Пенка Ангелова е българска литературоведка, културоложка, специалистка по изследвания на пола/рода (джендър науки), преводачка и културно-политическа деятелка, Prof. em. във Великотърновския и Русенския университет. Основател на Международното дружество „Елиас Канети“ (МДЕК), базирано в Русе. Разговаряме с нея няколко дни преди церемонията за връчване на националната литературна награда „Елиас Канети“ на 31 октомври 2025 г.
Неотдавна получихте високо отличие от външното министерство на Австрия за утвърждаване на българо-австрийските културни отношения по повод 20-ата годишнина на Австрийска библиотека „Елиас Канети“ в Русе. През юли 2025 г. получихте и наградата „Дьорд Конрад“ от Европейската дунавска академия. Какво означават тези признания за Вас лично и за Вашата дългогодишна работа в полето на немскоезичната литература?
Тези награди са признание за една дългогодишна работа. През 1992 г. с първата международна конференция за Елиас Канети в Русе беше създадено Международно дружество Елиас Канети (МДЕК). През 1994 г. се откри Австрийска библиотека във Велико Търново, а през 2005 (по повод 100-годишнината от рождението на нобелиста) и Австрийска библиотека в Русе. За мен лично тези награди означават и признание за добро сътрудничество, от една страна с екипите, с които съм работила и продължавам да работя, от друга страна, с институциите и страните, с които си сътрудничим в крайдунавското пространство. Наградата от Дунавската ректорска конференция на името на унгарския писател Дьорд Конрад – един от най-важните интелектуалци, дисиденти и активисти в борбата за граждански права в Европа – ми беше връчена в крайдунавския град Улм…
Виждате ли в наградата не само лично, но и символично признание за културния диалог между България и Австрия?
Да, мисля, че този диалог го поддържаме от десетилетия и в това отношение заслугата е както на австрийското външно министерство, което създава тези библиотеки (общо 66 на брой, три от които в България), които в голяма степен изпълняват функциите на малки културни центрове. Тук бих желала да подчертая и доброто сътрудничество с Българския културен център „Дом Витгенщайн“.
Дружество „Елиас Канети“ е и учредител на Националната литературна награда на негово име от 2005 година досега. Как се определят конкретни и измерими критерии, за да се осигури обективност в оценяването на литературни творби? Могат ли да се игнорират личните пристрастия и предпочитания?
За Националната литературна награда на името на Елиас Канети може и трябва да се говори повече. Чест е за Община Русе, съвместно с МДЕК, че обяви тази награда. Първо искам да подчертая, че при тази награда няколко месеца преди връчването й биват обявявани номинациите, които са толкова важни, колкото и самата награда. Конкретни и измерими критерии се обявяват, но издателствата обикновено кандидатстват с всички свои новоизлезли книги, така че критериите си остават при журито. Полагаме усилия номинираните да бъдат не просто обявени, но и представени в Русе и в други градове. Обикновено всички номинирани участват и в „Литературен фестивал Русе“, който ежегодно се провежда в началото на октомври, а някои биват представяни и в чужбина. С Константин Илиев, с Ивайла Александрова, с Алек Попов, Кристин Димитрова и Георги Гроздев сме имали впечатляващи презентации.
Лични пристрастия едва ли могат да се игнорират, но когато гласуването се провежда анонимно в седемчленно жури, все пак тези лични предпочитания могат да бъдат уравновесени. Важно е текстът да има необходимите литературни качества и език. Особено съм впечатлена от някои дебюти и последно обсъждахме възможността за отделна награда за дебютиращ автор.
Вие сте основател и пръв председател на МД „Елиас Канети“ – Русе. Как възникна идеята за създаването на дружеството?
Идеята възникна по време на първата международна конференция в Русе, посветена на творчеството му – „Автобиография между фикция и действителност“ през 1992 г., когато изследователи и приятели на Елиас Канети от Австрия, Германия, Франция, Швейцария, САЩ и Южна Африка дойдоха, за да видят родното му място и да обсъждат един много актуален за времето проблем. Тогава възникна идеята. Но истинската регистрация стана през 1995 г.
