Неда Панайотова
Безспорно сред най-активно търсените и консумираните от читателя жанрове на българския литературен пазар се нарежда литературата за бита. Такъв тип художествени повествования, които биват посветени на живота и ежедневието. Нерядко присъстват също – и това се оказва голям плюс – исторически елементи в разказа. Тенденцията българинът да бъде силно привлечен и дори омаян от историческото и от всякакви сюжети, които могат да го приближат до отминали времена, е валидна и до ден днешен, както можем да установим по упоритото романтизиране на миналото в художествената литература. А както не е голямо разнообразието от утвърдени на пазара жанрове, така не е особено широка и българската писателска сцена. Едно от по-спряганите имена през изминалите години е това на Виктория Бешлийска, автор до момента на три романа, чиято писателска кариера стартира преди около пет години, с първи роман, публикуван през 2020. Писателката издава засега приблизително през две години, а последния ѝ роман „Нишка“, излязъл миналата 2024 година, можем със самочувствие да причислим именно към онази категория произведения, центриращи повествованието около обикновения живот на обикновените хора.
И понеже романът проследява битието на седем жени във времевия обхват от 2023 г. до края на XIX век, нямаме пречка пред себе си да отбележим и очевидния исторически елемент. В интервю за БНТ писателката дори бива наречена „модерна хроникьорка на отминалите времена“ – нещо, което недвусмислено подсказва една от основните мисии на произведенията ѝ. Онова, което прави тази книга още по-прилягаща към предпочитанията на българския читател, е удобното обстоятелство, че историчността е засилена чрез частично документалния характер на разказаните събития. Бешлийска сама отбелязва, че изследователската ѝ работа при написването на този роман е включвала събирането на истински истории от собствения ѝ род, както и легенди от родната ѝ околия в Еленския балкан.
Именно тази сплав от документално-биографичен и фикционален материал, лежаща в основата на един низ от житейски истории, може да бъде разглеждана като печелившата формула зад успеха както на авторката, така и на настоящия роман.
Безспорно постижение на творбата е подходът, към който Бешлийска прибягва, за да изгради историята си, или по-точно този набор от истории. Времевата линия, наричана от нея „совалката на разказвача“, умело прескача от история на история, от година на година, преливайки едно в друго събития с отстояние от над десет години, а понякога десетилетия. В този процес авторката оставя на многобройни места дребни детайли, които да действат като маркери за нас, че съдбите на героините са обвързани. Така мотивът за „нишката“ във всеки неин смисъл – времеви, духовно-абстрактен или материален – кръстосва историите на отделните героини и създава у читателя усещане, че четейки, той бива въвлечен в разплитането на едно обвързано цяло. Толкова подчертано е усилието, вложено в изграждането на сюжетното тяло, че неизбежно (особено предвид големия обем на романа) биват претупани други аспекти на повествованието, а дадени „подхлъзвания“ остават незабелязани.
Но дори в процеса на прецизното изграждане на подобно обемно произведение съществуват определени граници, които авторът да си постави, що се отнася до интратекстуалните връзки. В момента, в който многобройните препратки и асоциативни заигравки между различните времеви линии започнат да преливат извън рамките на премереното и да се набиват твърде много на очи, интелигентното им замисляне и художественият им ефект започват да се изпаряват за сметка на един остатъчен привкус за писателска претенциозност по отношение на „дълбокия“ замисъл на написаното. Хитро хрумване, поддържащо идеята за „нишката“, е завършването на една глава и започването на следваща с една и съща дума. И тъй като този подход е доста очебиен, ефектът му би се запазил, ако на негов фон нямаше също и други подобни опити за хитроумие. Такъв опит например е наличието на разни „артефакти“ от миналото, пътуващи през времето и достигащи до съвременните персонажи. Централен за историята артефакт е „котленският килим“. Този килим, който явно е образен символ на женската сила и съпътства героините през поколенията, би могъл да бъде предостатъчен за предаване на посланието за „връзката“ помежду им. Освен килима сам по себе си обаче присъства и символът на „бялото кончѐ“ (част от килима!), което се мярка пред героините от всяка времева линия в различни моменти от тяхната история, и чиято роля е трудно да бъде осмислена дори след прочитане на целия роман. Точно в какви моменти то се е появило и каква е връзката помежду им се оказва свръхангажираща задача за вече ангажирания с проследяване на седем различни истории читател. Затова появата на кончѐто на всеки няколко глави изглежда като някаква внезапна хрумка на авторката и трудно се помества в смисловото цяло. На фона на всичко това писмата на Мина Тодорова също пътуват през времето и служат за съпоставка на вътрешните терзания, през които преминават героинята от 1921 и съответно от 2023. Натъкваме се освен това и на интратекстуалност, изразена чрез граматически похват – такъв е случаят с „духовното пътуване“ на двете най-отдалечени времево една от друга героини, при което съответните откъси се превръщат в единствените части от текста, написани в сегашно време, спрямо остатъка от романа, съставен в минало време. На теория всичко гореописано звучи като интелигентен подход за изграждане на една толкова мащабна история, но ако някои препратки са неизбежни за течението на историята и налагането на идеята за „нишката“, то други са в действителност ненужни и биват добавени само за допълнителен ефект, какъвто е случаят с писмата на Мина Тодорова – те далеч не играят централна роля за сюжета, но изглежда приоритетно е било повече споменаването на историческата фигура, отколкото обосновката за правенето на тази връзка.
