Христо Трендафилов
Всепризнато е, че романът Вълшебната планина на Томас Ман, публикуван през 1924 г., е един от най-забележителните романи на XX век. Неговата пораждаща поетика се активира закономерно в предвоенни и следвоенни ситуации, каквато е и днешната. Творбата формално повествува за живота на обитателите на един санаториум, отнася сe към жанра на образователните романи и е един вид педагогическа провинция, място за идеен дебат, предизвестие за война и предверие към нея. Писателят нобелист е роден преди 150 г., годишнината е отбелязана и у нас (вж. ЛВ, год. 34, бр. 22 от 2025).
Като разновидност на романа, Вълшебната планина е и функционален заместител на полифоничната му версия, романа-дебат, който става предмет и на литературната теория. През 1929 г. излиза монографията на Михаил Бахтин Проблеми на творчеството на Достоевски, чиито следващи издания от 1963 г. насам се публикуват под надслов Проблеми на поетиката на Достоевски, бълг. превод е от 1976 и е на К. Г. Попов. В нея се отстоява тезата за романовата полифония и главните нейни оркестранти, героите мислители и идеолози, такива са Родион Расколников, княз Лев Мишкин, Николай Ставрогин, Алексей Кирилов, Иван Карамазов, Великият Инквизитор. Във Вълшебната планина подобни персонажи са Сетембрини и Нафта, донякъде и Ханс Касторп, който постепенно се превръща от пасивен слушател и възприемател на идеи в участник в тяхното обсъждане. В романите на следовниците на Томас Ман точно този тип герой избледнява и от самостоятелно мислеща личност се претрансформира в направляван и контролиран от автора резоньор. Произведението става съчетание на изкуствоведски трактат, рекламно-туристическа дескрипция, политически коментар и футуристична прогностика, представени на медицинско-любовен фон; късна версия на сантиментализма с неговите упоителни паркови разходки и очарователни лирични разговори, същевременно мек и комфортен вариант на романите за затвори, каторги, приюти. Прегледите, диагнозите, рецептите и медикаментите остават на заден план. Това е уютно обзаведен мирновременен окоп, където част от социума се снишава в целебна и предзаупокойна мимикрия или в очакване да бъде мобилизирана и включена в събития, вещаещи смърт, разрушения и неизкореними душевни травми.
Романът има своите предшественици в немската литературна традиция и в еволюцията на самия писател: в общи линии следва сюжетната схема на разказа на Т. Ман Тристан от 1902 г. Разказът на свой ред е повлиян от новелата на Ернст Теодор Амадеус Хофман Съветникът Креспел (1818), съставяща и втората част на операта Хофманови разкази от Жак Офенбах (1873). И в двете творби героините са талантливи музикантки, на които е строго забранено да пеят и музицират по здравословни причини. Те живеят затворено и уединено, в един миг обаче екстазът на потиснатото изкуство избликва, голямата музика напира неудържимо в тях и следва неминуема смърт. Книгата е замислена преди Първата световна война като сатира из битието на медиците, но се оказва роман на идеите, където в затворено и частно пространство е обрисувана картина на тогавашното европейско мироздание. Според класацията на авторитетното немско седмично списание с милионен тираж Der Spiegel през 2024 г., включваща мнението и на читатели, и на експерти, и в двата случая първо място в немския литературен канон заема Вълшебната планина. Роман за възпитанието и съзряването, но и за застоя, деградацията и бягството от деятелния живот в удобствата на изолацията, вегетирането и безпроблемното стареене; черти, отличителни за декадентското съзнание според безспир повтаряната Сюзан Зонтаг. Обитателите на санаториума водят оживени дискусии както върху многовековни, вечни проблеми (дух, материя, свобода, прогрес), така и на актуални, жизнено-трептящи теми – съдбата на Европа, визионерско-профетическо вникване в нейното бъдеще, водещо към неизбежни сблъсъци и катастрофи. Внимателно следящ новостите в парапсихологията, особено откритията на Фройд, по-късно и на Юнг, писателят се спира на архетипите на безсъзнателното и на свързаните с тях буржоазни предразсъдъци. Независимо че романът отправя посланията си от установения обичаен режим в санаториума, той неизменно стига до глъбините на сложна и нерешима метафизика. Така обикновените природни атрибути се трансформират в многозначни символи, най-близък пример ни дава самата планина, която е първо оздравителна климатична зона, благодатна за болни от туберкулоза. Но тя е и митологическо пространство, и ницшеански духовен връх, и вавилонска кула, в която се смесват различни езици, и почти херметически затворено пространство, където героят се учи и възпитава. Този солиден цивилизационен масив, наситен с мащабни внушения, е твърде тежък и дори непосилен за продължаване, подражание и адаптация, каквито виждаме през последните години (имало ги е и преди, напр. в Санаториумът Арктур на Константин Федин, 1940). Днешните продължители на Вълшебната планина се отдалечават от него поради следните липси:
- Няма и е невъзможно да бъде използван, както прави Т. Ман, национален и същевременно световен мит, митът за минезингера Танхойзер и приковалата го в планината Венера. Героят се съотнася с Пърсифал, комуто посвещава рицарска поема Волфрам фон Ешенбах.
