаги препълнена, така беше и на 1 октомври, когато ние бяхме на сцената. След встъпителното слово на водещия започнаха въпросите към преводачите – трудности при превода на различни нива и на различните езици, както и най-успешно пресъздадените моменти от книгата, още спецификата на ирландския английски и на някои ирландски реалии. Разбира се, нямаше време за подробности, малко на бегом протекоха изказванията. Последният въпрос, на който трябваше да отговорим, се отнасяше до отзивите на читателската публика и до търговската страна, тоест продажбите на книгата в отделните страни. И тук ще разкажа именно за този последен въпрос, защото трите колежки с румънски, полски и френски заявиха, че книгата, като всяка книга с щемпела на „Букър“ е нямала проблеми при разпространението. У нас обаче имаше. В началото продажбите бяха отчайващо слаби и тогава главната редакторка на „Лист“, Гергана Димитрова, каза, че повече не може да чакаме. Организирахме, доколкото успяхме, кампания по радиа и телевизии. Тя се яви при Дремджиев и говори обстойно за политическите послания в книгата, която представлява нещо като страховита антиутопия. После няколко български писатели се обадиха с категоричното мнение, че тази книга трябва да бъде прочетена. Продажбите тръгнаха нагоре, но най-добре им се отрази фактът, че освен Пол Линч, спечелил „Букър“ през 2023, в същата година и Георги Господинов получи така наречения „Международен Букър“, тоест името на наградата се завъртя доста настойчиво в медийното пространство и така се получи, че Георги Господинов помогна за продажбите на книгата на неговия ирландски колега.
Макар и темата да беше преводът, както се досещате, да се говори в детайли за превод е нужна публика, която да разбира не само езика на оригинала, но и езика на превода – в нашия случай четири броя – което, разбира се, е невъзможно. Нямаше как да се дават конкретни примери на четири чужди езика пред изцяло англоезична публика, пък и целта не беше да се прави работилница по превод. Лично аз посочих стила като една от възможните трудности при претворяването, тоест нещо, което минава през целия текст, обяснявайки, че макар и той да прилича на „поток на съзнанието“, изобщо не е това, и тук Пол Линч реагира мигновено, като ми каза „Благодаря ти, Иглика“, от което се разбра, че май му е писнало да чува това сравнение, с което очевидно е несъгласен, както и аз. Вярно, той е такъв, че преводачът може да се подлъже, но „поток на съзнанието“ има съвършено различно звучене, а и непрекъснатост, които тук липсват. Дори смея да твърдя, че ако наистина книгата беше написана изцяло в стила на въпросния „поток“, щеше да е далеч по-лесна за превод от това, което имаме при Линч и което той използва така майсторски. Другите преводачи говориха доста за неговия поетичен език и как тази поетика контрастира със сюжета, което е всъщност един от акцентите в книгата. Но стилът му с неговата писателска виртуозност е голямо постижение на книгата, както и женският поглед към събитията, който я спасява от пълна безнадеждност.
Каква по-точно беше ролята на Пол Линч в събитието, какви въпроси обсъждахте с него? Имате ли представа кои ирландски автори са били в центъра на тези срещи в предишни години?
Всъщност не става дума толкова за обсъждане, колкото за разговор. След всеки преводач той обикновено взимаше думата, но не говореше толкова за собствената си книга, колкото за литературата изобщо. Много интересни неща каза, но това, което ми направи впечатление, беше, че бяга от политическото в „Пророческа песен“, въпреки че то е повече от очебийно в романа. Като че ли предпочиташе да споделя мнения за литературата въобще, за нейното поевтиняване в наше време, наблягайки на иначе културната й мисия и на нейната вечност. С една дума неговите изказвания, без да са обстойни, бяха изключително интересни, поне за мен. Пролича си, че е писател от класа с големи познания и с големи амбиции, сподели ни още и колко самотна е писателската работа. Тук се намесих, че преводаческата не е по-малко самотна с това изключение, че ние винаги сме в компанията на писателя и че тази компания е безценна и много вдъхновяваща.
Що се отнася до предшествениците на Линч в тези ежегодни инициативи, честно казано, не знам кои са били. Всъщност самата аз научих за това редовно събитие чак в Дъблин и идеята ми се стори наистина чудесна.
