Пламен Дойнов
На 14 юли се навършиха 100 години от рождението на Георги Джагаров (1925–1995), поет и драматург, възпитаник на Литературния иститут „Максим Горки“ в Москва, автор на стихотворения и пиеси (най-известната от които е „Прокурорът“), съавтор на текста на химна на НРБ от 1964 г., част от който се пее и днес, минал през длъжностите партиен секретар (1964–1966) и председател на Съюза на българските писатели (1966–1972), заместник-председател на Държавния съвет (1972–1989), сред емблематичните литературни личности на живковизма и един от най-овластените български писатели за всички времена…
Меко казано, Джагаров е възприеман днес като спорна или поне противоречива личност. Затова неговият 100-годишен юбилей тази година се оказва едновременно искан и неискан. Желан е от онези, които предпочитат да честват поета с публичния му образ на антисталинист в неговата младост, като една от звездите на ранното литературно „размразяване“, носител на „патриотичната линия“ в културната политика на комунистическия режим след средата на 60-те, за някои – добър приятел, склонен към жестове и услуги, „мъжкар“, който умее да пие и да пее, понякога не мълчи пред самия Живков, поет със запомнящи се стихотворения… Джагаровият юбилей, разбира се, е нежелан за други, които виждат в него „малкия диктатор“ в литературното поле до 1972 г., „вицепрезидента“ на големия диктатор, един от създателите и обслужващите култа към Живков, пряк ръководител на кампании срещу свои колеги български писатели, разгулен „бохем“ на висша държавна длъжност, спечелил си прозвището Оргий Джагаров, автор на стихове, които падат в соцреалистически капани, някои заложени от самия него… Част от тези „за“ и „против“ са наследени от надцакването между „джагаровисти“, „заревисти“ и „левчевисти“ (по имената на тримата последни председатели на СБП в НРБ) – задкулисни битки, осеяли литературния пейзаж между 70-те и 80-те години на ХХ век.
Съвсем друго е с юбилеите на Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Пейчев, Константин Павлов, Николай Кънчев, Христо Фотев и т.н. – все годишнини, които стават поводи за истински празници на паметта, за научни форуми, за дълбоко осмисляне на тяхното наследство…
Джагаровият юбилей обаче! Искан или неискан, във всеки случай е труден юбилей, неподдаващ се на лесно осмисляне и празнично честване. Бегло беше отбелязан от читалището в родното му село Бяла, Сливенско, с рецитал по негови стихове на 12 юли и от писателския съюз, който присъди поредната национална награда за патриотична поезия „Георги Джагаров“, връчена и тази година на 14 юли пред двайсетина души (толкова се виждат на публикуваните снимки), но без специално юбилейно тържество. Не че такова тържество не е възможно, но какво би представлявало то? Верятно не повече от камерното отбелязване на 100-годишнината на Димитър Методиев в салона „Старинният файтон“ през януари 2023 г. или пестеливото споменаване на вековния юбилей на Павел Матев в предаването „Рецепта за култура“ по БНТ в началото на 2024 г. – впрочем и двамата приживе сред най-отявлените „дразнители“ и „опоненти“ на Джагаров. А какво да кажем дори за 90-годишнината на Любомир Левчев през април, скромно отбелязана в Националната библиотека с представяне на сборник със спомени, снимки и интервюта, съставен от дъщеря му?
Трудните юбилеи на писатели соцреалисти, с биографии на комунистически функционери и прочее „противоречиви“ следи, също имат смисъл, но само ако се обърнат с лице към цялостния образ на честваната личност. Не да я подлагат на вторична митологизация. Не да „забравят“ за пропаданията й в етически и политически компромиси. Не да преакцентират нейното поведение само в регистрите на епизодичните й несъгласия с режима, загърбвайки унизителните й съгласия. Не да очистват творчеството й от непрестижни или дори срамни творби. А обратно, да използват юбилея като подложат езиковото поведение и творчеството на тази личност на анализи, да предложат цялостен литературноисторически разказ, същностна работа на паметта – и върху нейните литературни и човешки снизявания, и върху изблиците на таланта й.
Давам си сметка, че искам нещо, което е на границата на невъзможното. Та нали тъкмо юбилеите за всички нас са време за апологетична почит, а не за аналитични проблематизации и изтъкване на противоречия. Почит – какво друго! – очакват и близките на честваните писатели. Но пък особено 100-годишнината на Георги Джагаров – стойностен поет и висш функционер на Живковия режим – дава възможност да бъде разказана по-сложната версия за литературата на НРБ. Трудният юбилей на един писател има и този смисъл – да предизвика писатели и литературни историци към работа върху истината за епохите и за значението на многоизмерните личности, които им дават имената си.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