- Липсва и античният мит – за Цирцея и омагоьсания от нея Одисей.
- Митът при Т. Ман е неотделим от музиката, особено от тази на Рихард Вагнер, липсва както митът, така и музиката.
- Традициите на възпитателно-образователния немски роман, възхождащи особено към Вилхелм Майстер на Гьоте.
- 5. Известни и разпознаваеми в своето време личности – философът Дьорд Лукач, писателят Герхард Хауптман.
- 6. Осмисляне и актуализиране на руската литературна традиция, която Т. Ман цени високо: взаимоотношения лекар – пациенти – институция в повестта Палата № 6 на Чехов, полифонията в романите от Петокнижието на Достоевски. Реалните прототипи на героите във Вълшебната планина съвместяват и черти от образи на Достоевски, особено от романа Идиот:
Сетембрини – черти от Хайнрих Ман, по-голям брат на автора, с когото не е в добри отношения;
Нафта – Дьорд Лукач, философ марксист, крупен специалист по романа, с него води преписка;
Пеперкорн – писателят нобелист Герхарт Гауптман, който след като се познава в романа, пише оплакване;
Доктор Кроковски – частично Фройд.
Влияния от романа Идиот:
Клавдия Шоша – Настася Филиповна;
Пеперкорн – Парфьон Рогожин;
Ханс Касторп – княз Лев Мишкин, донякъде и Альоша от романа Братя Карамазови.
Описваният санаториум Бергхоф за туберкулозни е изолиран от света. Обитателите са люде от различни народности: немци, италианци, руснаци, нидерландци и англичани. Те живеят в свой забавен и полусънен ритъм, който е далече от суетата на предишния забързан свят. Разходките в планината, съзерцанието на природата, любовните интриги и безкрайните философски, научни и политически дебати водят към чаровна загуба на време, която героите не преживяват трагично, не го дирят педантично, както е в излезлия две години по-рано роман В търсене на изгубеното време на Марсел Пруст (това ги избавя от нелицеприятните митове за френския писател: графоман-мемоарист, вял сноб, нещастен астматик, подбиращ с унила и безсмислена дребнавост отминали и случайни подробности). Неизбежните последствия от болестта обитателите обезсилват чрез меланхолията на едно монотонно и относително безпроблемно съществуване.
Това са главните видими липси у продължителите – подражатели и пародисти на Вълшебната планина, особено у съвременните, които силно съкращават перспективите за идейно-философска реципрочност при адаптацията на романа в друга, днешна пространствено-времева среда. Тези дефицити обикновено се пропускат от критиката за сметка на перчемлия апологетика и ококорена възхита от наистина успешните страници. Ала само с нея не ще отидем далече. Подражателите на Т. Ман могат да отразят даден вид нагласи, предвоенни, собствени, социални, футуристични, като се опрат първо върху своите традиции, а не да пишат през индигото на чуждата класика. Възможно е и претворяването на мирови мит, макар това да се сблъсква с неверието в способностите на авторите да го интерпретират подобаващо. Типичен пример у нас е снизходителното отношение към заслужаващите по-сериозно внимание опити на Георги Марковски с новелата Повест за Истатко Бирков и с романа Хитър Петър (Вл. Свинтила); то бе направо отрицателно (Т. Жечев и др.), с малки изключения (С. Янев) към близкия като замисъл роман на Марковски Разказвачът и смъртта. Но при нашия прозаик става дума за друг роман на Т. Ман, за Доктор Фаустус и облог с дявола.