Както споменахте, освен Вас в срещата са участвали преводачите на Линч на полски, френски и румънски. Създават ли се колегиални общност на преводачи, свързани с творчеството на определени автори? Вие как гледате на това, струва ли Ви се интересно или полезно да принадлежите към такава?
Идеята за такива общности от години се върти в пространството, но за да се случи това на практика, тоест различни преводачи, от различни страни да работят едновременно върху един и същ текст и да са във връзка помежду си, за да могат да се консултират, още повече че всеки от тях едва ли ще знае родния език на останалите, за да се прецени верността на подхода – това ми се струва трудно постижимо. Не съм убедена и че е нужно. Ще се получи някакво уеднаквяване в претворяването, а и бетониране на грешката, ако има такава. Разбира се, на тази тема може да се говори дълго, но лично аз не вярвам в колективния превод, в превода като копродукция. Има преводачи, които, докато превеждат, си сравняват текста с вече публикувани издания на същото заглавие на други, познати за тях езици, но не знам доколко върши работа това надничане в чужди решения, а и какво ти гарантира, че те са по-верни от твоите. Сега покрай ChatGPT се отваря огромна черна дупка на тема кой какво превежда и от кого преписва, но не й е мястото тук. Аз така смятам – един автор, един преводач. Въпреки че има тандеми, които работят успешно, но те обикновено тълкуват и превеждат заедно, тоест работят като един човек.
Сходни ли са проблемите пред превода и издаването на преводна литература за българските преводачи и за колегите Ви от различни страни, с които се срещнахте в Дъблин?
Няма как да отговоря, тъй като събитието не продължи повече от два-три часа, след което всички се разотидохме. Първоначалната програма предвиждаше вечеря с Пол Линч, но той отказа, тъй като бил зает на следващия ден и бързаше да се прибере. Затова ние, преводачите, бяхме поети от съответните посолства и отидохме да вечеряме поотделно. С другите преводачи успях да си поприказвам малко, докато Пол Линч подписваше книги на хора от публиката, но нямаше време за професионални подробности дори по нашето общо заглавие.
От многото книги обаче, които съм прочела върху въпросите на художествения превод, мога да кажа, че да, проблемите са сходни, но спецификата на всеки език си остава с неговите различни езикови нюанси, различни граматични правила, различна пунктуация, която е също част от превода, и т.н.
В последните години все повече се говори за ролята на преводача и за важността на превода за литературата и литературния живот. Възприемате ли събития като това в Тринити Колидж като част от този процес на нарастване на авторитета на литературния преводач?
Да, определено. От много години вече преводаческите съюзи навсякъде по света работят за каузата, наречена „видимост“ на преводача и това дава резултати. Благодарение на тази видимост и у нас вече името на преводача често фигурира на корицата, с по-малък шрифт, но все пак редом с авторовото. Познати книжари са ми казвали, че като купуват книги хората все по-често поглеждат и името на преводача. Обичам да повтарям, че ние не сме част от българската култура, но от културата на българина определено сме.
Превеждали сте немалко книги и автори, свързани с Дъблин. През литературата ли възприемате този град и изобщо градовете, които познавате от книгите, по които сте работили?
Да, това е много добро наблюдение. Познавам Дъблин най-вече от „Одисей“, защото в тази книга градът е главният герой. Познавам Ню Йорк от Пол Остър и всичките му книги, най-вече от „4321“. Познавам Александрия от Лорънс Дърел и т.н. Слава богу, че сега интернетът помага, защото с „Александрийски квартет“ се измъчих да правя справки по карти и пътеписи. Но за мен Дъблин оживя истински и по най-вълнуващ начин, след като сега на втори октомври най-неочаквано срещнахме на улицата – Гергана Димитрова от „Лист“ и аз, – не друг, а самия Джон Банвил, когото превеждам в момента. Беше невероятно! Да дойдеш от другия край на света и да зърнеш (в интерес на истината не аз го зърнах, а Гергана) на улицата любимия си съвременен писател. Той също много се развълнува, когато най-безцеремонно му се представих, да не кажа натрапих. Оплаках му се, че „Сингулярностите“ е ужасно трудна книга, на което той много съчувствено ми отвърна „Знам, скъпа, знам. Следващата ще е по-лесна“. Кратка размяна на реплики под дъблинския дъжд, дори се разцелувахме накрая. Чист късмет.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
