Амелия Личева
„Здравей, Урсула, добре дошла в света на дебелите хора, където всички огледала ти носят лоши вести“. Това е първото изречение в романа на живеещата в Испания уругвайска писателка Мерседес Росенде „Погрешната жена“. С тази дебелина се свързва един сериозен пласт в книгата (множеството разсъждения върху външния вид и наднорменото тегло), защото дебелината създава дискомфорт, провокира проблеми, обрича на самота.
Разбира се, в литературата има много персонажи, които са дебели, но обикновено това е характеристика, която се забелязва и осмисля от другите. Да си дебел, в литературата е метафора. Дебелите в комедиите са чревоугодници или глупаци, на които се присмиваме къде добродушно, къде злъчно. Пълнотата може да е обвързана с култа към тялото, разкрепостяването, вкуса към живота, както е при Рабле. Може да е осъдителна, защото е признак на нарушената мяра, или да отпраща към алчност и разврат и да е обект на сатира. Дебелите могат да са и безобидни добряци. Самите те обаче нямат думата за тази своя отличителна характеристика.
В книгата си „За PRевода“ Дария Карапеткова посвещава отделна глава на една Шекспирова реплика за Хамлет (намекът, че е дебел) и традицията в преводите й, които често я заобикалят или изменят. Карапеткова обаче я свързва с т. нар. „дебелофобия“, тъй като наднорменото тегло – доказва изследователката в текста си – традиционно се обвързва с леност и равнодушие, докато слабото тяло – с по-изострена чувствителност и активност. Антиестетичният ореол на наднорменото тегло, както установява тя, е водил не само до отказ от назоваването му в повечето преводи на пиесата, а и до налагането на определена представа за физическия облик на персонажа, поради което по правило постановките, включително в България, предпочитат да спестят изобразяването на Хамлет като пълен.
Самият Хамлет обаче е зает с много по-съществени мисли от това да разсъждава за теглото си – той обсъжда човешката природа и разглобения свят. А в началото на 21. век сме в епоха, подвластна най-вече на себе си, на тревогата за себе си, и е съвсем нормално героинята на Росенде да е обсебена именно от собствената си личност. Разбираме как се чувства, когато отива на фризьор, където столовете са предназначени за слаби жени и често не я побират; какво усеща, когато в пробната не може да съблече тясната си дреха; ставаме свидетели как я гледат келнерите, когато поръчва огромни количества храна, как не може да прояви воля да отслабне и какво е, когато собственият ти баща ти каже, че си дебела и предопредели пътя ти с натякването, че бъдеще има само сестра ти, защото е красива.
Най-лесно е да кажем, че Мерседес Росенде пише феминистка книга и поставя въпроса за границите на красивото, за обсебеността на съвременното общество от изящното и слабо женско тяло. Неслучайно самата писателка в интервюта споделя, че в съвременния свят всяка жена е дебела, защото пазарът, рекламите, медиите са изключително взискателни към външния вид и жената никога не е на висотата на техните критерии. Росенде припомня прочутата реплика на Коко Шанел „Никога не си достатъчно млада, богата или слаба“ и констатира, че самата тя на практика никога не е била с наднормено тегло, но като много жени е прекарала половината си живот, чувствайки се дебела и грозна. С други думи, целта на писателката е да развенчае този канон за красота, който определя днешната епоха и комплексира жените.
Но тя прави нещо много повече, избирайки дебела героиня, и то дава основание да приветстваме нещо ново и нетипично за съвременната литература. „Погрешната жена“ е доста новаторска и определено ярка книга, която влиза в тема, рядко занимаваща писателите – психологията на дебелината. Нещо повече, изборът на Росенде кореспондира и с тема, която става все по-актуална днес – затлъстяването все повече се обсъжда и от конкретни лекари, и от СЗО, защото този световен проблем застрашава не просто качеството на живота, но и живота по принцип. Неслучайно днес съществуват т. нар. Fat Studies. Те представляват интердисциплинарна академична област, която изследва дебелината като социален, културен и политически феномен, като целта им е да се анализират и критикуват социалната стигма, дискриминацията и структурните неравенства, насочени срещу дебелите хора (спомената вече „дебелофобия“), а не просто да се коментира медицинската страна.
Поставена обаче и в този контекст, писателката е по-скоро нестандартна. Тя не се вписва в желанието да оправдае дебелината и просто да проблематизира темата за красивото и здравото тяло. Даже по-скоро на моменти като че ли приема стереотипа, че дебелите са склонни към мързел и злодеяния и някак смешни в цялото си поведение. Разбира се, влизането в степреотипа е заиграване, защото “Погрешната жена” размива границите и преобръща всичко. На нея й е важна психологията, както споменахме, а също и критиката към другите, които със стигмите, които поставят, на практика осъждат, обиждат и предопределят нещастието. Затова и романът постига нещо ключово: читателска симпатия към дебелата героиня и разбиране, че пълнотата е проблем, който изисква справяне, но по пътя на подкрепата, не на осъждането.
„Погрешната жена“ е част от серия романи с главна героиня Урсула Лопес. Преведен е на английски, френски, италиански, немски. Има криминален сюжет, който е поднесен леко и умело, като се отличава със силно ироничен и остроумен тон. През хумора Мерседес Росенде осъществява социалната си критика и вкарва множество сериозни теми – паметта, смъртта, превръщането на различните в невидими. Теми, които благодарение на интелигентното балансиране с хумора успяват да не се банализират.
Изобщо посрещаме на български език книга от авторка, чието име си струва да запомним.
Мерседес Росенде, „Погрешната жена“, прев. от испански Ангелина Димитрова, изд. „Тонипрес“, С., 2025.