Все пак обща пораждаща черта у Т. Ман и у следовниците му е реалното пребиваване в реално-символичен санаториум с лечебна цел. Общи са и разговорите, и дискусиите, които се водят. При немския класик те са по-дълбоки, философски, при другите са по-повърхностни и засягат близък и належащ кръг от въпроси. Естествено, това е недостатъчно и за да се запълни идейно-интелектуалната празнина, се прибягва до маниерно складиране на цитати от световни мислители и творци, като се започне от Античността, мине се през Средновековието (Августин е блажено задължителен) и Ренесанса, и се завърши с някой друг съвременен корифей. Нобелистката Олга Токарчук ги изрежда в края на книгата си Емпузион, те са 38 парафразирани и 3 цитирани точно, сред тях френските са само 4, няма нито един руски и славянски автор. Озадачаващо е за писател, започнал да пише с псевдоним, съчетаващ лично име и топоним от романа Война и мир, Наташа Бородин. За Токарчук е писано твърде изобилно, включително и в нашето литературознание и критика, особено отзивчиво към литературата, сътворена от автори в бившия соц. Тази нашумяла прозаичка е родена през 1962 г., както и другите романисти, вдъхновени от планината на Т. Ман. Нейното поколение се появява през 60-те – години на поне пет световно значими политически събития: Карибската криза, Войната във Виетнам, Пражката пролет, Бунтът на новите леви в Париж, гибелта на Че и провалът на утопията за износ на революция. А в началото и в края на десетилетието човекът полетя в Космоса и стъпи на Луната. Не ни се ще да уедряваме още писанията относно удостояването на Токарчук с Нобелова награда и с титлата почетен доктор на СУ, а само ще отроним нещо за романа ѝ ЕМПУЗИОН. Натуротерапевтичен хорър, 2022 – нейния първи публикуван роман след Нобела. Сериозен времеви антракт, който би могъл да бъде съзнателен плод на творческа рекапитулация, на тематично-идеен водораздел и възможна преориентация. Но в каква посока? Още пируетите на тройно възвестеното оригиналничене в заглавието подсказват маниеризма в самото произведение. На първи прочит заглавието Емпузион отпраща към симпозиона на Платон и познатото домашно обсебване на Вълшебната планина от славянски и средноевропейски автори. Но митологическата аура на наслова се оказва по-различна и непозната. Емпузион е пир на емпузите – митичните същества от гръцката митология, жени с чудовищна и изменчива природа, които според пресилени доморасли идентификации са близки до самодиви. Споменати са от Аристофан в неговите комедии Жабите и Жените в Народното събрание, където се казва, че емпузата променя външния си вид и се превръща от различни зверове в жена: невероятно – един вид феминизиран върколак. Твърди се също, че тя има само един крак – или бронзов, или магарешки, и поради това е известна с епитетите „Оноколе“ и „Оноскелис“, които означават „Магарешки крак“. Според гръцката народна етимология името има значение на „еднокрак“. Ето такъв пир изобретява Токарчук, като не личи да е загрижена за упреци в снобизъм, превзетост и поза. Сюжетът в този роман се развива през септември 1913 г., в навечерието, а не отпочва седем години преди Първата световна война. В Гьоберсдорф, днес наречен Соколовско, в Долна Силезия, в полите на планината действа санаториум за лечение на белодробни заболявания. Близо век след младия инженер от Хамбург Ханс Касторп, студентът от Лвов Мечислав Войнич пристига в този балнеокурорт с напразната надежда да се излекува. По време на вечеря или при дългите разходки из курорта и в планината, героите разговарят и обсъждат теми, както вечни, така и медицинско-терапевтични или повече подхождащи за нашата съвременност. Езичество и християнство, жени и мъже, психология и реалност. Доктор Семпервайс напр. твърди с непогрешимо мъдра поучителност:
– Цялата ни култура е израснала върху чувството ни за малоценност, върху всички онези несбъднати амбиции.
В подстъпите към изкачването на планината се намесва журналистиката, медийното говорене и писане с разноцветни нюанси, пътеписът, познавателно-туристическите обрисовки не само се втурват в белетристиката, но и бързо си ограждат и запазват златоносен участък.
Подобни акценти се долавят в нидерландския автор Иля Леонард Пфайфер и неговия роман Гранд хотел Европа. Новата Вълшебна планина. Публикуван е през 2018 г., а българският превод на Мария Енчева е от 2022 г. Тук в спектъра от минали и сегашни европейски проблеми е вместен и културният туризъм, чието присъствие става все по–осезателно и все по-застрашително. Привеждаме някои характерни цитати по указания български превод, даващи представа за литературната и житейската позиция на Пфайфер:
с. 40. Италия се дави в миналото си. Така става, когато историята ти е пребогата.
с. 41… Многовековният ни опит с чуждите завоеватели ни е научил да проявяваме дълбоко вкоренено недоверие към всяка власт.
с. 61 – Европа тъне в носталгия…
с. 61- Историята на Европа може да се опише като история на копнежа по история… в основата на всяко нещо…
с. 137 – Европа се е превърнала в музей на открито, във фантастичен исторически парк за туристи.