Как се промени разбирането Ви за немската култура през годините?
Всяка култура и всеки език се променят през годините, горе долу на всеки 15-20 години могат да се обобщават промените. А сега и поколенията си имат даже нови имена. Германската култура е централноевропейска култура, която се е научила да губи и да печели от загубите си. Чрез осмисляне, чрез превъзмогване на близкото минало. Мисля, че това е основното, което съм научила от тази култура и в това отношение разбирането ми не се е променило. В много отношения промените, които настъпват при нас и в централна Европа са много близки, особено през последните два века, но тяхното осмисляне е различно. Немскоезичните „канони“ за литературно обучение в училищата се променят много често и на децата се предлага нова литература. Обръща се например внимание на автори от друг произход, пишещи на немски език. Имам наблюдение върху различни автори, но ще дам пример с Илия Троянов и Димитър Динев – автори, препоръчвани за четене. Очаква се, че младите хора ще се запознаят, ще научат нещо. Германската култура се учи и се опитва да приеме другостта.
Завършили сте легендарната немска гимназия „Ернст Телман“ в Ловеч. Какво Ви привлече първоначално към немския език и немскоезичната литература? А има ли конкретен автор или произведение, което Ви накара да й се посветите?
Всички, които сме учили в „Ернст Телман“, се смятаме за съученици. И от време на време се срещаме. През ученичеството ни беше въведена размяната на ученически групи, за да се запознаем с чуждата култура, а те с нашата. Скоро се срещнах с моя приятелка от тогава, всъщност от детството. Шестдесетгодишно приятелство, продължило и като семейно приятелство…
Литературата винаги ме е привличала, а и учителят, който ни преподаваше немска литература, успя да събуди интереса ми. Хайне, Гьоте, Шилер, но и Ана Зегерс бяха първите автори, с които се „запознах“. След това следвах немска филология в София, където тази специалност беше на много добро ниво с проф. Огнянов, но и с млади асистентки-литераторки. След това – докторантура във Фридрих Шилер Университет в Йена, дисертация за Херман Хесе, за доцентура за Франц Кафка, хабилитация за Елиас Канети. Това са автори, които формират начина на мислене.
Какво е според Вас мястото на Канети в съвременната културна памет на България и Европа?
Елиас Канети е европейският гражданин par excellence, живял в повече европейски държави, събрал опита и впечатленията както на общността, така и на философската и културна идентичност на тези страни. Той остава актуален както с романа си „Заслепението“, така и с теоретичния си труд „Маса и власт“, така и с драмите, записките, с наблюденията си. Поради забраната, която беше поставил върху част от записките и документацията си, едва тридесет години след смъртта му могат да се разкрият и публикуват цялостно събраните му съчинения. Така сега отново възниква огромен интерес и започва да излиза Цюрихско издание на събраните му съчинения. Както изследователският, така и читателският интерес нараства. Може да се наблюдава и по изследванията, преводите, научните конференции, които се организират за неговото творчество. Туристически групи от Европа си поставят за цел да посетят родното място на Канети в Русе и търсят МДЕК с въпроси, засягащи творчеството на автора.
