Обвиненията в кражба на идеи винаги са били смъртна обида в литературния свят. През 2005 г. авторите на „Светата кръв и Свещеният Граал“ например съдят Дан Браун за плагиатство на идеите им в романа му „Шифърът на Леонардо“, въпреки че Браун се позовава именно на книгата вътре в самия роман. Повечето подобни спорове и обвинения въобще не стигат до съдебна зала и обитават само разговорите сред четящата аудитория. Има хора, които са убедени, че не Харпър Лий, а Труман Капоти е написал „Да убиеш присмехулник“. В България от десетилетия върви теорията, че „Време разделно“ не е писана от Антон Дончев.
Към края на 2025 г. въпросът вече не е дали някоя творба е крадена. Въпросите са съвсем различни: има ли значение плагиатството във времената на изкуствения интелект (AI), когато не само всичко е крадено, но и съдилища по целия свят се съгласяват с аргументите на компаниите от Силициевата долина, че интелектуалната собственост (но само чуждата, не и тяхната) е пречка пред технологичния прогрес на човечеството? И не, едва ли иронията им убягва.
През септември AI компанията Anthropic например се споразумя да плати по 3 хил. долара за всяка книга, която бе откраднала без разрешението на автора, за да тренира модела си Claude – общо 500 хил. книги, т.е. 1.5 млрд. долара. Сумата може да звучи внушително, но всъщност не е. Това е почти цялото знание на човечеството, с всички възможни литературни сюжети, закупени за жълти стотинки според мащаба на Силициевата долина.
По-рано през годината, през февруари, Meta, компанията майка на Facebook, изтегли 82 терабайта пиратски книги, за да захрани своите собствени AI модели. Компанията на Марк Зукърбърг твърди пред съда, че е нереалистично да се очаква компаниите да трябва да плащат, за да използват книги, писани от хора. Моли се за прошка, не за разрешение.
Крайният резултат от всичко това е, че в момента всяка значима книга, писана от човек, се намира в моделите за изкуствен интелект. И не са само книгите. Фотогигантът Getty Images така и не успя да осъди компанията Stability AI за незаконното използване на целия им архив, въпреки тонове доказателства в тази посока. Още през 2023 г. повечето филмови студиа осъзнаха, че в AI моделите се съдържат всичките им филми, кадър по кадър. Голяма част от тях вече се отказват от делата си или търсят споразумения, защото съдилищата в САЩ просто не спират да отсъждат в полза на Силициевата долина.
Всички тези далечни спорове, които на повърхността изглеждат абстрактни, имат съвсем конкретни измерения за всяко едно литературно издателство по света. Могат ли да са сигурни, че книгите, които получават от нови автори, наистина са писани от тях, а не от ChatGPT, Claudе или Gemini? Как биха могли да го проверят? Някои учители вече карат учениците си да пишат есета в Google Docs, където могат да следят дали нещо е било копирано от другаде или наистина е било писано вътре в документа.
Въпроси има и към читателите: биха ли чели книги, „писани“ с AI? За момента повечето текстове, които излизат от AI моделите, са посредствени и лесни за хващане. Те например много обичат да използват дълги тирета – ето точно такива – както и да използват няколко конкретни структурни клишета.
С достатъчно игра AI може да произвежда и значително по-добри текстове, като книгата „Хипнокрация“, описана в брой 38 на „Литературен вестник“, но по подразбиране повечето модели произвеждат буквална посредственост, защото са захранени с всички текстове, писани от човечеството, преди всичко коментари в интернет, след което ги смачква и изплюва до средното ниво. Без значение дали AI изплюва посредствен текст, изпълнен с клишета, или литературен шедьовър, крайният резултат винаги е плод на масовата кражба, с която моделите са захранени.
Трагедията е, че това не е кратко залитане и нещо, което ще бъде модерно няколко месеца или години. Това е най-добре финансираната технология в историята и компаниите зад нея са готови на всичко, за да я наложат. Рискът да убият човешката креативност или да я удавят в трилиони посредствени изречения, произведени автоматично, е сред по-малките, които са готови да поемат.
Затова литературната и по-широката културна общност трябва сами да се заемат с това да напишат свои собствени етични правила и да намерят начин да ги спазват. За момента сигурният залог е, че всяка книга, писана преди 2022 г., няма AI в себе си. По-малко сигурният, но все пак аргументиран залог е, че повечето вече наложени автори също не биха рискували стила и аудиторията си. Несигурните залози започват с всяко ново име, което се появява на литературната сцена. Не само дали книгата е без AI, но и дали този автор наистина е живо човешко същество. Най-логично е издателствата първи да са се уверили в това.
Примерите далеч не са само в литературния свят. В момента една от музикалните класации на Billboard, тази за дигитални продажби на кънтри песни, се оглавява от песента Walk My Walk на несъществуващия изпълнител Breaking Rust. Така, както хиляди AI песни се публикуват всеки ден в Spotify, така и хиляди генерирани книги се появяват всеки ден в Amazon. Разликата е, че AI песните не изискват да плащате за тях.
Надеждата е, че литературата ще намери начин да защити реномето си на най-консервативната индустрия, в която някои процеси не са се променяли от Гутенберг насам. Литературата не е като останалите бизнес индустрии. Нейната основна работа не е да излиза сметката между плюса и минуса, а преди всичко да разказва човешки истории, които показват, че хората са нещо повече от кокали и кръв.
Колкото до обвиненията в плагиатство, те ще се окажат най-малкият проблем. Ако кражбата на цялата литература на света не е плагиатство, то тогава какво би могло да се класифицира като такова? В края на делото срещу Дан Браун съдията отсъжда, че Браун не е откраднал сюжета на „Шифърът на Леонардо“ и той е плод само и единствено на собствената му креативност. До няколко години никой съдия няма да смее да отсъди с точно тези думи.
ЙОАН ЗАПРЯНОВ
