„Адажио за Мария“ от Георги Бърдаров
Атанас Родозов
Новият роман на Георги Бърдаров „Адажио за Мария“, следвайки очертаните и утвърдени вече траектории на повествователна структура от предходните му „Аз още броя дните“ (2016) и „Absolvo te“ (2020), отново стъпва върху преломни, турбулентни за човешката цивилизация епизоди и национални катастрофи. Докато „Аз още броя дните“ почива върху събитията по време на войната в Босна и най-дългата окупация в съвременната ни история – тази на Сараево, а „Absolvo te“ отпраща към Втората световна война, Холокоста и арабско-израелския конфликт, „Адажио за Мария“ изгражда една почти цялостна панорама на травмата от първата половина на изпълнения с конфликти XX век.
Самото заглавие на романа открива възможност за двупосочно тълкувание – от една страна е библейската, сакрална символика на името на майката на Спасителя Мария, а от друга – музикалността, която носи референцията към „Адажиото“ на Томазо Албинони с неговата мелодичност и меланхолична чувствителност. Това обаче е подвеждащо; книгата излиза доста отвъд рамките на класическия любовен роман, напротив. Проспекция и ретроспекция се неразривно вплетени в наративната тъкан. Макар и фрагментирано, в повествованието са направени фиксации на огромен спектър от събития, останали вероятно като най-силно травматичните в глобален мащаб. Ословесени са историческите факти от епохата, в която Солун (все още) е в пределите на Османската империя и революционните борби на ВМОРО за освобождаване. И днес темата за Македония запазва висока степен на актуалност в международните отношения. На фона на по-малко познатите епизоди от атентатите и последвалата паника сред населението, целящи информираността и рефлексията на Европа във връзка с македонската драма, се развива и първата от двете (големи) любовни истории в романа. Екзистенциалният диспут за взаимовръзката между разума и чувствата намира отражение, тъй като протагонистът е поставен в ситуация на избор между бягство със забранената си любов Мария отвъд пределите на родината или продължаване на делото на съзаклятниците си – гемиджиите, в името на по-доброто утре за социума в Македония. Невъзможният (на пръв поглед) избор изкристализира непреодолимия разлом между дълга и интимното.
Императив в патриархалното общество е безусловното подчинение на родовата воля; следствие от това е брачен съюз, лишен в своята същност от емоционална автентичност. Подобно на една Терез Ракен от едноименния роман на Зола, която встъпва в уреден брак, следвайки социалната необходимост, с малодушен и болнав мъж вместо с избраника на сърцето си, Мария Никифору също е принудена да загърби душевното си стремление в името на материалната обезпеченост и сродяване на двете най-заможни фамилии по онова време в Солун. И пак както в „Дервишово семе“, например, кръвта по чаршафа след първата брачна нощ свидетелства за моралната чистота и чест на невестата.
Както посочих, познаващите в дълбочина текстове на Георги Бърдаров са констатирали, че творчеството му артикулира историческите събития в тяхната достоверност. Самият автор експлицитно заявява, че в основата на всяко негово писане трябва да присъства реално съществуващ наратив. Построението на „Адажио за Мария“ следва също така мемоарната реконструкция на историята на рода Бърдарови, такава, каквато произтича от самата тъкан на действителността и почти изцяло лишена от художествена фикция. Процесите и събитията следват в своята хронологична последователност. Тук виждаме като следствие от атентатите в Солун по-рано настъпилото Илинденско-Преображенско въстание, Балканската война през 1912 г., която окончателно слага край на администрацията на Османската империя, Междусъюзническата война през 1913 г., където във вихъра на омразата хиляди българи са изтласкани на самотен остров, за да ги застигне гладна смърт и болести. Единственият лъч надежда идва от онова чувство, което оцелява до края на романа въпреки преломите и катаклизмите – любовта. До болка реалистичните описания на апокалиптичната фронтова реалност по време на Първата световна война, цялата човешка трагедия, която по никакъв начин не е спестена на читателя, цялата профанация успешно изиграват ролята на доказателство, че „свободата е най-висшата ценност на тази земя“ (с. 321). Книгата има потенциала да катализира осмислянето на измеренията на пагубността на всеки един военен конфликт и да се бори за свободата, в един свят, дестабилизиран от непрекъснати катаклизми. Подобно на днешната ситуация в Украйна, за която мнозина анализатори предвещаваха бърз край на конфронтацията, и Голямата война се оказва с неопределен във времето финал. Фактологична грешка е, че днес познатото събитие като „Първа световна война“ по време на самата война е назовавана като „Голямата война“; доколкото в книгата този факт не е изцяло съобразен (с. 402, 406). Бърдаров отчита негативното вмешателско влияние на Русия още в онази епоха, „съветската хватка“, която не позволява на източноевропейските държави да се присъединят към плана „Маршал“; темата за руското въздействие и днес върху останалите демократични държави е артикулирана от доста съвременни български значими писатели, тъй като става все по-значима в контекста на все по-широко разпространяващия се консервативен национализъм не само у нас.
Друг трагичен мотив в повествованието, вече личен, е опитът за насилствено отрицание от българска идентичност. Отказът от този акт инспирира последващото принудително изселване към опустошената от последователните войни и национални катастрофи България, чиито граници са прекроени в полза на победителя. В другия пласт на наративната тъкан се предлагат позовавания – както е споменато и в „Absolvo te“, на раждането на Хитлеровата националсоциалистическа партия, нейния крах, време на двойни игри, предателства, тайни мисии зад граница, където отново най-уязвима се оказва човешката съвест. Не на последно място, „Адажио за Мария“ артикулира темата за женската еманципация и опълчване срещу безусловния мъжки правов ред, както и екзистенциалния диспут за смисъла; дали човешкото страдание и борби имат своя смисъл, след като времевият процес следва без отклонение своята траектория, равнодушен към човешките тегоби, терзания и катастрофи, повтарящи се от хилядолетия и които неотменно ще се повтарят.
Извън рамките на историческите катаклизми обаче в книгата присъства и едно на пръв поглед странично за сюжетната конфигурация на романа събитие, но значимо за спортните (и не само) запалянковци – легендарната, смятана за невъзможна победа на Уругвай над Бразилия на стадион „Маракана“ по време на първото световно първенство по футбол след Втората световна война. Еуфорията от тази победа достига своя кулминационен връх, превръщайки се в метафора за човешкия устрем към невъзможното, за жаждата за триумф след годините на разруха и смърт.
В многопластовата наративна структура на „Адажио за Мария“, както и на останалите текстове на Георги Бърдаров, умело са преплетени лични и национални фиксации, философски парадигми, фикция на фона на извечното архетипно ядро – любовта. Книгата далеч не може да бъде позиционирана единствено в рамките на любовния роман; чрез нея авторът предава знание – по ясен, въздействащ и стимулиращ интереса начин, а любовта – възможна и невъзможна, се превръща в нишката, която устоява на времето и на предизвикателствата. Бърдаров доказва, че тя е свидетелството, че смисълът на човешкото съществуване остава жив дори тогава, когато всичко останало се разпада.
Георги Бърдаров, „Адажио за Мария“, изд. „Мусагена“, С., 2025
