Надежда Радулова
Гейша
След скромното тържество в банката по случай пенсионирането на Кирил, на което Саша го придружи, двамата се прибраха в опушения хол с празнично опакован японски сервиз за чай и голяма саксия с екзотично цвете, чието име не запомниха. Цветето беше сочнозелено, с едри, дълбоко изрязани сукулентни листа. Кирил го остави до прозореца, а Саша внимателно подреди японските съдини на централно място в стъклената витрина. Изведнъж апартаментът ѝ се стори по-приятен.
През последвалата година на трудно за преглъщане съжителство, чиято скука беше прошарена от чести и досадни пререкания, никой от двамата не се опита да съживи нито връзката им, нито местообитанието. Саша се съсредоточи върху заниманията си с йога и медитация в спалнята, които заемаха няколко часа от деня и винаги завършваха с ритуално пиене на чай в кухнята, за чиято цел тя изваждаше от стъклената витрина японския съд за запарване и една, винаги една и съща, чаша. Никога не питаше Кирил дали не иска чай, а той и не би поискал; цял живот пиеше кафе и пушеше – цигари през деня, пура с един пръст уиски след вечеря.
Кирил от своя страна се преструваше, че не забелязва все по-дълго отсъстващата от хола Саша; с нищо не показваше, че начинът ѝ на живот го дразни, само от време на време уж случайно подритваше постелката ѝ за йога в спалнята, докато късно вечер, кашляйки, пристъпваше в тъмното към своята половина от леглото. Междувременно обаче Кирил разви особена привързаност към подареното му от колегите цвете, което впрочем растеше и се развиваше чудесно. Не че той правеше кой знае какво за него. Единствената грижа, която полагаше, беше да го полива три пъти в седмицата по едно и също време с едно и също количество вода. След пет месеца цветето стана толкова голямо и разперено, че без да се консултира със Саша, Кирил отиде до близкия цветарски магазин и се върна с двойно по-голяма саксия и малко чувалче пръст. Застла пода със стари вестници и пресади растението с педантична отдаденост. Седмица по-късно цветето цъфна за първи път.
Двата красиви едри цвята станаха повод Кирил и Саша да си поговорят на закуска като в доброто старо време, да разменят няколко шеги и дори да изпият едно кафе заедно на масата в хола. Цветовете напомняха разтворени ветрила, закачливо килнати настрани. В основата си бяха пурпурни, в средната част преминаваха от наситено розово към алено-оранжево, а леко назъбената им горна и най-разперена част беше огнено жълта. Гейша, прилича на гейша, прокашля се Кирил, като се опитваше да прикрие вълнението си. Гейша, която танцува с две ветрила – погледна той Саша, доволен от сравнението, което му бе хрумнало, а тя кокетно изхихика, прикривайки с ръка красивите си и изразителни устни, зад които обаче няколко съществени липси налагаха мълчание и въздържание както от радостни, така и от гневни изблици, рискуващи да оголят истинската ѝ възраст и степен на запуснатост.
Влюбването на Кирил в цветето Гейша беше от пръв поглед и най-неочаквано промени живота им. По време на дългия им брак Саша не помнеше някога Кирил да ѝ е дал както повод за ревност, така и основание за страст; той беше човек на правилата, следваше ги и всяко отклонение го разболяваше. Сега обаче изглеждаше неузнаваем. Сутрин чакаше слънцето добре да огрее в прозореца и да освети цветето Гейша, и чак тогава придърпваше креслото си до саксията, за да изпие сутрешното си кафе в „най-приятната компания“, както сам се изразяваше. После отваряше страниците с новини в смартфона си и започваше да ги чете на глас, така че и цветето да научи „в какъв объркан свят живеем“. Също така спря да пуши в хола, за да не трови малката Гейша, а разреди и излизанията на балкона, тъй като растението скучаело без него. Наложи се Саша да поеме всички задачи, свързани с излизане от апартамента, пазаруване, подновяване на документи, посещения на личния им лекар за издаване на рецепти и прочие.
