Слово, произнесено при откриването на академичната година във Факултета по славянски филологии на Софийския университет
на 1 октомври 2025 г.
Валери Стефанов
Напълно съзнавам, че в ден като днешния – своеобразен акт на инициация – трябва да се изрекат думи на окуражаване, на уверение, че всички вие стъпвате в някакво вълнуващо различие. Прекрачването на прага е обичайно въвлечено в слова на обещание, във възвишени интонации. Но на мен ми се ще да изрека и думи, извлечени от пукнатините на днешното, от тревожно прииждащото. Ще ми се да видим къде се намираме, как сме се разположили в езика и в света.
Университет и идентитет
Всеки човек е биографична несигурност, но е и очакване за едно или друго сбъдване.
Днес можем да кажем „Влязох в Университета“. Но с течение на времето е възможно да изречем нещо по-различно, например – „Университетът заживя в мен“ или „Университетът влезе в моя живот“.
Всяко прекрачване от едно в друго пространство е способно да измени повече или по-малко ситуацията на нашия живот.
Основното питане на прага днес е – „Какво може да направи Университета с нас?“.
Подобен въпрос подканя университетът да бъде осмислен като биографично предизвикателство и траен отпечатък. Да бъде схванат като интелектуално приключение, средищен акт във фабулата на живота ни.
От обект на желанието университетът става място на старанието, на вдъхновението. Той е съдбовно значимо диалогично пространство. Диалогът не е заложен само в умението да общуваш с другите и да бъдеш разумно толерантен, а да схващаш своята половинчатост, собствената си незавършеност и недостатъчност. Диалогът в основата си е това – оцелостяване на общуващия човек.
Не на последно място, университетът е наративно пространство – в него се разказват истории, разгръщат се сюжети.
Из неговите зали бродят „аеди“, пазители на колективния тезаурус, преносители на ценен опит, вдъхновители.
***
Именно чрез тези специфики и предизвикателства Университетът предполага нестихващо любопитство, личностно развитие, актове на себенамиране.
Дава ни шанс да изградим устоите на „вътрешния човек“, явèн във виденията на апостол Павел.
Знание
Знанието е тъга, но и радост.
Знанието не е просто инструмент, който ни служи, а е начин на позициониране в света, усети за щастие, за необятност.
Университетът е платформа, на която знанието се случва (или не се случва) като събитие. Той е призван да структурира самото поле на знанието, да го направи възможно. Знанието не като наличност, масив от факти и застаряващи концепции, а като процес, търсене, развитие.
Университетът е тъкмо тази историческа тъждественост и приемственост на развиващото се знание. Неговите хора си отиват, но той остава като устойчиво поле на определен вид интелектуална работа. Той предлага различна среда на общуване, призовава към мисловно усърдие.
Знанието предполага всеотдаен и бодърстващ ум.
В университета всички ние, преподавателите и студентите, участваме в бдението, в съграждането и удържането корпуса на знанието.
Знанието има фундаментални специфики, които следва да се проумеят.
От една страна то е учредяващо, подреждащо, аксиоматично.
Но от друга страна е празноти, догадки, тревоги, апории.
Знанието е кумулативно, натрупващо се, но е и незавършено, интрига е. Тук е шансът на всеки, който е посветен на каузата да знае, да мисли и да преподава.
И още един важен въпрос не бива да се изпуска – „Кога знанието става свое?“. Или изречено по-друг начин – „Каква е мярата за неговото усвояване?“.
Можем да си отговорим така – знанието е „свое“, когато получи личностен концептуален интегритет. Знанието се помни, но най-вече се прилага.
Мислене
Живеем в свят, в който глупостта е в излишък.
Мисленето действа (или бездейства) в един означен и дори преозначен свят. Имената на нещата са отдавна дадени. Господ е делегирал на Адам правата да именува полските животни и небесните птици. Спрямо този именуван свят следва да бъдат изграждани провокативни гледни точки, да се подеме тълкуване. Без подобни актове ще престанем да мислим, само ще потребяваме.