Подчертаната историческа обективност, изразена и в описанието на материалната действителност от онова време чрез различни старинни предмети, все пак е преди всичко средство за постигане на основната идея на творбата. Бешлийска заявява в различни коментари към книгата, че идеята ѝ е дошла от желанието да изгради женски образ на иначе типично „мъжкия“ Балкан, какъвто го познаваме от фолклора. Тази лична необходимост произтичала от собствените ѝ спомени за Еленския балкан и следата, която той е оставил в нея. Точно „изразителната женственост“ в родовата ѝ история обуславя и привидно феминистичния замисъл на романа. Негова цел очевидно е да говори за силата на жената, която се предава през поколенията, както и, по думи на авторката, да открие откъде идвала тя. Тази претенция за феминизъм обаче се оказва леко хипокритска, когато читателят навлезе надълбоко в сюжета и прогресивно усеща все по-слабо застъпване на феминистичните послания. Напротив, от един момент нататък може да се установи дори една подчертана патриархалност на мисленето, работеща против някои основни принципи, изповядвани от феминизма, например неколкократно направеното заключение, че жената (при цялата си „непобедима“ сила) има нужда от мъж в живота си. Последното бива оправдано, ако може така да се каже, с баланса и семейния ред – послание, само по себе си пропито от патриархалност. Така от раз като че ли биват отхвърлени всички причини, поради които героините в романа, или въобще жените, биха могли да изпитват и изразяват социално недоволство. Ако се замислим обаче, почти безпредметна се оказва надеждата, че автор, склонен към едно романтизирано мистифициране на миналото и на селското общество, може да вярва истински и да се осланя на идеалите на феминизма в модерния му смисъл.
Това несъмнено е един от най-забележимите проблеми, що се отнася до темите и посланията на романа. Друг такъв, който би могъл да се спомене по чисто етически причини, е представянето на изневярата в позитивна светлина и дори донякъде издигането ѝ в култ за сметка на една „съдбовно предопределена любов“. Пример за това е най-съвременната героиня в романа, Мария, с лична история, разиграваща се през 2023. В течение на целия разказ нито веднъж не се коментира фактът, че мъжът, с когото споделят взаимни чувства един към друг, всъщност е женен от години. Аферата помежду им като че ли по подразбиране се оправдава с обстоятелството, че любовта им трае още от детство. Въпреки че фокусът е върху друг тип поуки, до които достига героинята, негативно впечатление прави фактът, че този проблем не бива адресиран. Вследствие на това споменатата героиня става може би единствената, провокиращата силно раздразнение, и следователно – не съвсем положителен пример за днешния човек. А може би се предполага посоката на влияние да е обратна, предвид коментара на авторката в интервю, че Мария е „събрала чертите на съвременната жена“. И за съжаление, точно поради избора изневярата да не бъде окачествена отрицателно в никой момент, повествованието придобива характер на детински наивно словоизлияние, присъщо на недозряла и неосъзната млада жена, докато в действителност героинята е навършила четиридесет.