В началото Саша приемаше безрпотно новата ситуация; така или иначе с Кирил отдавна се бяха отчуждили един от друг. С течение на времето обаче започна мълчаливо да се дразни – на нововъведените ритуали, на разнежените монолози, адресирани към цветето, на които обаче понякога и тя ставаше неволен свидетел, на решението му да се премести да спи на дивана в хола, защото от спалнята нямало как да чуе, ако нещо се случи. Закуските, обедите и вечерите, които по традиция прекарваха заедно на масата в кухнята, също претърпяха промяна. Кирил набързо си приготвяше сандвич и с чаша кафе, бира или вино в ръка – според времето на деня – се усамотяваше на креслото до Гейша, където шумно и с удоволствие дъвчеше храната си. За разлика от него, Саша губеше апетит и все по-често прескачаше по едно-две хранения на ден. Единствено своеобразните чаени церемонии оставаха неизменна част от режима ѝ. Може би заради всичко това Саша започна да отслабва или по-точно да се смалява, както често се случва с възрастните хора, които по естествен път престават да се хранят обилно като на млади години. Наложи се дори да стесни и подкъси няколко рокли и панталони, както и да си купи ново палто от онлайн разпродажба. Кирил, разбира се, зает с любовта си, не забелязваше нищо от това.
На рождения му ден Саша излезе от къщи рано сутринта, качи се в трамвая и отиде в центъра на града. После тръгна по крайбрежната улица, където красивата гледка и хубавият въздух веднага подобриха настроението ѝ. От луксозен магазин за скъпи мъжки играчки купи красив посребрен хумидор за пури и три „Монтекристо“. После взе от бутиковата сладкарничка на площада малката шоколадова торта, която беше поръчала седмица по-рано. В единайсет часа вече беше толкова доволна от свършената работа и от разходката, че дори се поколеба дали да не седне да изпие едно кафе на някоя от масичките, наизвадени пред всички заведения. После реши да го отложи за друг път, когато не трябваше да бърза да сервира празничен обяд. Можеше пък и да убеди Кирил да излезе някой път с нея. Малко преди обед едва пъхтеше по стълбите към четвъртия етаж и на няколко пъти настъпи полата си, която уж беше подкъсила предната седмица.
Кирил не само, че не се зарадва на специалната кутия за пури, ами дори се ядоса. Нали знаеш, че заради Гейша не мога да пуша като преди. А кой ти пуши пури на балкона? – тросна се той. – Само си хвърлила един куп пари на вятъра… Да вземеш да върнеш всичко в магазина още утре, чуваш ли?!
За разлика от посребрената кутия, тортата му хареса и изяде цели три парчета, две на обяд и едно на вечеря. Но тъй като вече беше ядосан, не каза нищо повече, нито за тортата, нито каквото и да било друго. Едва дочака да свършат вечерните новини, легна си в хола и захърка.
Саша, която не бе хапнала нито на обяд, нито на вечеря, прибра остатъка от тортата в хладилника и напъха хумидора с пурите зад чаения сервиз. После си приготви чаша чай и реши да поседне в тъмното до цветето.
Креслото още беше затоплено от тялото на Кирил. Краката на Саша едва докосваха пода. В тъмното ръката ѝ изглеждаше изтъняла и полупрозрачна; тънкостенният порцелан потрепваше между пръстите ѝ. Пуснатата ѝ коса се стелеше надолу – стори ѝ се неестествено дълга. Трябва да се подстрижа тези дни, помисли си Саша, после отново погледна краката си и беззвучно се разплака. В този момент долови лек полъх да минава по лицето ѝ. До нея беше Гейша, висока, стройна, здрава, разперила ветрилата си. Колко си хубава… и голяма, едва прошепна Саша. От огнените ветрила се разнесе топло дихание. Прав е Кирил, истинска красавица излезе, продължи тя. Може ли да полегна под листата ти, само за малко, да си почина? Ветрилата се раздвижиха, а нежният полъх отново погали лицето ѝ.
