Габриела Иванова
„Хора, Земята потъва в мъгла! Хора, Земята е чао!“
– Папски едикт по кризата с котките
Светът ще свърши и с гръм, и с хленч, разбираме от страниците на „Панспермия“, дебютния роман на Полина Видас. Котките ще изчезнат, наред с пчелите и рибите. Температурите ще скочат по цялото земно кълбо. Природните катаклизми ще принудят хората да се евакуират от държавите си, а в даден момент и да строят Ноев ковчег до Марс… Това звучи като една неособено оригинална антиутопия, нали?
За всеобщо щастие, всъщност не е. Антиутопичното в романа е само наративен скелет, който да даде поле на далеч по-оригиналните замисли, осъществени по страниците на книгата. Полина Видас провокира българската читателска публика с експериментална проза под формата на… рецензии на несъществуващи книги. Квазизачатъци на романи, които тя самата няма време да напише, споделя авторката, може би намигайки към Борхес. Множество кратки повествователни форми, защото кой вече не страда от дефицит на вниманието?
„Панспермия“ обаче успява да задържи фокуса на своите читатели както с чудатостите си, така и с чувството за хумор, вложено в творбата. Наред с всички тънки червени нишки, които скрепяват фрагментарността на повествованието в един роман, това е може би най-стабилното въже, което ще ни преведе до финалната страница. Както Красимир Лозанов, редакторът на романа, отбелязва на задната корица: „Чудесно чувство за хумор […]. Тънко, хитро кодирано, умно маскирано – под научност, под сериозност, под какво ли не…“. То се проявява в злободневните намеци, интертекстуалните препратки и дори бележките под линия. Читателят трябва да бъде нащрек, за да улови това, което е скрито и може да бъде изровено само с известен запас от знания. Романът на Полина Видас не крие, че е насочен към елитарна публика. Но за да достигне до тази така отбрана целева група, за него трябва да се говори, така че нека продължим.
Още в началото на романа разбираме, че в него ни е представено съдържанието на блог, в който са публикувани рецензии на 42 книги, които ще ни дадат отговора за това как човечеството е намерило своята гибел. Почитателите на Дъглас Адамс вероятно тук са се подсмихнали леко. Ако започнем да броим текстовете обаче, установяваме, че те са с два повече. Приписваме това несъвпадение на опита на Полина Видас да възпита критическо мислене у читателите – все пак не трябва да се предоверяваме на информацията, която ни е дадена наготово. Независимо дали става дума за естествен или изкуствен интелект.
А темата за ИИ е една от основните в „Панспермия“. От авторката разбираме, че за нея е любопитен фактът, че програми като Chat GPT са способни да халюцинират цели литератури, когато нямат достатъчно информация, която да извлекат от мрежата. Това прави и Полина Видас в своя дебютен роман – играе с литературни мистификации, движещи се по ръба между истината и постистината, историята и фикцията, нормалното и налудното. Това, което обвързва всичко в едно кохерентно цяло, са повествователната рамка и наративът, в който са вписани героите и случващото се с цивилизацията. Романът ни разхожда хронологично от миналото към бъдещето, за да си отговорим на въпроса: „Как се стигна дотук?“. Какво доведе до пожарите, наводненията, психопатията на хората, зависимостта ни от технологиите, нашата безкритичност към тях. И най-важното от всичко споменато – защо изчезнаха котките?
Този финален крайъгълен камък на котешко-човешката взаимна история е реквием на едно братство с Felis silvestris catus, устояло на златните времена на Бастет в Египет, гоненията на котките като сподвижници на вещиците през Средните векове, службата им за ранна аларма за химическа атака и тактилни инструменти за емоционална подкрепа по време на Първата световна война и войната в Украйна в началото на 21. век.
Ако четете този текст добросъвестно, вероятно в този момент сте си казали: „Това за котките го споменахте вече няколко пъти!“, и ще сте прави. С това бихте се сблъскали и в романа на Полина Видас, който е изплетен от отчетливи лайтмотиви или, нека си го кажем, от постоянни повторения. Този похват в началото очарова, в последствие озадачава, а не е изключено на моменти и да подразни. Нима през всяка една от книгите, които ще ни разкрият причината за краха на цивилизацията, прелита по един псуващ с евфемизми папагал? В една халюцинирана литература, да. Може би е по-уместно в такъв случай да си зададем друг въпрос. Кой халюцинира? Съставителят на блога, изкуственият интелект, повествователят, цялото човечество? Или пък самият автор на рецензията, която четете?
На ваше място бих проверила дали този роман наистина съществува.
Полина Видас. „Панспермия. Халюцинация за роман“, издателство „Жанет 45“, 2024 г.
