Яп Робен (р. 1984) е нидерландски писател, чийто поетичен стил българските читатели вече познават от романа „Летният брат“ (ICU, 2022), номиниран за International Booker Prize. И в „Контури на един живот“, който писателят представи в София, Пловдив и Стара Загора, той разглежда универсални теми като човешката крехкост, търсенето на идентичност, лековитото или, напротив – пагубно – влияние на семейството и справянето със загубата.
Вашите истории често изследват човешката уязвимост с голяма нежност, а някои сцени сякаш имат терапевтичен ефект – като че ли и героите, и читателите преживяват вид емоционално освобождение. Виждате ли самото писане като терапевтичен процес – както за вас като автор, така и за вашите герои?
За читателя – да, книгата може да има някакъв изцеляващ ефект. Но за самия писател – не. Като автор трябва да имаш дистанция от темата, защото писането е не само емоционален, но и много технически процес. Вярвам, че всичко започва от нещо, което носиш в себе си – нещо същностно, което пазиш в сърцето или в спомените си. Представям си го като огън, защото трябва да имаш отношение към това, за което пишеш. Не можеш просто да пишеш за всичко.
Но в самото писане най-важното е как разказваш. Въпреки това, когато завърша една история, има нещо освобождаващо. Когато живея две години с една тема, тя неизбежно ме променя. Не бих го нарекъл терапия, но писането ме прави по-чувствителен, помага ми да се справям по-добре с определени емоции. То е като ехо, което преминава през мен. Не решава проблеми – а терапията, поне на теория, точно това прави. Разбира се, писането също помага, но по друг начин и за други неща. Например, докато пишех за Фрида в „Контури на един живот“, можех по-добре да наблюдавам и да разбера процеса на остаряването, да го свържа със своите родители. Това ми помогна да развия своята чувствителност – но не бих казал, че ме излекува от нещо.
Вашите романи – „Берк“, „Лeтният брат“ и „Контури на един живот“ – сякаш изследват какво се случва с човека, когато любовта, вината и самотата се пресекат. Всяка история се развива в различен вид затворено пространство – остров, изолирана общност или вътрешния свят на паметта и съответно героите винаги са малко на брой. Това умишлено ли се случва?
Да, така е. Например действието в първия ми роман се развива на много изолиран остров и в него има само няколко герои. Това ми харесва и ми помага книгата да остане по-фокусирана. Когато имаш малко персонажи, прекарваш повече време с тях и можеш да ги опознаеш и опишеш по-задълбочено. Обичам да гледам на романа като на театрална пиеса – ако на сцената има твърде много актьори, ефектът се губи. Но когато героите са по-малко, имаш възможност да ги развиеш, да покажеш повече от техните нюанси и вътрешен свят.
В книгите ви често се срещат герои, които живеят на периферията на обществото – изключени, изолирани или маргинализирани. Вие им давате своеобразен глас.
Не бих казал, че го правя умишлено. Не пиша за тях заради самата идея да са маргинализирани, а заради това, което те носят в себе си като същност. За мен те са много по-вълнуващи и интересни от, да речем, богаташ с яхта. Преживяванията им са по-свързани с дълбочината на живота и с това какво всъщност означава да бъдеш човек. Разбира се, знам, че и един банкер преминава през свои трудности, но те не ме вдъхновяват – това не са героите, с които бих искал да прекарам време. Лично за мен писането за тези персонажи не е въпрос на мода, както понякога се случва в литературата, а защото това ме вълнува истински.
Много от вашите сцени се характеризират с тишина – нещо, което говори повече от думите. Какво означава тази тишина за вас? Дали е средство за емоционално изразяване, или отразява трудността на героите да се свържат помежду си?
Мисля, че тишината функционира и по двата начина. В нея можеш да видиш много, а в същото време тя показва и невъзможността да изразим болезненото. Парадоксално е, защото говорим непрекъснато. Когато прекарваме време заедно като човешки същества, ние почти винаги говорим. Ако обаче стоим заедно и не казваме нищо, вероятно ще се чувстваме неудобно – защото сме свикнали да бъдем социални, да рефлектираме и да се стараем да предразполагаме другия.