И Саша остави японската чаша на масичката встрани, полека се смъкна от креслото, подпря се с лакти на ръба на саксията, набра се и се прехвърли в меката пръст. Легна по гръб и се взря нагоре, за да види по-добре звездите иззад сочнозелените листа. След малко щеше да изплува и луната, съвършено кръгла в края на пътя си. Саша уви тялото си около стеблото на Гейша, а ветрилата се затвориха над главата ѝ. Лека нощ, каза жената и продължи да се смалява.
Мисли си за нещо друго
И нито птиците, нито дърветата ще заплачат…
Сара Тисдейл
Когато свършат последните къщи и олющените стари блокчета, реката продължава да се влачи още няколко завоя, покрай някогашните силози и фотоволтаичния парк. После, освободила се от лепкавата асфалтена хватка на града, скача право в долината, където обикаля покрай старото гробище с кривата църква отпред. Това е най-хубавото място за игра в целия град и околностите. Тревата по двата бряга е сочна, има брод от едри плоски камъни, а между речното корито и църквата расте млада дъбова горичка, която прави чудесна сянка, ако твърде много се напечеш, докато ловиш риба или се състезаваш с другите деца чие камъче ще цопне най-много пъти във водата.
Родителите, когато такива изобщо има, забраняват на децата да играят тук, защото е на почти километър от края на града, а съществуват всякакви суеверия, свързани с гробищата. Отскоро се говори, че и фотоволтаиците имали лоши лъчения и дори били по-опасни от забравените буренясали гробове. Откакто обаче бащите ги няма, на майките не им стигат силите да забраняват и през ваканцията децата се събират точно на това място. Днес обаче само Луна и Сами клечат около брега и чакат да се появи още някой. Но никой не се появява. Ето, и Боби не идва, откакто баща му се върна.
– Ето, и Боби не идва, откакто баща му се върна, – казва замислено Луна, докато се опитва да закачи с една клечка кълбо треволяци, които плуват по течението.
– На негово място и аз нямаше… – казва Сами. – Ще ми се и моят да…
– Да бе, ти видя ли бащата на Боби? Ако моят си дойде така, не знам… По-добре да е цял и да го няма, отколкото…
– Аз пък понякога като гледам майка ми и сестра ми, и бебето ѝ, си мисля, че по-добре всичко да свърши. Изведнъж. После сам се плаша от това, което съм си помислил, и се чудя как да спра да си го мисля. Ама не става лесно.
– Внимавай какво си пожелаваш, нали знаеш. Затова аз не си мисля такива неща. Просто затварям очи и си представям как беше преди. Само минали работи. Нищо свързано със сега или с после.
– После, после, няма после. После няма, няма, няма – тананика си Сами, за да забрави мислите си, и ляга по гръб на брега, като се втренчва в слънцето и брои наум, докато очите му се насълзят. Надалече от тях се скупчват облаци, но небето все още пърха високо и леко като тензух над главите им и те не обръщат внимание на смрачаването.
Първата мълния близва хоризонта по обяд, докато Луна и Сами преглъщат сухи бисквити с парче старо сирене. Много често в тази част на града всичко се разминава с някоя и друга гръмотевица и светлинни ефекти. Този път обаче дъждът плисва с всичка сила. Двете деца набързо грабват раниците и хукват да се скрият под тясната колонада на църквата, но дъждът бие и там, затова бутват тежката врата и влизат. Отвътре църквата изглежда по-голяма. Има вътрешност на просторна базилика. Също прилича на риба, която те е глътнала. Сега търбухът ѝ е почти неосветен – само три-четири свещи припламват пред иконите на Христос и Богородица. За мъртвите вече никой не пали свещи. От суеверие – твърде много са живите, над които дебне смъртна заплаха.
– Трябва да се определи едно място, където да се палят свещи за онези, за които в момента не знаем дали са живи или мъртви – захилва се Сами. Луна отдавна не му се връзва на неуместните шеги, а и е с две години по-малък, не винаги знае какво говори. Все пак не е добре да дрънка такива глупости на висок глас в църквата. – Хайде да седнем ей там, няма какво да стърчим – предлага тя и го бута към задните, по-скрити столове, прости и дървени, без гравирани двуглави орли и плюш по седалките.
