Мария Гетова
Как се пише текст за антология, която събира текстове от фестивал, имал тринадесет издания в рамките на осемнадесет години? Как се пише за фестивал, на който не си успял да присъстваш?
Последното издание на „София : Поетики“ е през 2018 г. В същата година аз се преместих в София и не бях чувала нито за фестивала, нито за организаторите му и поети Ясен Атанасов и Румен Баросов. Години по-късно научих за „София : Поетики“ и за „Малките поетики“ през спомените на различни участници във фестивала. Поради това този текст представлява опит за реконструкция на миналото, заравяне в устната памет на поетическата ни среда. А паметта за „София : Поетики“ не само е жива, но е и навлязла в сферата на митологичното – „Поетиките“ са нещо като полузабравен култ, късче свобода в литературното ни минало, място, където историята на съвременната българска поезия е била писана.
Паметта за този феномен – фестивал за поезия, музика и театър/пърформанс и други експериментални форми, обходил множество софийски градски пространства – вече се съхранява и в книжна форма, която е тазгодишното издание на издателство „Парадокс“ – „София: Поетики (2000 – 2018)“. Изданието събира текстове на 86 български автори и 60 чуждестранни гости. Антологията е четиво, което обхваща стилово разнородни, но подбрани по качеството стихотворения и прозаични откъси.
В нея са събрани текстове на различни поколения български поети, но и на автори от Румъния, Турция, Гърция, Северна Македония, Украйна, САЩ, Великобритания, Германия, Словения, Испания, както и от Ливан и Перу. Някои от тях, например Ева Липска, Юрий Андрухович или Линда Мария Барос, са издавани в България и добре познати на българските читатели, други са по-малко известни автори, чиито произведения са превеждани специално за участието им във фестивала.
Неизменно антологията е книжно издание, имащо своята значимост като такова и без своя контекст. Въпреки това тя не би могла да бъде разглеждана отделно от този контекст и съставителите Иван Димитров и Иван Христов изтъкват това както в предговорите към изданието, така и през оформлението му – чрез ясното разграничение на различните години на фестивала, както и чрез описанието на участниците във всяко от изданията. Антологията „София : Поетики (2000–2018)“ придава на мимолетното събитие във времето, каквото е един фестивал, устойчива във времето форма. Поради това нейната значимост се измерва не само в литературен план, но и в обществен, в смисъла на съхранение на устната памет, в предаване на знание за случилите се събития.
Лично аз съжалявам, че съм изпуснала времето на „София : Поетики“, защото смятам, че днес, макар и да имаме множество фестивали, няма толкова голямо литературно събитие – такова, което да събира в себе си четене на най-актуалните български автори на поезия и проза, участие на международни гости, изпълнения на най-нашумелите и експериментални групи, театрални пърформанси. И най-вече – няма събитие, което да произвежда такава общност сред участниците и публиката. „Поетиките“ са фестивал, който не само е привличал публика за това нишово изкуство, каквото е поезията, но и я е правел интересна, жива и готина за младите хора.
В разговор с Румен Баросов, издател на „Ах, Мария“ и съорганизатор на „София : Поетики“ от 2008 г., той сподели, че най-важното нещо, характеризирало „София : Поетики“, е усещането за общност. По негови спомени публиката на някои издания е наброявала 100-200 и повече души и много от лицата са му ставали познати през годините. Личният му архив на „фотограф“ на фестивала също показва многочислеността и младежкия профил на публиката.
„Поетиките“ живеят в спомените на някогашните участници, а те могат да бъдат реконструирани само от тях. Може би освен антология с текстове е нужна още една антология – със спомени. Защото антологията събира текстове, както тези, четени някога, така и писани в по-късен период от авторите, но няма средствата да предаде начина на прочит, интонацията и жестовете на четящия или реакцията на публиката. Все аспекти, които са били в основния замисъл на фестивала.
Не може да пресъздаде прочитането от Елин Рахнев на стихотворението „Гергана“, чиито последни думи „свиня, свиня“ продължават да кънтят в ума на Румен Баросов, когато мисли за фестивала, не може да обхване вълнението на Иван Димитров покрай любимото му второ издание при Езерото с лилиите, или чувството на Стефан Иванов, когато излиза на една сцена с „Блуба лу“ за пръв път, нито пък усещането на Мирослав Христов, когато прочита свой стих в изданието през 2011 г. в двора на Националната художествена академия и още помни как е прозвучал.
Този списък би могъл да бъде продължен до безкрайност – колекцията от спомени за фестивала вероятно би могла да бъде по-дълга от тези 423 страници на антологията. А паметта за тези спомени е жива и те продължават да се предават от човек на човек. Поради това си мисля, че достойнството на тази антология се крие не просто в умението ѝ да капсулира фестивала, защото да бъде запечатано подобно събитие се оказва невъзможно, а в способността ѝ да разкрива различните пластове на литературните поколения и среди.
Поради особеностите на фестивала, имал за мисия да кани както утвърдени поетически гласове, така и по-млади през избора на миналогодишния победител, списъците с неговите участници представят промените в поетическата среда от 2000 до 2018 г. Списъците не само на автори на поезия, но и на музикалните участници, автори на проза или перформативни форми, създават разрез във времето, представящ състава на културната среда в дадена година. В този разрез ясно се вижда кога се случва включването на нови към онзи момент, но познати днес имена.
Антологията „София : Поетики“ дава представа за хронологизацията на част от културната сфера, създавайки вид „родословно дърво“ на поезията – не се наблюдават преки влияния, но може да бъде проследено кои поети са обитавали една и съща сцена, къде са се засичали пътищата на различни поколения. А това е интересно за историята на съвременната българска литература.
За мен „София : Поетики“ остава картина от снимките на Румен Баросов – хора, насядали по тревата в Борисовата градина, изпълнени с вълнение. И се надявам някой ден и новите поетически поколения да имат нещо подобно – фестивал, зад който стоят много труд, лични битки и любов към създаденото.
„София : Поетики (2000–2018). Антология“, съст.: Иван Димитров, Иван Христов, под редакцията на Ясен Атанасов, изд. „Парадокс“, С., 2025
