Огнян Ковачев
На 26 ноември 2024 г. напусна този свят Питър Стайнър, професор по сравнително литературознание и литературна теория в Пенсилванския университет, Филаделфия, САЩ. Немилостивата дама го спохожда след тежка пневмония в китайския град Ченду, по време на поредица от лекции. Градът се намира в провинция Сечуан, която за мнозина литературни люде (в това число и за мен) първо е театрална Брехтова атракция, а после – географска и туристическа дестинация. Подобно на германския драматург, пътят на литературният учен прекосява не една житейска и творческа граница. Началото му е в Прага, на 7 май 1946 г., рожба на майка рускиня и баща евреин. През 60-те години изучава филология в Карловия университет. Пражката пролет през 1968 г. и последвалата окупация на родината му от Съветската армия го заварват на специализация в Австрия. Емигрира в САЩ. Започва преображението на пражкия студент Петр Щайнер в американския литературовед Питър Стайнър. Като гражданин на света, обичаше тази шега: „Всеки в моето семейство е емигрирал по веднъж, с изключение на моя чичо, който е емигрирал два пъти”.
Това възпоминание трябваше да бъде публикувано преди година. Тогава не намерих сили да го завърша. Сега няма да описвам неговия академичен път и постижения. Доцент Ондржей Сладек от Масариковия университет подробно е сторил това в текст, публикуван тук. Моите думи ще бъдат къс разказ за удоволствието, забавлението и ползата от едно общуване с Питър Стайнър. То е и епизод от неписаната история на ЛВ.
Моята първа среща с него беше задочна, чрез четенето на монографията му Russian Formalism. A Metapoetics през 1993 г. в Шуменския университет. Добрин Добрев, тогава доцент и издател на академична литература, предложи да прочета книгата на Стайнър (така го наричаха всички българи) и да помисля за превеждането ѝ. Нямах никаква представа за автора (с ясно съзнание, че не е така, дълго го бърках с Джордж Стайнър), нито за метапоетиката. В сравнение с тях формализмът ми изглеждаше далеч по-познат и необезпокояващ. Осъзнах заблудата си по трудния начин. За самата книга тук няма да пиша; това предполага друг жанр.
Стайнър пристигна за премиерата през 1995 г., вече в Софийския университет. Доведе го Владислав Тодоров, който пък отскоро се трудеше в Пенсилванския университет. Той някак си сключи кръга на приятелството ми със Стайнър – тогава ни запозна, а преди година ми изпрати печалната вест. Самият автор се оказа неподозирано непринуден, с много сродно чувство за хумор и самоирония, пълен с български приятели и щедър към мен от самото начало. Идваше редовно в „своята втора страна осиновителка“ (my second adoptive country), както наричаше България. Отпърво щедростта му се изразяваше в словоохотливост, водопади от остроумие и почерпки.
Трите се събраха в едно по време на „метаинтервюто“ за ЛВ, което въодушевено ми даде в един летен следобед, в бохемската атмосфера на някогашното „Яйце”. Унесохме се в раздумка под вещата грижа на Майчето (навярно някои читатели я помнят), сред глъчката – академична и не съвсем – от съседните маси. Записът е в брой 23, 19-25.6.1996 г., под заглавие „Я не Эрлих, я другой”. Годишнината още не е достъпна онлайн, та порових из кашоните със запазени стари вестници вкъщи. За късмет, след двадесетина минути държах наистина пожълтелите страници в ръце. И снегът на спомена заваля…
Стайнър привидно отговаряше на въпросите ми, но скачаше фриволно от асоциация на асоциация. Беше последователен единствено в несериозното говорене за себе си и в (уж) избягването на литературоведски теми. На смесица от английски, руски и мъничко чешки редеше абсурдни хуморески с най-сериозен вид: „Бях приет в пионерская организация на шест години, в комсомольская – на седем […], а през 1969 г. бях изпратен в САЩ в командировку…”. Когато не се шегуваше или подгавряше с нещо, гласът му модулираше от усмивка до дълбок гърлест смях. Едва в написаното интервю осъзнах, че за него то е било мистификация, игра, размяна на роли. Превръщаше живота си в гротескни биографични фикции, изпълнени с пародийна реторика (пардон, дискурс), а литературознанието – в опит да прозре или да произведе житейски смисъл, но не непременно такъв, какъвто би желал или харесал. Играеше си с думи, понятия, асоциации, стилистични нива и т.н. като един magister ludi.
Намерихме обща тема в превода на литературоведски понятия (той превежда на английски Ян Мукаржовски). По въпроса за (не)преводимостта първо изложи своята теория за делитба на езиците с оглед на пейоративните изрази на две големи групи: скатологични и копулативни... Sapienti sat! Посочи като друг пример за непреводимост сатиричната си книга Leninskou cestou (По ленински път), с илюстрации от Павел Вошицки и предговор от Милош Форман. Не пропусна да си поиграе и с удвоеното значение на „камък“ в името си, и с функциите от морфологията на Проп, които грижовно са подредили живота му. В сериозния аспект на разговора сподели, че пише труд, посветен на политическите съдебни процеси в Съветския лагер след края на Втората световна война, „какъвто е например процесът срещу Трайчо Костов у вас“. Той излиза през 2000 г. под заглавие The Deserts of Bohemia: Czech Fiction and Its Social Context. Статията му, която ЛВ започва да печата в този брой (с продължение в бр. 42/2025), в превод на Анастасия Дилова, влиза като четвърта глава в книгата.
Към края на следобеда внезапно стана сериозен: „Исках само да ви покажа, че преводът е като емиграция или изгнаничество в езика. Чешката дума за изгнаник е psanec, докато psani означава писане: ето как самите думи ме принудиха да се занимавам с литература“. Тогава оцених ефектния каламбур; сега в него натежават житейски въпроси. Припомняне, прозрение, презрение към прокудата или примирение с принудата да превеждаш живота си на езика на литературата търсеше моят събеседник в това интервю? „Всичко, което имам да кажа – завърши той, – е следното: казвам се Peter Steiner. Това не е истинското ми име“. В пролуката между имената, между световете тук и там, където той сега пребивава, продължава да звучи неговият смях и отказ от забрава.