В църквата няма никой освен клисарката, която смита някакъв боклук около олтара, и младия отец, зает да увива във вестник част от църковната утвар и да пълни един твърд пластмасов куфар.
– Носиш ли си телефона? – пита Луна.
– Да, но съм му свалил батерията, защото не искам майка ми да ме проследи – отвръща Сами.
– Дай го насам! Намерила съм една симкарта с включен интернет. Ще погледаме някое филмче.
– Да бе. Не искам да ни хванат. После няма да ме пускат да излизам – клати глава момчето.
– Хайде де, само малко.
Сами рови из раницата и подава на Луна телефона и извадената батерия. В този момент цялата църква блесва и миг по-късно се разтриса от мощна гръмотевица. Клисарката хвърля метлата и се прекръства. Отецът чевръсто закопчава куфара и излиза през задния вход. Свещите припукват и угасват.
– Когато ме е страх – сухо преглъща Луна, – не мисля за вчера, нито за утре. Мисля си за нещо друго, за наядите в реката.
– Моля?! Това пък какво е?
– Речни нимфи, пазителки на водата – така пише в книгата ми с митовете. Нощем си представям, че съм наяда, лежа в реката и я пазя. И тя мен ме пази. И двете сме чисти, не сме отровени. Ако имам дъщеря някой ден, ще я кръстя така – Наяда.
– Онзи ден майка ми и сестра ми си говореха, че можело да отровят водата.
– Всички ги е страх от това. И от…
Поредна гръмотевица разрязва рибешкия търбух на църквата. Дъждът плющи странично по избледнелите витражи. Децата се сгушват едно в друго и затварят очи; Сами мърда устни, сигурно отново брои. После се унасят.
Луна първа се събужда в тъмното. Дъждът не се чува вече. И клисарката никаква я няма.
– Самуиле, събуди се, станало е късно, трябва да се прибираме.
Навън е бодлив хлад. Облаците удобно са се подпрели на близките хълмове, сякаш ще векуват, и не е ясно дали е притъмнял следобед или е паднала вечер. Реката се е удвоила и разбързала от дъжда, а плоските камъни ги няма – сигурно са отнесени от бягащата вода. Луна и Сами тръгват по пътеката нагоре. Когато се измъкват от долината, забелязват, че е съвсем тъмно, сякаш е по-късен час.
– Защо не светят лампите около волтаиците? Винаги ги палят, нали?– пита Сами, докато минават покрай съоръжението.
– Някой май обясни, че е нарочно. За да сме невидими за онези отгоре.
– Аха – съгласява се Сами, но по гърба му пролазват тръпки.
– Спокойно – хваща го за ръката Луна. – Още малко и ще влезем в града.
– Но защо няма никакви светлини? Никъде…
– Нали ти казах вече. Така е по-сигурно… Самуиле, голям си пъзльо, да знаеш!
Петнайсет минути по-късно наоколо е все така тъмно и празно. Няма град, няма къщи, няма улици, няма мостове, няма автомобили, няма хора. Ако Луна и Сами се обърнат назад, ще видят, че силозите и фотоволтаиците също вече ги няма или просто мракът ги е глътнал надълбоко. Реката е буйна и все по-разстлана, каквато никога не е била; водата е бистра и блести в тъмното.
– Не трябваше ли да са някъде тук? Почти стигнахме хълма с часовниковата кула. И училището. Къде са? А отдолу… не трябваше ли отдолу да е гарата… влаковете, линиите, пощата, старото кино – не спира да говори Сами. Луна е замлъкнала. Мисли си за наядите и се взира в блестящата вода с надеждата да разпознае спасителните им сребристи силуети. Но водата е прекрасна и пуста.
Там, където трябва да е градският площад, няма градски площад. Вместо това започва непозната гора. Огромни платани с бледи тела и преплетени корони препречват погледа напред.
– Но тук никога не е имало гора – прошепва Сами.
Луна хвърля последен поглед към мамещата вода, стисва ръката на Сами и двамата тръгват по пътеката между дърветата. Реката за последно проблясва зад тях, а не след дълго клоните се вкопчват едни в други и ги скриват от очите ни.