Всекидневният човек мисли с подръчното, със смляно поднесеното му в информационните блюда. Университетският човек е призован да научи ума си да броди встрани от блюдата, да борави с абстракции. Да бъде теоретичен. Да навлиза в невидимото за окото, във видимото за ума. Тази способност на зрящия ум се нарича умозрение. Умозрението, теориите не са напускане на света, както обичайно им се подиграват, те са друго видение, друго разгърщане на световната книга.
Мисленето е точно това – акт на разпитване и провиждане. Разпитване, схванато като засрещане на концепти, като преброждане на граници.
Подчертавано е неведнъж – мисленето е царство на разума, но то е царство и на въображението. То е среща на понятийния разум с пластиката на образите. Понятията са декретивни, укрепващи, образите са увличащи, фасциниращи. И ние живеем с това богатство, наслаждаваме умовете си.
В своето есе „Вещ“ Мартин Хайдегер се пита за същината на вещите и как те могат да ни се открият. Въпросът конкретно звучи така – „Кога и как вещите ще дойдат при нас като вещи?“. За да ни случи идването на вещите, трябва да направим крачка назад от едно мислене към друго мислене. За тази крачка не е достатъчно да си променим нагласите, да снемем предразсъдъците.
Истинското разбиране-откриване на вещите е способността да навлезем в ситуация на близост с тях. Едва когато се заселим в близостта на вещта, „светът ще ни се яви като свят“. Само в тази близост вещите ще са живи и вещаещи, ще се отличат от легиона на бездушните предмети.
Така е и с нас – трябва направим крачката от всекидневното мислене към другото мислене. Да схванем Университета като вещаещ в нас, като съдбовно променящ ни. Ако не успеем, ще сведем Алма Матер до бездушен сбор от „предмети“, които трябва да „вземем“.
Затова казваме, че всеки от нас е отговорен за това Университетът да бъде жив.
Езикът
Езикът на Университета е различен от всекидневния. Той е обобщение на различните дисциплинарни езици, но и не само. Той е мяра за отзивчивост и схватливост, зона на неочаквани смислови разкроявания, на респектиращи дистанции.
Филологията е способност да се говори един специализиран език.
Филологическата общност е своеобразна крепост, общо усилие за отстояване мощта на езика. Езикът, схванат в необятната семантика на логоса. Древният гръцки логос е полисемантичен – той е слово, реч, смисъл, ум, закон, мяра… Той е семето, създало света.
Срещу тази необятна древна мощ стои „механичният език“, понятие, което Йожен Йонеско използва, за да коментира своята пиеса „Плешивата певица“. Творба, която е безпощаден разгром на езика, завеса, вдигната над пустотата на всекидневната реч.
Езикът „свещен“ на нашите деди, сантиментално възпян от патриарха на Родното, е похитен от енигматичната Плешива певица. И е сврян в незнайна пещера. Плешивата певица е нонсенсът, който втрещява, тя е господарката на нелепиците, персонификация на безсмислието.
Не чуждиците и чужденците са нашият драматичен проблем, а светът, заринат от клишета, от бърборене, от калцирали глупости, от компенсаторни фиксации… Човекът неосъзнато изчезва, заринат от словесния боклук. Няма нищо свое. Просто защото „свое“ в езика почти не е оцеляло.
Срещу тези потоци на глупостта и пустословието си струва да се съпротивляваме чрез контраезиците на будната мисъл.
Хуманитаристика и хуманитарен залог
Свети Василий Велики твърдял, че душата на човека е подобие на небето, защото в нея обитава Господ. Но в един злощастен момент в тази душа се е настанил като квартирант дяволът. И това съжителство създало фундаменталния човешки проблем.
Дяволското присъствие ни изправя и пред друга задача – да бъдем не просто филолози, но и хуманитаристи. Това означава, че знанието не е само за себе си, а е знание с цел, функция и кауза. То е копнеж да се направят човеците по-човечни, а човечеството по-малко зло, по-умно.