Елиас Канети е засега единственият носител на Нобелова награда за литература, роден в България, и смятам, че е твърде малко припознат тук. Не се изучава в училищата, дори не се препоръчва. Носителката на Нобелова награда Херта Мюлер също е писала на немски език, но въпреки това е влязла в обучението по литература в Румъния… Логично и даже наложително е текстове на Канети да бъдат преподавани в училищата. В продължение на две години беше отправян парламентарен въпрос към министъра на образованието относно възможността произведения на Канети да бъдат включени в задължителната училищна програма. Тогава министърът на образованието обяви, че цялостната промяна на учебните програми ще отнеме над пет години, което значи, че се отлага включването на Нобеловия лауреат в учебниците по литература. Българският канон по литература принципно с много малко изключения се придържа към това, което се е преподавало през 20-те години на ХХ век и веднъж на 20 години успява да се откаже от един текст и да приеме нов автор. И спорът за „Балканджи Йово“ продължава да се води…
Това неглижиране на Канети стига дотам, че дори не е отбелязан като нобелист, роден в България. По правило нобелистите се водят към тези държави, където са родени и са починали. И все пак има едно училище, където учениците се запознават с творчеството на Канети. Със заповед на Министъра на образованието и науката на Професионална гимназия по икономика и управление в Русе беше дадено името на Елиас Канети. Именуването на гимназията стана на 25 април 2005 г., когато България подписа договора за присъединяването си към Европейския съюз. Интересен факт е, че в това училище е учил Самуил Рефетов – единственият българин, номиниран за Нобелова награда за медицина. От 2008 г. в партньорство с МД „Елиас Канети” в гимназията се организира конкурс за художествена творба по цитат на Елиас Канети. Наградените творби се представят на литературно четене. От 2018 конкурът е и международен.
Виждате ли паралели между живота на Канети и съвременната европейска идентичност?
Казах, че Канети е показателен пример за европейски гражданин. Той изиграва особена роля за възприемането на другостта в немскоезичната литература. И става все по-актуален с неговата „роденост“.
Немскоезичната литература, която клони към философски и геополитически разсъждения, представя „осите“ изток/запад и север/юг също в този философски ракурс. От една страна има противопоставянето между Севера и Юга. От Гьоте през Август фон Платен и Ницше до Томас Ман и Волфганг Кьопен Югът придобива литературен образ в Италия. Той символизира копнеж, изкуство, топлина, любов, но също и безредие, хаос, произход, мръсотия и т.н. – с една дума, той е противоположен на Севера.
Другата ос формира проблематиката Запад-Изток. От романтиците, но тук се включва и Гьоте с неговия „Западно-източен диван”, през Херман Хесе и граф Кайзерлинг, до Гюнтер Грас, Йозеф Винклер и Герхард Рот се търсят образи от Близкия и Далечния Изток, пътувания до Ориента и пътувания до Индия и Япония, будистки и дзен-будистки образи, японски мотиви и т.н., за да бъдат открити и направени достъпни за литературата. Политици и културолози от своя страна започват да говорят на тази основа за отвореността на европейската култура към други култури. А пътеписите от миналите векове – независимо дали са на английски, немски или австро-унгарски пътешественици и търговски пътници, макар и много информативни, се четат по-скоро като разкази за потвърдени или непотвърдени очаквания, отколкото за реални информативни преживявания.
По мои наблюдения Канети е първият писател в немскоезичната литература, който е създал топоса на родината отвън, който не е писал за България като за нещо чуждо, екзотично и непознато, което трябва да се открие и проучи чрез пътуване, а като мястото, където се е чувствал у дома, родината в дословния смисъл на тази дума, където е получил първите впечатления и информации за света, неговата „роденост“: „Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.” И тук той възприема многоезичието като ежедневие, интеркултурността като предизвикателство. Венцислав Константинов описва в една своя студия много точно произхода на основните мотиви в творчеството на Канети в детските преживявания, в крайдунавския град: страха от смъртта и магията на заповедта, опияняващото въздействие на масата и властта на словото, очарованието от метаморфозите на бащата и склонността към собствени превращения. Това са изходните преживявания, които се надграждат след това в другите градове, в Манчестър, Цюрих, Виена, Франкфурт, Берлин и т.н.
Ако трябваше да препоръчате една книга на млад човек от Канети, коя щеше да е тя?
През 2024 година преиздадохме един сборник с тематично разпределени откъси от автобиографичните книги, драмите, романа, кратката проза, от „Маса и власт“ и други записки – „Слуховидецът на века. Елиас Канети“. Бих му препоръчала оттам да си избере нещо, което ще му е интересно.
За какво бихте разговаряли с Елиас Канети днес, ако имахте тази възможност?
Първо искам да видя посмъртно издадените му записки.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
