Разговор с Петя Кокудева
Книгата ти за децата бежанци „Колелото на Кинан“ сякаш проправя пътека към жанр, който все още не е познат на българските читатели. Струва ли ти се, че бежанската тема е все още табу в детската ни литература?
В България е табу, но аз и не съм очаквала друго. Именно затова се заех да правя книгата. В някои градове дори са ме предупреждавали, че тази тема не е добре дошла за разискване с децата в училище, пък и изобщо в града. Подобно на други „опасни“ теми, възрастните предпочитат да ги избягват, за да не си навлекат излишни проблеми. От друга страна, във всеки клас, в който попитам децата познават ли бежанци, поне няколко ръце се вдигат.
Това е книга предизвикателство за теб не само като написване, но и като социален опит. Какво ти дадоха срещите с децата бежанци?
Дадоха ми повече разбиране – за невъобразимите начини, по които човек страда и се справя. Намерихме път един към друг и разменихме истории, въпреки че нямахме общ език. Добрата детска книга намира път към другия – бил той от друго време, от друга култура, от непонятен свят. Не става въпрос за знание и фактология, а за досег през вълнението от книгата. Понякога този досег може да те смути, стресне, удиви – по-дълбокото разбиране, също като пътешестването, рядко е свързано с комфорт.
Как реагира публиката на „Колелото на Кинан“, каква обратна връзка получаваш от читателите?
Децата реагират с любопитство. Правили сме различни срещи около книгата, в които събираме на едно място българчета, сирийчета, кюрди, украинци. И през елементи от различните ежедневия и навици започваме да се опознаваме и сближаваме. Някои възрастни се тревожат, че книгата би била „тежка за деца“, но бързо разбират, че не е – в нея бежанците не са сведени само до жертви, а са достойни човешки същества със своите интересни култури и истории.
Коя детска история от книгата лично теб те докосна най-силно?
Тази на 13-годишния Кинан от Сирия – затова и озаглавих книгата така. Защото е за справянето и има един жилав оптимизъм в нея. Ако на нашите деца им поправяме колелетата или направо им купуваме нови, като се развалят, за Кинан нещата не стоят така: той трябва да се научи да си поправя сам колелото.
Би ли се впуснала в друг подобен книжен проект, свързан с деца бежанци?
По време на срещите ми с децата се запознах и с възрастни бежанци. Техните разкази бяха зашеметяващи и заслужават своя книга. По-скоро бих поработила в тази посока.
Нека поговорим и за „Лупо и Тумба” – една твоя по-стара, но много любима на малките читатели книга. С преводи на турски, хърватски, румънски и персийски на тези твои двама герои им предстои истинско пътешествие в различни култури. Имаш ли обяснение за все така живия интерес към тях?
Нямам обяснение, пък и страня от всякакви рецепти в литературата. На тези езици книгата се появява благодарение на усилията и постоянството на Гергана Панчева и литературна агенция „София“, както и на неуморни преводачи като Ксения Банович, Лора Ненковска, Людмила Янева, Хасине Шен Карадениз. Любопитното е, че пътувайки след преводите, виждам разлика не толкова в читателите, колкото в цялостните книжни политики и стратегии в различните страни. Ето, преди месец имах пет срещи с малки хърватчета и с нищо не ми се сториха по-различни от нашите деца. Обаче ми се стори различно това, че Хърватия има политика за закупуване на част от тиража за библиотеките – в резултат „Лупо и Тумба“ могат да се намерят в много градски библиотеки, а бяха попаднали и сред препоръките на библиотекари. Друг пример – от Турция. (Впрочем там книгата има особено радушен прием – пишат ми хора от различни места, има доста отзиви онлайн.) В първите месеци след излизането на книгата направо се шокирах от това какъв тип са техните книжни „инфлуенсъри“ – един от тях например е директор на училище, който често прави списък с лични книжни препоръки за отделните класове. Моят турски издател пък ми разказа, че при тях инфлуенсъри са учителите (неговата дъщеря е детска учителка и той често издава книги, преминали нейното одобрение). Учителите четат нови, съвременни детски книги, пишат за тях, препоръчват, имат солидно развити инстаграм канали с милиони последователи (това говори нещо и за самия авторитет на учителската професия като цяло). С две думи, животът на книгите зависи не от някаква абстрактна тяхна ценност, а от ценността им, въплътена в конкретни държавни политики и обществени поведения.
Детското книгоиздаване в България е тема с много подводни камъни, адекватна държавна подкрепа ли е главното, което липсва в тази сфера?
Май вече засегнах тъкмо този въпрос по-горе. Нека доуточня, че под държавна подкрепа повечето хора разбират предимно финансиране, докато аз не. За мен е важно какво и как се прави с наличния ресурс – имаме ли воля за стратегия поне за няколко години напред (отвъд конкретен мандат); има ли постоянство в усилията, или са година за година (защото и да има пари, ако една година се представим на панаира в Болоня, а две ни няма?); има ли приемственост – ценим ли и познаваме ли изобщо направеното в детската сфера преди нас и отвъд нас (наблюденията ми са, че много организации и институции не познават работата на колегите си, а „играят на един терен“ и имат сходни цели). Накратко, имаме нужда от промислени стратегии и творчество в самите процеси. Друго, което не бих свързала с ролята на държавата и ми се струва голям проблем, е чезнещата редакторска и издателска роля. Ако преди пет години с мен често се свързваха, за да дам насока за издателство и редактиране, знаете ли какъв е актуалният ми опит? Пишещите често ми казват директно: „Аз не искам да издавам с издателство, защото ще ми променят идеята/ще ми натрапят редактор/няма да имат маркетинг фокус върху моята книга, тъй като имат твърде много други проекти“. И така се получава, че започва осезаемо да липсва критичен глас в направата на една книга. А пък той е безценен.
Ти си с вечно подготвена за път палатка, в каква посока ти предстои път в книжния му смисъл?
Подготвяме нова детска книга и много се радвам, че я направих с точния художник. Калина Вутова е аниматорка с много опит, ученичка е на Доньо Донев и рисунките й буквално излъчват движение. Много обичам да откривам нови гласове и нови почерци в детската литература.
Разговор на ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