За да се сбъдне това, всеки ревнител на знанието трябва сам да си подготви няколко систематични курса, които от години липсват в нашите филологически програми. Това са курсове по философия (да проблематизираме битието си като времеви, познаващи и ценностно ориентирани същества); история (да знаем какво, къде и как се е случило в определени фрагменти от времето и да можем да го интерпретираме); реторика (да знаем, че речта е усилие и обработка, че има шансове тя да бъде красива, достолепна и въздействаща); естетика (да възпитаваме вкуса си, да разпознаваме красивото и грозното); история на изкуството (да четем не само писмено фиксирани текстове, но и изображения текстове, да научим техния специфичен език).
***
Хуманитаристиката обичайно работи с времеви обекти. Неща, изпълнени с време. Времето е определяно като „фундаментална абстракция“, то „тече“ през човешкия и през предметния свят.
Днес реката на времето ни е заклещила в един агресивен и не особено обещаващ свят. Историята трябва да ни е учителка, но тя не се справя със задачите си. Може би е време да я уволнят.
Характеристиките на днешния свят са видимо неутешителни. Не е нужно да бъдем апокалиптици, за да ги разпознаем. Говорим за антропологичен поврат (виртуалният човек вече няма земя, на която да стъпи), за културен кризис (повторение, а не творение), за редукция и призрачност на реалното (екраните са залепнали за лицата).
Частното и колективното битие са всекидневно инжектирани със стрес.
Безстилието, профанизацията, кичозните форми на живот са стари оплаквания, но и днес са наши натрапчиви спътници.
Все по-видима е загубата на историческа перспектива – ние не можем да създадем утешителна визия за колективно човешко бъдеще. Отново и отново смятаме, че другите и чуждите са виновни за всичките ни нещастия.
Общуването с близкото и далечното, схванато в контекста на този недоимък, е опит да намерим излаз към смисъла и спасението. Да постигнем мирогледен стабилитет.
За университетския хуманитарист са неизбежни срещите с миналото. Те ни изправят пред предизвикателствата на историческата дистанция. Да разбираме „исторически далечното и културно чуждото“, е ключов херменевтичен залог.
Миналото, казват, не е само умряло време, изгореното време на далечните Други, то е живо, пластично и понякога странно лице, обърнато към нас. Затова е толкова важно как познаваме и удържаме миналото – дали в семплите режими на моралистични стигматизации, или в хоризонта на мъдрост и прозрение.
Животът трябвало да има формата на обещание.
Но ето че понякога той приижда като отмъщение. Отмъщението на живота е ефект от нашата рефлексивна немощ, от неспособността ни да разберем какво ни се случва и къде се намираме.
В цитираното есе Йожен Йонеско говори за човека, който се „плакне“ в своята социална среда, без да може да я осмисли. Огромна част от днешното човечество е точно там, ослепяло от пяната в инфантилното корито.
Инфантилизираното човечество в коритото е предизвикателство към хуманитаристиката. Нейна отговорност е.
Четене и писане
Ние сме това, което сме преживели, но и това, което сме прочели – споделяме това твърдение.
Четем и пишем, за да открием скритото основание на собствения си живот. Търсим формулата на зрелостта.
Свети Франциск ревностно се взирал във всякакви попаднали му изписани листчета, с вярата, че на някое можел да намери изписано името Божие. Всяка епоха с ценността си, а ние – с нашите надежди и недоимъци.
Учудването, смайването, радостта са в немалка степен изтрити в нас от господарите на тревожността, от вестителите на злото, от медийните мелачки на остатъците от ум. Сега се готвим да скочим в скута на изкуствения интелект, вярвайки, че той е майката и бащата на знанието. Но вече подозираме какви могат да бъдат менталните и цивилизационните последици от този скок.
„Пишем, защото не искаме да умрем, макар да знаем, че сме смъртни. Пишем, защото сме нещастни“ – цитираме отново тревожния Йонеско.
Така е, нещастието е написало хиляди страници в историята.
Но ние с вас вярваме, че щастието също е написало немалко страници.
И искаме да пишем с десницата на щастието.
Отново и отново да отстояваме ума, езика и смисъла срещу вредоносните съжителства с Плешивата певица.