От друга страна например е приятно да се питаме „Как си?“ и да отговаряме с думи, че сме добре. Но ако просто се погледнем в очите, без да казваме нищо, усещането на неудобство е там, но виждаме много повече. Ако нямаш право да отговориш с думи, научавам повече – от очите, от изражението, от жестовете. И двете страни стават много по-разсъблечени в емоциите си.
Вярвам, че думите често действат като защита. Когато ги използваме, създаваме структури, с които да се предпазим. Тишината обаче ни прави уязвими – наблюдавани и наблюдаващи. И в това именно има сила.
Живеем във време, в което културата на социалните мрежи издига перфекционизма в култ и потиска всичко уязвимо и несъвършено. Вашите книги обаче често разказват за хора с белези – външни и вътрешни – и за красотата, която се крие в тяхната уязвимост. Може ли да се каже, че писането ви е акт на съпротива срещу тази култура на непрекъсната изява и игра?
Не бих казал, че това е преднамерена съпротива, но осъзнавам, че на практика понякога се превръща в такава. Просто не ми е интересно да гледам на нещата единствено отвън. Интересува ме вътрешността, погледът в дълбочина. Социалните мрежи, напротив, изцяло пренебрегват тази вътрешност – те се хранят с повърхностни образи. Всички ние избираме най-добрата си снимка, за да се покажем пред света. В писането си аз се опитвам да направя обратното – да открия онова, което е истински човешко. То носи повече смисъл и има какво да даде.
Във вашите книги срамът често присъства като приглушен, но постоянен мотив. Мислите ли, че той е истински човешки импулс, или по-скоро обществена проекция – механизъм, чрез който ни се налага да се чувстваме недостойни, за да се впишем по-добре в нормата?
Това със сигурност се случва, наблюдава се донякъде и в „Контури на един живот”. Но срамът е нещо много особено. В социалния контекст той може да се превърне дори в оръжие. Да, когато сам изпитваш срам, страдаш, но когато друг го изпитва – това ти дава определена власт над него. Играейки си с това усещане, за миг можеш да се почувстваш почти всемогъщ: имаш силата да излекуваш нечия болка, като му дадеш прошка, но и да го нараниш, като го осъдиш. Можеш да бъдеш спасител, но и палач. В този смисъл срамът е изключително мощно оръжие.
Говорим все повече за емпатия, превърнали сме я в лозунг на времето си – и все пак оставаме жестоки: към бежанците, към животните, към всички, които не са „удобни“. Не е ли това най-големият парадокс на съвремието ни?
Интересно е. Още в Библията се казва, че трябва да се отнасяме към другите така, както искаме те да се отнасят към нас. Но забележете – още тогава ни се напомня, че това изисква съзнателно усилие. Емпатията не идва по естествен път, трябва да се научим на нея. Никога не можем напълно да разберем емоциите на другия, дори на най-близките си хора. Ключът е да приемем това – че не можем.
Не само емпатията изисква упражнение. Твоето писане е дълбоко чувствително към малките неща, към детайла, който носи поезията на ежедневието. Смяташ ли, че тази способност да забелязваме фините прояви на живота е вродена – и че с времето може да се притъпи, ако не се грижим за нея?
Мисля, че всички ние притежаваме това умение. Дори TikTok, със своите трийсет секунди, е всъщност фокус върху детайла. Бих казал, че понякога сме дори твърде фиксирани в детайлите — до степен, в която забравяме по-широката картина. Проблемът не е, че не забелязваме малките неща, а в това на кои малки неща избираме да обръщаме внимание. Нужно е да се научим да пресяваме кое е наистина значимо, да проникнем докрай в чуждото преживяване. Всеки има различен капацитет да чувства и изразява. Но можем да се научим да уважаваме това различие. Не вярвам, че емпатията е резултат от еволюцията – по-скоро е нещо, което идва от осъзнаването, от саморефлексията. И съм убеден, че тя е умение, което може да се тренира.
Въпросите зададе: РЕНЕТА БАКАЛОВА
