Димитър Камбуров
Творчеството на Ласло Краснахоркаи е практически непознато на българската публика, при все че преводачката Светла Кьосева и издателство „Стигмати“ през 2001 г. направиха нейно достояние дебютния му роман „Сатанинско танго“. Признавам обаче, че аз научих за унгарския съвременен класик по-скоро от чужди източници, а и тиражът на романа отдавна е изчерпан и следва да бъде преиздаден.
Сега Светла Кьосева е готова с превода на втория му роман – „Меланхолия на съпротивата“. Именно тези два романа превръщат Краснахоркаи в огромна величина в съвременната унгарска литература и в един от най-награждаваните, рецензираните и изследваните автори на актуалната световна литература. Краснахоркаи е показателно единственият автор с две награди Best Translated Book Award, носител е на толкова скъпия на българите Man Booker International Prize, както и на дузина основополагащи германски, американски, австрийски и унгарски литературни награди. Открит от унгарската критика и публика още през 80-те, от 90-те насетне Краснахоркаи се ползва с несъмнена световна слава и е сред любимците на литературната критика. Киношедьоврите на Бела Тар върху „Сатанинско танго“ и „Меланхолия на съпротивата“ също имат принос за превръщането на Краснахоркаи в една от най-магнетичните енигматични фигури на съвременната литература, изкуство и култура въобще.
Става дума за писател, който играе с изключително високи залози. Той се занимава ни повече, ни по-малко с човешкото съществуване в цялата му нищожност, мизерия, низост, глупост и безсмислие, от една страна, но също и в изстраданото достойнство, във волята за цел и смисъл, в индивидуалното себеосъществяване и в общностното сплотяване на човешкия колектив. На пръв поглед романите на унгарския класик са дълбоко песимистични иронично-сатирични изследвания върху абсурда на човешкото съществуване, разпънато между обречени скромни стремежи и негероично провиснали провали, между крехки и уязвими амбиции, ограничен кръгозор и унили резултати. Героите на Краснахоркаи се поддават на индоктринация и манипулация от лъжепророци и фалшиви лидери, които неизбежно ги водят към някакво неясно псевдоспасително бъдеще.
И все пак великото майсторство на Краснахоркаи се изразява в способността му да надари с плътен, вътрешно пълноценен и самодостатъчен свят всеки от героите си, които иначе са интегрална част от абсурно податливата на манипулации общност. Парадоксално именно тази внимателна грижа към непротиворечивата завършеност на всеки от множеството герои позволява на Краснахоркаи да бъде едновременно безпощаден и милостив към човешкото в абсурда и достойнството му, в безпоследствеността на целите му и във вътрешната му резистентност и воля за себеосъществяване. Последователно при Краснахоркаи общността е по-малка от всеки от отделните участници в нея. И въпреки че харизматичният лидер превръща хората в послушна и сякаш безмозъчна тълпа, този развой кара читателя да „преоткрие“ ретроспективно всеки от героите в неговата парадоксална самодостатъчна ценност и смисленост. В последна сметка копнежът към другия човек, волята за близост или поне за разпознатост и признание от другия, е онова, което прави човека човек в дистопично алегоричния свят на Краснахоркаи. Малкият човек, дори жалкият човек на Краснахоркаи е представен чрез вътрешен монолог, изтъкан от клишета, поговорки, фразеологизми, банализми и всякакъв износен и изтощен език (често маркиран като чужд с кавички). Именно в своята езикова податливост на идеологически и моралистки дискурси този малък човек става жертва най-вече на езиковата харизма на вождистката фигура. Ала при все податливостта и масоидалната си изкушеност, малкият човек неизменно се оказва по-съкровено истински, смислен и ценен от всяка всмукваща го общност.
Оттук и странният хуманизъм на Краснахоркаи: човешкото е показано без милост и прошка в изначалната му грехопадналост, безпътица, глупост и податливост на масоидални манипулации. И все пак именно неговата щърба своещина и финална несводимост до групата, колектива или общността са последен пристан на надежда за смисъла на оцеляването на човека като несводим до идеологии, политики, фалшиви етики и всякакви популизми. Всичко това представя Краснахоркаи като писател, който отказва да дарява илюзии и утехи, който е безкомпромисен и безмилостен в своята хапеща сатира и разнищваща ирония, но спасеното съкровено човешко на уникална мелонхолична съпротива из-от абсурда на падението и нищетата даряват на читателя онази изстрадана хуманистична вярност към събитието на човешкото de profundis.
Както вече писах, Краснахоркаи играе с големи залози, той не се интересува от неизменния фалшификат на реализма или от манипулативната примамливост на психологическия автентизъм. Неговият човек е иманентно завършен и последователен в абсурдната си противоречивост и непоследователност. И именно тази вярност на събитието на самия себе си носи обещанието за спасение. Или поне за надеждата на безутешността.
Всичко това поставя Краснахоркаи в традицията на високи сатирици и екзистенциални абсурдисти като Гогол, Чехов, Кафка, Бекет, Пинчън, Уелбек и др. Но докато тази традиция е добре представена на български (може би с изключение на Пинчън), Краснахоркаи практически отсъства, за него не се говори и пише, и това е огромна липса, която следва своевременно и последователно да бъде запълнена. Допускам, че няма съвременна национална литературна култура в Европа, в която Краснахоркаи да е дотам слабо представен. Ето защо делото на Светла Кьосева заслужава надлежна подкрепа. Преводът ѝ на „Меланхолия на съпротивата“ е нов, по-висок етап в сравнение с превода ѝ на „Сатанинско танго“. Тук характерното самоиронично красноречие, далечно пародиращо изисканата аристократичност на предреалистичната проза на 18. век, е уловено и представено по още по-бляскав, стъписващо култивиран и убедителен начин. Работата с езика при Краснахоркаи е удивително трудна, защото словото при него е открито или скрито маркирано като заето, перифразирано, осмозно проникнало чуждо слово. Именно тези пластове на чуждост трудно се поддават на превод, който хем да ги запази като заети и цитирани, хем да ги разкрие като усвоени, осмозирали, паразитиращи върху индивидуалното слово, канибализиращи дискурсите на героите. Светла Кьосева се е справила с тази непосилна задача великолепно. Всъщност именно благодарение на актуалния ѝ превод на „Меланхолията на съпротивата“ у мен кристализира концепцията за трудния хуманизъм на дистопичния алегоризъм на Краснахоркаи.
И така, Светла Кьосева е осъществила превода на един от истински големите романи на последния половин век – „Меланхолия на съпротивата“ на Ласло Краснахоркаи. Този роман следва да се радва на задължително присъствие във всяка една национална литературна култура. Тя го е снабдила с мощен и убедителен превод, в който несвоевременната вънпоставеност на писането на Краснахоркаи е превърнато в интегрална и вътрешно присъща част на литературното писане на български. Трудно мога да се сетя за друг съвременен световен роман, чийто превод да е щастливо закъснял, тъй като в момента на появата му той вече е образцова съвременна литературна класика.
Настойчиво подкрепям проекта за издаването на български език на „Меланхолия на съпротивата“ от Ласло Краснахоркаи във великолепния превод на Светла Кьосева.
[1] Рецензията е написана по повод кандидатстване на изданието за финансово подпомагане на творчески проекти по програма „Помощ за книгата“ 2025, преди още да стане ясно, че Ласло Краснахоркаи е Нобеловият лауреат за литература за 2025 г. Романът не е получил субсидиране, но предстои да излезе в издателство „Нике“ в превод на Светла Кьосева (бел. ред.).
