Савина Петкова
Задръжте си Кан и Ривиерата, заменям дори блясъка на Венецианското биенале за една вечер във Виена в компанията на Виенале. Да, това издайно „В“ оразличава международния кинофестивал, който всеки октомври среща австрийската публика със стотици филми от цял свят от далеч по-известния си италиански еквивалент. Тази година Виенале отпразнува 63-тото си издание, оповестявайки новия си президент – не някой друг, а немският режисьор Кристиан Пецолд („Барбара“, „Ундине“) – и макар че титлата е по-скоро символична, признанието за пореден път утвърждава фестивала като един от стожерите на европейското кино. Виенале е двуседмичен фестивал от световен калибър (един от специалните гости тази година беше неповторимата Жулиет Бинош), който обслужва публиката. Ако не беше толкова обичан от местните, липсата на конкурсна програма, уъркшопи и нетуъркинг събития би обрекла фестивала на бавна смърт в контекста на днешната шаблонна „успешност“, тоест „продаваемост“. Да си част от подобен фестивал е привилегия, а гостоприемството – несравнимо.
От десетки години фестивалът си партнира с луксозния хотел „Интерконтинентал“ (или „Интерконти“, както е известен сред организаторите) не само с идеята да настанява гостуващите режисьори и актьори, тук-там някой чуждестранен журналист, но и да заеме цяло крило от деветия си етаж за фестивалния екип. Там, в дъното на дългия коридор, се намира офисът на фестивалната директорка Ева Санджорджи, пресотделът и отдел „Гости“. Първата ми среща с хотела беше през 2021 г., когато екстравагантният лоби бар в американски стил приюти закриващото парти на фестивала и стана така, че танцувах заедно със звездата на „Най-лошата личност на света“ Ренате Рейнсве, която протегна милостиво ръка, като разбра, че съм един от малкото критици гости на фестивала. Разказвайки го сега, си давам сметка, че звучи като скалъпена история, но подобни случайни интимности са запазена марка на фестивала. Тогава например още не знаех, че огромният квадратен полилей, който виси над въпросния бар, дължи хилядите си брилянтни кристали на легендарните австрийски стъклари J. & L. Lobmeyr, чиито произведения красят операта „Метрополитън“ в Ню Йорк и Кремъл. Кристалните полилеи, както и богато орнаментираният декор на „Интерконтинентал“ отдавна са демоде, но все пак намирам нещо скъпоценно в този уталожен лукс. Нещо, което никак не прилича на добавената стойност носталгия, която западняците приписват на старите, макар и внушителни съветски еквиваленти.
Всъщност причината да се прехласвам толкова по този хотел, построен едва през 1964 г., е един от фестивалните филми: става дума за „Суфльорът“ на аржентинеца Гастон Солницки, в който Уилем Дефо играе дългогодишния мениджър на същия този хотел, който (поне само във филма) е пред разпад. Още в предния си филм Солницки (отдавнашен виенски жител) възпя безвъзвратно загубения чар на града под името „Малък колет любов“ – псевдодокументален преглед на последния ден преди австрийската столица да забрани тютюнопушенето в затворени помещения. „Малък колет любов“ донякъде фетишизира този хронотоп (но не и тютюневия дим), но каквито и да е по-тежки обвинения му се разминават лесно, тъй като филмът е в крайна сметка ненатрапчив и забавно хаотичен. Подобно е положението и със „Суфльорът“, в чието начало се запознаваме с набухващо във фурната суфле. В кухнята на „Интерконтинентал“ се случва малко чудо – мениджърът Луциус Гланц (Уилем Дефо) държи суфлето да е съвършено и в отпадналия му глас звучи разочарование, обявявайки, че „нещо не е както трябва“. Бързо става ясно, че проблемът далеч не е само в набухвателя – хотелът сменя своя собственик и попада в ръцете на аржентински магнат с името Факундо Ордоньес (в ролята самият режисьор Солницки), който е, разбира се, пълна противоположност на педантичния Гланц.
„Суфльорът“ ни развежда из луксозния хотел, по дълги коридори и през тайни врати, късно вечер и рано сутрин, кухните, хладилниците и офисните помещения, задоволявайки зрителското любопитство във всеки удобен момент. Няма по-подходящ за целта водач от Уилем Дефо, който се явява в много по-стеснителна и обикновена роля, за разлика от филми като „Клети създания“ – тук той въплъщава улегнал хотелиер с 30-годишен професионален опит. Солницки не си пада по традиционни сюжети и това личи в мозаечната структура на филма, чиито най-впечатляващи сцени ни отвеждат на иначе недостъпни места, като например покрива на хотела, разкриващ невероятната панорамна гледка от 40 метра височина. Австрийската премиера на „Суфльорът“ се състоя по време на фестивала, а моите четири дни в „Интерконтинентал“ се усетиха като естествено продължение на филма.
В разговор споделям на Солницки, че начинът, по който той подхожда към сценария и режисурата на филмите си, ме кара да си мисля за шевове, шевни машини и дипли. „Ами да, отвръща ми той, все пак ранните прожекционни машини заемат механизмите, с които се захваща кинолентата, точно от тях.“ Не знаех, споделям му аз, но не се учудвам. Метафората му допада дотолкова, че решава да я разшири с играта на думи – на англ. fold, което също така обозначава отказа в играта на покер – и шегата придобива сериозни измерения. „Като правиш филм, почти винаги ти се налага да си заложиш времето и ресурсите, без да знаеш със сигурност дали подходът ти ще проработи. Уилем [Дефо] беше навит да работи по този начин, но си спомням, че и с него ударихме дъното в един момент. Обърна се към мен и ме пита съвсем сериозно как очаквам от него да прави магии всеки ден на снимачната площадка, и аз му отвърнах: Е, ти какво си мислиш, че правим тука?“. Точно по тази причина и благодарение на „Суфльорът“ и аз открих нов, положителен смисъл на фразата „във филма“.