В духа на писателски решения, които карат читателя да се чувства сякаш интелигентността му бива подложена под въпрос, бихме могли да поразсъждаваме и върху езика на писане. Въпреки че Виктория Бешлийска очевидно умее да борави с думите, най-малкото предвид филологическото си образование, блога си за остарели български думи и съответно богатия си речник, от един момент нататък е трудно да не почнем да забелязваме често срещаните словосъчетания, лишени от конкретно съдържание, но пък за сметка на това изпъстрени със звънки определения, чиято цел най-вероятно се състои във възможно най-поетичното и прочувствено звучене на фразата. Така например въздухът в Елена става „пропит от небесни искри“ и „божествено дихание“, а онова, което натежавало в гърдите на една от героините било като „лъжичка слънчев мед“. Друг път, ако целта е да се изрази, че в Елена героинята се е оформила като личност, че там е израснала и е изградила себе си, вместо да се натъкнем на някоя от тези формулировки, ние ще прочетем, че там „душата ѝ е била залюляна“. В допълнение на места изказът придобива един подчертано поетичен характер, например чрез почти анафорното натрупване на прилагателни с идентични представки, както виждаме в изречението: „До нея (първопричината) се стига БЕЗмълвно, БЕЗплътно и БЕЗпътно“, последвано от оксиморонното „защото всички пътища водят натам“. Друг вариант, на който попадаме, е поетичността да бъде изведена на преден план посредством всекиму познатите кратки изречения, съдържащи известна драматичност, например: „Беше тихо. Много тихо. Много много тихо“. Ключов в случая е фактът, че тези последователни изречения са пренесени на отделен ред, което ни е познато от модерната поезия. Друг настойчиво правен избор е употребата на една конкретна фраза, по-скоро принадлежаща към ежедневния изказ, в течение на целия роман – противно на обстоятелството, че иначе езикът на романа не може да бъде определен като ежедневен. Става дума за прословутото „под лъжичката“, употребено в преносния си смисъл, което явно се превръща в единствен пасващ начин да се локализират чувствата на героинята. Честотата в употребата на тази фраза довежда до това, че в един момент читателят може да предугади появата ѝ още преди да е приключило изречението. Не на последно място идва нещо много характерно и изглежда много важно за авторката, а именно употребата на старинни български думи. Действително, най-справедливо би било да се приеме, че това е лично нейно предпочитание и стил, поради което сегашният коментар не би следвало да се разглежда толкова като забележка с отрицателен характер. Все пак особен е ефектът, който предизвиква употребата на остарели и неупотребявани думи в контекста на времевите линии, разказващи за съвремието. „Денници“, „средина“, „видело“ (напр. „посред видело“ вместо „посред бял ден“) или „джамал“ несъмнено звучат неестествено, използвани в речта на герои, представени като наши съвременници.
По ирония на обстоятелствата, други разказвателни стратегии предизвикват известна изненада у читателя именно поради пресиления опит за резониране със съвременното. Решението по средата на житейските разсъждения на герой да се вмъкне директно цитиран текст на песен (и то с твърде буквален и следователно леко смехотворен превод на български, сложен под линия), действа шокиращо, особено предвид факта, че това не е единичен случай в творбата. Този опит за затвърждаване на емоционалното състояние на даден герой чрез тематичен текст на всеобщо известна песен е неколкократно срещан подход в течение на текста и следователно, вместо да постигне желания ефект, оставя по-скоро впечатлението, че зад него стои единствено желанието на авторката да сподели песни и изпълнители, които се харесват на нея самата. Като теглим чертата, списъкът на упоменатите имена, съставен от Миро, Стенли, Брадли Купър, песните „Shallow“ и „Feeling good“, изглежда твърде дълъг, за да бъде естествено интегриран в историята, без да породи учудване.
Сюжетът и идейната насоченост на „Нишка“ предопределят опита за хомогенно съчетание на съвременното с остарялото, на настоящото с отминалото. Вероятно точно този широк спектър е последното разковниче, играещо роля в масивния успех на „Нишка“ и правещо романа един от най-продаваните на пазара, когато той излезе преди година. При все това успехът на романа е на всички фронтове – закупуван и харесван както от стари, така и от млади. За пореден път бива затвърдена позицията на миналото в комфортната зона на българския читател, така уютно се чувстваме в историческите и особено във фолклорните сюжети. Един бърз поглед върху резюметата на актуалните български книги почти безотказно ни среща с думите „минало“, често придружено от „фолклор“, „село“ или „обичаи“. Действително се натъкваме и на опити да се търси и да се говори за философското и духовното в универсален смисъл, да се разсъждава върху връзката на човека с вътрешния му свят и с този около него, да се правят социални критики и коментари. Но количествено тези произведения не могат да се мерят с другите, отразяващи нашия блян по миналото. И може би освен прецизно замислената хронология на събитията и друго обуславя позитивния отзвук на романа „Нишка“ – в него има по нещо за всеки. Написан така, че да съдържа изконно търсеното българско минало, но да говори и на младите, с доза философски поглед върху премеждията в живота и много важното за универсалния интерес – силно застъпен елемент на романтика и любовен копнеж. И така, при все споменатите спънки в повествованието, читателят продължава да посяга към този може би твърде обемен роман, чиято история към края е съвсем изтощена като че ли от самата себе си. А за нас остава небезинтересната задача да следим предстоящите развития – в писателския светоглед на Бешлийска и в читателските търсения на българина.
Виктория Бешлийска, „Нишка“, изд. „СофтПрес“, С., 2024