с. 254 – авторът се спира накратко и върху Балканите, по-точно на безвкусицата в урбанистичното устройство на Скопие, един измислен, фалшив град. Пфайфер го вижда като националистичен диксиленд, в който безцеремонно шестват пошли паметници, бедността и мизерията се прикриват чрез съчинено и помпозно разкрасено минало.
Дискутира се и проблемът мъже – жени, вставена е новела за Караваджо. Но като цяло това са мисли, вложени в културно–исторически трактат и в повествование без сюжет, без интрига и без религиозни спорове; често надделяват репортерските и пътеписни наблюдения и заключенията на един политически коментатор. Като цяло романът Новата Вълшебна планина има широк рецептивен диапазон, но е със завишени от критика и читатели естетически достойнства. Чете се леко и бързо и това е обусловено от неговата животрептяща повърхностност и репортажна злободневност.
От същата генерация е роденият през 1962 г. писател, комедиен артист и музикант Хайнц Щрунк, автор на романа Вълшебната планина 2, Zauberberg 2. Творбата е видимо вдъхновена от Вълшебната планина на Т. Ман, роман, излязъл 100 г. преди него, през 1924, т.е. от планина на планина и от век на век. Титулната корица е иронична реплика към филма Терминатор 2 с Арнолд Шварценегер и дава ключ към осмисляне на романа като своеобразен белетристичен франчайз. Франчайзите в киното са достатъчно популярни, радват се на масова аудитория и респектиращ касов успех и изброяването им не ще затрудни никого: Джеймс Бонд, Междузвездни войни, Хари Потър, Властелинът на пръстените, упоменатият Терминатор, Батман, Карибски пирати, Хрониките на Нарния, Мисията невъзможна, Матрицата. Класиката се масовизира, а културата се трансформира в субкултура, а оттам пътят до ерзаца и кича е съвсем кратък.
Не е ли магико-планинската кампания една актуализирана травестия на класиката от преди век, в която се намесват пародията, франчайзът – също така пародиран, римейкът, ремиксът, кавърът, хорърът и рекламният туризъм – като част от глобализацията и едно неясно и тревожно очакване?
Продължения, адаптации и преправки на известни творби има през всички епохи, напр. на Илиада и Одисея се правят още в Античността, а във Византия са известни пародийни преработки и нагаждания към християнството. Както сочи литературната история, продълженията не се отличават успех и не се четат, но не затъмняват славата на първоизвора и почти се забравят. Между многото примери ще споменем поне неудачните продължения на Тримата мускетари на Александър Дюма – Двадесет години по-късно и Десет години по-късно; на Под игото на Вазов – Нова земя; на Цената на златото на Генчо Стоев – Завръщане. Всичко е умалено, на места дори съвсем минимализирано. Съкръщаване на мащабите, травестия на голямото, битовизация на дълбокото, замяна на стария, с класически основи философски дебат с мъдроподобни напъни, имитация на полифоничност и разбира се, влиянието на масовата култура, нахлула безпрепятствено в разградения двор на съвременното изкуство, при това водеща в жанровата експанзия не е литературата, а киното и близките до него екранни и медийни изотопи. Хайнц Щрунк, естествено, не е написал нова Вълшебна планина. В неговия роман всичко е подчинено на редукционизма, представено е умалено, наблюдава се снизяване и дори травестия на времето и пространството. Близостта с Т. Ман се крепи върху съзнателно оразличаване и целенасочена редукция. Главният герой Йонас Хайдбринк, бивш предприемач, продал компанията си, първоначално иска да остане само за няколко седмици в санаториума, но остава една година, поносим и дори нищожен срок в сравнение със седемте години, които Ханс Касторп прекарва в Давос. Освен това клиниката на Хайдбринк не се намира във високите планини, а в равнинната, блатиста и безстопанствена земя на Мекленбург – Предна Померания, североизточна немска провинция в непосредствена близост до полската граница. Принизеният ландшафт е успореден на интелектуалната дълбочина на героите на Щрунк, която също е много по-плитка; в идеалния случай тези герои могат да се разглеждат само като асоциация и препратка към великия образец.
За българските автори, повече или по-малко стимулирани от Вълшебната планина, вече е писано немалко, накратко сме се спирали върху тях и ние: Димитър Коруджиев, Емилия Дворянова, Теодора Лилова. И за тях, независимо от успехите, особено при Коруджиев, важи необявеният принцип на редукционизма. Защото, за да търсиш пълен художествен еквивалент с роман на Томас Ман, при условие, че си възпитан в друга литературна традиция, е все едно да играеш шах с фигури за Не се сърди човече.
