Пламен Дойнов
Вече обявих в една предишна „Витрина“ на „Литературен вестник“:
Изключителна рядкост е да срещнем книга, която представлява истински български принос в световната хуманитаристика. В общо 22 етюда Михаил Неделчев обозрява, разпростира, обобщава, профилира своя концепт за литературния персонализъм, за да изгради неговата история, теория и система. Разбира се, идеята за персонализма съвсем не е нова и не принадлежи на проф. Неделчев, но именно литературният персонализъм е негово ключово авторско предложение, изработено първоначално върху терена на българската литература и култура и намерило днес своите разностранни проявления в множество времена и пространства. Така е демонстрирана трудно постижимата диалектика на литературознанието: литературната история се въплъщава в теория и обратно – теоретическите построения подкрепят и обосновават историческото познание. Виртуозно и убедително.
Сега – малко по-бавно.
Когато през 80-те години на ХХ век Михаил Неделчев лансира понятието литературен персонализъм, никой не подозира, че във времето то ще се окаже една от най-влиятелните идеи в българското литературознание. Впрочем и самият Михаил Неделчев тогава напълно не си дава сметка за потенциала на това словосъчетание, затова десетилетия отлага неговото по-прецизно обосноваване. Прави обаче друго: започва да проверява понятието в конкретни литературноисторически казуси и контексти – особено в епохата между 1904 и 1912 г., за която твърди, че е същинското време на българския литературен персонализъм, което ще рече: „прекомерно внимание към биографичното”; „време на победа на културния над политическия персонализъм”; личностите – „около тях се подрежда литературата, те са емблематичното за епохата, творбата е значима най-вече защото е създадена от един или друг писател”; „преместването от вниманието към общественото служене, от учителния патос в моралистичен план към автобиографическата ориентация на творчеството (именно към твореца, художника, артиста), но с мисъл за сакралността и уникалността на творческия акт”; „личността се превръща във фундаментална онтологическа категория”; литературният персонализъм е „тематичен проблем на творбата, но засяга и формите на самореализация на писателската личност“ и т.н.
През последните три десетилетия Михаил Неделчев приложи идеята за литературния персонализъм в практиките на литературната история и видя с очите си как понятието натрупва още и още употреби, обраства със значения (понякога неточни и дори произволни) в изследванията на други литературоведи, докато накрая сам най-после реши изчерпателно да обоснове и концептуализира откритието си.
Така пред нас е този своеобразен учебник по литературен персонализъм. В него авторът подрежда понятия, правила и изключения, за да систематизира в 22 подглави литературния персонализъм като исторически феномен, теоретически инструмент и естетико-критическа платформа. Това е поредният цялостен принос и пример на Михаил Неделчев как се прави литературна история, основана на традициите на личностното форматиране на българската литература. Този път обаче М. Неделчев е задълбочил и разширил обхвата на понятието, проследил е неговото потекло и интердисциплинарните му приложения, проекциите му в чужди литератури и култури, за да го превърне едновременно в инструмент и в обект на изследване, в истински историко-теоретически концепт. Това е правене на теория на литературната история с размах, който дефинира принципи и сътворява сюжети, въвеждайки ни в самата работилница на миналото, при чудото на проглеждането и узнаването.
Нека повторя: Концептът за литературния персонализъм е сред най-значимите приноси на българската хуманитаристика в световната литературна теория и критика.
Михаил Неделчев. „Литературният персонализъм“. Изд. „Сиела“. С., 2025, 208 с., 25 лв.
