Роджър Крейк
Роджър Крейк (1956) е роден в Лестър, Обединеното кралство. От 1991 живее в САЩ, където дълги години преподава английска литература в университета в Кент, Охайо. Работил е в Турция, Румъния и България (2007). През 2009 на български излиза стихосбирката му „Онези години“ (изд. Алтера, прев. Евгения Панчева). Настоящите стихотворения са от последната стихосбирка на Крейк – In Other Days (2022, BlazeVOX Books).
Остарялата вдовица на Каин
От предишния ми живот, от преди
той да дойде и да ме вземе,
си спомням малко.
Той не беше местен.
Мърмореше, че идва от запад и отива право към земята.
После дойде денят с виното, бокалите
и скромния инструментариум на молитвата.
А рисооката ми сестра
гледаше от сенките.
Вече си мисля,
че той никога не беше удовлетворен.
Държеше ме за китката и крачеше
отривисто към отдалечената палатка през пладнешките
шубраци и камънаци.
А по-късно и пещерите.
Говореше с онези, които не говореха
езици, които разбирах –
беззъби мъже, които се хилеха и чешеха,
като си търкаха палците в другите пръсти.
Изгнание –
о, да, спомням си.
В кожите, а и по-дълбоко,
гореше до червено.
Видях го, след като го видяха останалите.
Спомням си, че плътта ми се покри с мехури,
щом погледнах настрани и си помислих за росата,
за пролетните скали с пръснат помежду им фий,
за даманите и брадатите лешояди,
и за слънцето като кървава ивица
отвъд планините, над Едем.
О, той не каза нищо,
но в съня си се обръщаше на запад.
Години наред –
години наред той се взираше в стената нощем
и местеше огромния си пръст от дясно наляво
по пукнатините, по изтритите цветове,
търсейки, както си мислех тогава, Бога в кристалите –
без да казва нищо. Може би в миналото…
Но аз, аз винаги бях сама.
От живота ми без него си спомням малко, малко, казвам ви,
ала през онези години той излизаше
преди изгрев и се връщаше в гъстия мрак
с вени като змии в очите, с нокти, като че топени в кървави реки, и цинобърния
белег. А по това време, на много левги от мен,
ръцете му оформяли солиден
град, най-великия град на изток от Едем,
величествено изсечен от камък, издигнат за Бог,
наречен Енох като сина, който му родих – скала в утробата ми
(строгият му образ носеше отпечатъка на Каин) –
а той умря без легенди,
като камък, запратен от кулите нагоре
от силна ръка;
отворената порта
гледаше на запад.
„Ние” (във връзка с първата стихосбирка на една бивша приятелка)
„Ние.“
Дума като закръглена
желатинова капсула,
гладка като масло от дроб на камбала.
„Ние“ това. „Ние“ онова. „Ние“
всичко това, но никога
Троцки, цената на газта, мека бяла
гъсеница, нападната от мравки.
И какво робуване на глаголите!
От друга страна, помисли си за
моето единодушие:
моята единственост.
Аз се назовавам Aз –
издълбана, отцепена
ивица,
обесена на ретината:
като врат на чапла,
като крак на щъркел,
сякаш свита
като стрък папур в обрасло,
леко солено блато,
човка,
пробождаща небето.
На А. А. Милн
През викторианското стъкло годините се сбръчкваха.
Винаги си харесвал следобедите: беше ти достатъчно
да гледаш как тревата се занимава със себе си, как дроздът
се е съсредоточил в прясно извадения червей
или как скорците оставят полковия си печат.
Чаят беше в четири, шерито – в шест,
което ти оставяше предостатъчно време да се разхождаш,
елегантен, по улицата. Това винаги те оживяваше.
Поне шест или седем пъти тупаше кутийката,
която бе в лявата ти длан и после поглаждаше
с палец омекналите напоени кичури,
и ги приглаждаше добре. Палецът ти
познаваше всеки кичур.
Но една година есента сякаш дойде през пролетта.
Нямаше много птици; във влажните мръсни
градове нагоре по Голямата северна магистрала
груби мъже с пожълтели пръсти се бяха
сгърбили около халбите си, критикуваха овехтели
книги с чужди заглавия и бяха мнителни към неща,
в които никой не се съмнява.
Векът си тръгваше от теб.
В къщите с радиа и простори за пране
те четяха деца, които щяха да пораснат
в една различна Англия.
Роден съм в годината на смъртта ти
и сега те чета в леглото – както когато
бях на четири и денем, на път за Лийлънд, където дядо ми
правеше самолети, виждах тук-таме
„сглобянките” – гофрирани бараки
на местата на къщите, бомбардирани от немските
ескадрили, или пък чувах зенитните оръдия
от Ричмънд Парк и настръхвах от бученето
или от тихия мрак
всяка нощ.
И ето че сега: почти петдесет години след като те четох за пръв път,
с палец на дистанционното гледам как
поредната държава избухва в пламъци.
Мисля си за теб през 1924
или по-рано, след една друга война –
онази, която уж щеше да е последната.
Алън Александър Милн,
отвъд страданието, в което другите припознават живота си,
ти никога не се боеше да си чудноват, да създадеш
един свят, в който малко момченце, яхнало креслото на майка си, да може
да се рее свободно, покрай него да се лашкат галеони,
а когато се буди – и делфини. За теб въображението
се създаваше от простички неща – от животните,
от фантазиите, които едничкото ти дете имаше за играчките си –
това е живот, изпълнен с радост.
И едно приятно спокойствие те омайваше, когато в ранните утрини
сладкодъхавите крави се редяха
една по една измежду върбите, нарисувани от Ъ. Шепърд,
и макар и да правеха ароматния въздух още по-ароматен,
ти ги наричаше нашественици и беше някак напрегнат,
и сякаш изчакваше и последната да отмине;
след това, омагьосан, се залавяше с песента на коса –
химн на гората и на целия свят.
Но повече от това,
повече от всеки шумен селски рицар
или мудна дъждовна капка, която си говори с мухите,
или пък агънца-играчки с вдървени крака, които с внезапен ритник са се отървали
завинаги от дъските си на колелца, и са разбрали, изумени,
как трябва да подскачат и как точно
да пристъпят в живота –
повече от всичко това те виждам в твоите стихове,
положени с писалка, стиховете за
заспалия съсел, свит на кълбо, закрил плътно
очите си с лапички;
докато нахалните хризантеми блестели
в жълто и бяло насред бъхтещото слънце,
той бил спокоен като теб и с лекота си представял
един неизкоренен свят от червено и синьо,
свят, в който нямало никой освен него.
Превод от английски: РУМЕН ПАВЛОВ
