Междутекстовата връзка между „Моите приятели“ на Фредерик Бакман и „Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен и как всъщност да плащаш данъци може би не е НАЙ-ужасното нещо на света
Ана Мария Гюрова
Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче е казала, че „Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход“. Бенджамин Франклин, сигурно доста по-рано, е казал, че „На този свят нищо не е сигурно, освен смъртта и данъците“. А аз, със сигурност доста по-късно и от двамата, казвам, че не харесвам Националната ни агенция по приходите. В крайна сметка никой не харесва НАП, освен служителите на НАП най-вероятно, но и за тях не съм сигурна. Не че плащам кой знае какви данъци де, но виждам тези 42 лева за месец юли като цената на моето порастване. А повече от НАП не харесвам да пораствам.
Преди да се появят данъците, дългото стоене пред книгата с присъствията и смятането на това колко ще ми бъде нетото, ако данъкът ми е 7,5%, вместо 10%, имаше едно усещане за свят, в който чудесата не са изключение, а правило. Свят, в който можеш да вържеш балони за велосипеда си и да повярваш, че ще полетиш. Или да измислиш, че можеш да живееш сама във вила, да ядеш бонбони за вечеря и да се справяш със злодеи с една ръка, защото си просто достатъчна. Не че сега не можеш да ядеш бонбони за вечеря, просто няма кой да ти се скара, че ще си развалиш яденето и се губи тръпката и адреналинът от преживяването. Такъв е светът на Пипи Дългото чорапче – див, свободен и изпълнен с фантазия, в която няма място за скучни възрастни с дежурно мръщене.
Пипи е въплъщение на детството в неговата най-непокорна форма – без възпитатели, без граници, без план. Гарантирам, че никъде в книгата не пише да е имала екселска таблица с всички желани университети и специалности в чужбина, сравнени по милион и един показателя. Тя е хаос, но и радост. И макар на пръв поглед да изглежда напълно щастлива в своята самота и независимост, зад нейната смелост винаги се усеща едно странно, тихо отсъствие. Родителите ѝ са далеч. Улицата е нейна, но празна. Свободата ѝ е безспорна, но на каква цена?
Десет години след като се запознах с Пипи, се запознах и с героите на Бакман – Юар, Али, Тед и Кимким, които, макар и само 5 години по-големи от Пипилота, носят травмите си като раници, които никой не им е помогнал да свалят. Дори като пораснали хора, те никога няма да излязат от собствения си вътрешен свят на детството, защото това да са заедно на 14 години на кея и да се смеят, е много по-силно, вълнуващо и хуманно от това да се впишеш в един свят, който не ти оставя много място.
Пипи има улица – нейна си, но празна. Те имат кръстовището между четирите си апартамента – всичко, което имат. Техният свят е сведен до едно „Тук!“ и едно „До утре!“, изкрещени в здрача, сякаш само думите ги държат живи. Родителите на Пипи са далеч, на другия край на океана. А бащата на Тед умира от болест. Бащата на Юар пребива него и майка му. Бащата на Али прави купони, взема заеми, които не може да връща, и ги мести от град в град като скрити грешки. А родителите на Кимким се срамуват, че той е различен – сякаш това е някакъв личен провал. И точно затова, в цялата тази липса на сигурност, на разбиране и на обич, тяхната свобода не е в бягството, а в присъствието. В това, че са заедно. Че се разбират в тишината. Че се приемат. За тях приятелството не е бонус, то е спасение. То е корабът, на който Пипи би плавала към Южните морета, ако не беше сама, а Бакман е казал, че „Някои от нас са родени на грешното място, цялото ни детство е като корабокрушение на самотен остров, изпитваме болезнена носталгия по дома, без още да знаем къде е той. Това представляват приятелите от детството – хора, които са корабокруширали на един и същи остров. Ако откриете поне един такъв, може да се справите с всичко”.
И ето тук се случва нещо красиво. Пипи и героите на Бакман, на пръв поглед толкова различни, се срещат в една точка: точката на детството, което отказва да бъде забравено. И на порастването, което не трябва да бъде предателство към онова дете, което някога сме били. Междутекстовата връзка между тези две произведения е в духа – в отстояването на индивидуалността, на уязвимостта и на свободата да бъдеш различен, защото все пак и те са от вида на хвърчащите хора.
Разбира се, колкото и добре да живее човек, идва април месец. Трябва да си подадеш годишната данъчна декларация. Да стоиш на опашка за някакъв си номер, а после да попълниш някаква онлайн форма, която те пита дали имаш „други доходи от наем или от лихви“, защото очевидно вече не играеш демо версията на живота. Не знам защо, но точно тогава човек най-много иска да си върне червените чорапи на Пипи или циничните шеги на Али и Юар. Защото в тези моменти усещаш, че порастването не е просто биологичен факт – то е избор. Избор как да живееш в свят, който изисква от теб да си сериозен, рационален, отговорен и най-лошото от всичко – „нормален“.
Аз избирам да си плащам данъците – с известно мрънкане, драматична въздишка и малко театрална гордост. Все пак това са си моите 42 лева за месец юли! С тях си купувам не само частичка обществена отговорност, а и правото да се оплаквам законно от всичко – от дупките по улиците до системата на здравеопазване. Честно казано, бих предпочела да си платя с бонбони като Пипи, или изобщо да не си ги плащам и да скитосвам по библиотеките като Фиш и Великана. Само че НАП няма чувство за хумор.
Затова понякога си мисля, че порастването не започва, когато ти удържат първите 15 лева от заплатата, а когато започнеш да пускаш пералнята без никой да ти казва. Или когато решиш, че можеш да си купиш броколи по собствена воля. А най-ужасното нещо на света не е НАП. Най-ужасното е да забравиш как се смееш със сълзи, защото някой приятел е казал глупост в точния момент, когато всичко около теб се срива. Или да загубиш способността да си представиш, че можеш да вържеш балони за велосипеда си и просто да отлетиш.
Аз, поне засега, още имам балони. И един велосипед. И 42 лева по-малко. Но си заслужава.
