На онзи, който каза, че съм обичала мрачните шеги, или нещо от този род
Мерседес Росенде
Пътувахме в черна кола зад катафалката. Починалият беше баща ми, а живите или плачехме, или ни беше заседнала буца на гърлото. Един от нас се пошегува – няколко думи, които уловиха най-нелепото в ритуалността на момента, – и останалите избухнахме в смях, отпуснахме се, освободихме се. Починалият щеше да направи същото: беше много добър в жонглирането по ръба на черния хумор.
Казват, че смехът в подходящия момент може да предизвика освобождаването на допамин – вещество, което е свързано с удоволствието и което намалява мускулното напрежение и тревожността, както и временното чувство на гняв или тъга. Не знам дали е така, знам само, че помага да понесеш живота, когато той стане твърде тежък.
И все пак има хора, които смятат, че хуморът е несъвместим с определени теми, които те самите, естествено, изреждат – болест, смърт, расизъм, инвалидност, война или религия; назидателно ни обясняват, че тези шеги са вулгарни, повърхностни, обидни, проява на лош вкус, че хуморът е нещо хубаво, но всичко си има граници. Това са онези, които винаги се обиждат – и понеже те са обидените, умозаключават, че имат право. Те са контранастъплението срещу допамина и удоволствието от смеха, цензурата над подценявания черен хумор. Те са гласовете на пазителите на морала и добрите нрави, тези, които ни диктуват над какво имаме право да се смеем. Един вид клуб на добрите хора, който произвежда речи, пълни с красиви думи: уважение, съжителство, солидарност.
И понеже не искаме да сме от страната на лошите, се колебаем и се питаме: къде е границата на хумора? Кой я определя, кой решава с какво можем да се шегуваме, кога и докъде?
Седмица след атентатите на 11 септември 2001 г. американският комик Гилбърт Готфрид изнася представление в клуб именно в Ню Йорк. Прахът още се стелел във въздуха и всичко миришело на изгоряло.
– Тази вечер трябва да си тръгна рано. Имам полет за Лос Анджелис. Не успях да намеря директен и ще трябва да се прекача на Емпайър Стейт.
Последвало дълго мълчание, после – освирквания и крясъци. Някой извикал: „Още е твърде рано да се шегуваме с това!“. А наистина ли беше твърде рано? Докога е „твърде рано“? На кой ден от трагедията вече е допустимо да се шегуваш с нея?
Хуморът, особено черният, е културен феномен; така както човек има свой праг на болка, така има и праг на търпимост към шегите и реагира различно, когато някой го прекрачи.
И като сме на тема реакции: на 7 януари 2015 г. братята Саид и Шериф Куаши нахлуват в редакцията на „Шарли Ебдо“ и откриват безразборна стрелба. Бруталното нападение срещу френското сатирично списание, при което загиват 12 души и което поставя началото на вълна от джихадистки атентати във Франция, е мотивирано от публикуваните карикатури на пророка Мохамед в него. Само 6 дни след атаката седмичникът излиза отново в тримилионен тираж със следното заглавие: „Всичко е простено“. А Мохамед държи плакат: Je suis Charlie.
Да, сатирата се основава на акт на осмиване или порицание на някого или нещо, а ние се смеем или не се смеем в зависимост от това дали ни се струва комично, или злонамерено. В крайна сметка шегата е договор между подателя и получателя и вторият решава дали му е забавно, или не. Уго Каретеро Диос, професор в катедрата по методология на поведенческите науки в Университета на Гранада, казва, че черният хумор „винаги в хода на историята е бил обект на контрол. Всъщност разграничението между „подходящ“ и „неподходящ“ хумор е съществувало през цялото време“. И добавя: „Ако нещо може да дефинира хумора, то това е именно липсата на граници, а в тази липса се ражда черният хумор“. Изглежда, че става дума за отстояване на правото да поставяме под съмнение онова, което ни казват, че е неприкосновено.
Като противовес на демонизацията на черния хумор, учени от Виенския университет провеждат изследване, публикувано в списание „Когнитив Просесинг“, в което се твърди, че влечението към този вид хумор може да е страничен ефект на интелигентността. Хората в проучването, които са се наслаждавали на черния хумор, са имали по-високи резултати на тестовете за интелигентност, по-често са били по-високообразовани и при тях са се наблюдавали по-ниска агресивност и по-стабилно настроение. От друга страна, ниското или средно разбиране на шегите е било свързано със средна интелигентност, висока агресивност и емоционална нестабилност.
Но нека се върнем към първоначалния въпрос: можем ли да поставим Рубикон на хумора, граница, която не бива да се прекрачва? Някои твърдят, че може би е полезно да се гледа контекстът – вероятно не би било подходящо нацист да се шегува за Холокоста, но негова жертва би могла; избран политик вероятно не би било редно да се подиграва на избирателите си, но те биха могли да се шегуват със себе си или с него. Бих се осмелила да твърдя, както твърди и филологът Хавиер Перес Андухар, че „черният хумор принадлежи на този, който знае, че шегата му може да му коства главата, и не му пука. Затова прилича толкова много на свободата“.
Хуморът нарушава правилата, не се поддава на опити за опитомяване; той е личен избор, който преминава отвъд бариерите на морала и добрите нрави. Да го упражняваш, означава да използваш свободно думите; да подминеш тържествените, назидателни речи, които настояват всичко да се тълкува с ключа на бинарността: феминизъм или патриархат, дясно или ляво, добро или лошо; да пренебрегнеш тези правила на поведение, които ни подчиняват и инфантилизират чрез коректност, страх и автоцензура.
Превод от испански: ВАЛЕНТИНА ИСТАТКОВА
Източник: Apología del humor negro, Búsqueda 27/10/2021
