Димана Иванова
Поезията на Марко Видал е определено градска, откровена, декларативна и интертекстуална. Четейки я, ние се замисляме отново и отново върху теориите на екофеминизма и поструктуралистичния феминизъм. Интригуващо е, че в цялата му първа поетична книга, а отчасти и във втората присъства образът на София като „упадъчна и вдъхновяваща“. Лирическият субект в поезията на Марко ни повежда из един град с женско име, но попаднал в желязната и по мъжки силна клопка на сивобетонните сгради на несанираните панелени блокове, София е един град, който «устоява, но продължава да напуква собственото си бъдеще». Видяна е като място на всеобхватна мизерия и безразличие. Този град поглъща и дори унищожава душата, по женски ранима и крехка, на лирическия субект от поезията на Марко Видал. Бетонът, презиран от лирическия субект, се явява един вид огледало на собствената му преобразена идентичност:
Вечното сиво, вечният мой страх
се отчайват пред безразличието ми.
Станах друг
прошепва на ехото гласът ми,
безсилен вече.
Виждам отразен
дори самия себе си
в непокътнатия бетон,
така презиран от мен.
(„Едно мъжко момиче“, с. 11)
В поезията на Марко Видал градът е изключително необходим декор на сцената, на която се разиграват любовните му афери. Благодарение на тази поезия ние научаваме важни факти от мюсюлманската религия, пътуваме с ташкентското метро, разхождаме се из бухарската махала и пазара «Чорсу». Докато в първата си стихосбирка „Едно мъжко момиче“ Марко описва българската столица в тъмни сивкави тонове като град, обхванат от панели и железобетон, пълен с мизерия и безразличие, във втората му стихосбирка „Синя пустиня“ потъваме в атмосферата на не по-малко бедния Узбекистан със столицата му Ташкент, но все пак описан в по-светли синьо-жълти краски и с хора с по-естествени емоции, носещи поне малка надежда за доброта:
между мадраси и джамии
под яркото слънце играят деца
над праха на една вечна пустиня
едно момченце с изтъркани дрехи
хваща момиче за ръка
аз ги снимам
и те щастливо хихикат и се затичват
по прашната улица
наникъде
(„Синя пустиня“, с. 9)
Безсилният глас на лирическия субект разказва и за един копнеж, останал „вдовец“, едно желание за любов на душа, крехка и ранима, но и на плът, неустоима и бурна:
Оглеждам се в самотата на чаршафите си
полуизпитата бутилка мастика ме гони
хипнотизиращата електронна музика
едва ме успокоява и не може
да утеши желанието ми
искам ти да си до мене
да потушиш тоя вътрешен огън
който крещи и иска да се измъкне
от мъртвото и чуждото ми тяло
няма кой да чуе вика му…
(„Едно мъжко момиче“, с. 35)
Въпреки че лирическият субект на Видал разказва повече за сексуалното желание – директно и откровено, с честата употреба на думи вулгаризми, това желание не е единственото, за което той копнее. В неговите блянове е и един любовен обект, с който лирическият субект мечтае да изживее влюбване и духовна близост. В първата стихосбирка това влюбване почти отсъства, лирическият субект отчаяно търси любовта си, бродейки из гей клубовете на столицата и дори попадайки в бедните, крайни софийски квартали в ръцете на платен ескорт. Въпреки това още към края на първата стихосбирка лирическият субект съобщава за намерения любовен обект, който се превръща в главен герой и на втората стихосбирка на автора – «Синя пустиня». Красотата на любовния обект е описана в детайли като най-често лирическият субект говори за очите и бедрата на партньора си:
Татарски очи
Моему мужу Исляму
Твоите тъмни очи през пролуките си блестят
блясъкът им си пробива път към дълбините ми
очите ми – за твоя поглед копнеещи
хипнотизирани и омагьосани
чакат кротко и припряно
нашите дръпнати очи да се срещнат и да се слеят
сред чаршафи обагрени с ласки и бълнувания.
(„Едно мъжко момиче“, с. 69)
Типично в контекста на естетиката на поезията на декадентите и символистите лирическият субект от поезията на М. Видал се оказва упоен и омагьосан от очите на любовния си обект.[1] Неговата собствена идентичност вече придобива форма и той се припознава в очите на любимия си въпреки констатацията му в началото на стихосбирката, когато в стихотворението „София II” „вижда отразен дори самия себе си в непокътнатия бетон, така презиран от него“.
Женските образи в поезията на М. Видал са представени позитивно, те са духовно и емоционално близки на лирическия му субект с ранима по женски душа и с ясно изразена женска половина на душата (anima според философията на К. Г. Юнг). Бабата изцяло приема нестандартната сексуална ориентация на внука си, а майката и сестрата го подкрепят и съветват при търсенето на любовен обект. Изключение правят само образите на възмутената католичка Кармен, която предлага на лирическия субект интимни отношения, но в момента когато установява по-различната му сексуална ориентация, веднага се отдалечава от него, както и образът на привилегированата и надменна шефка, която е на трудов договор, но държи в капиталистическа хватка работници без договори и на нисък хонорар. Лирическият субект от поезията на Марко Видал е противник на всякакъв вид експлоатация на човешкия труд и всичко неестествено в поведението на хората, което нарушава правата на човека и накърнява неговото достойнство.
Поезията на Марко Видал е толкова своеобразна, че можем да я интерпретираме дори в контекста на екофеминизма. Със сигурност лирическият му субект с ясно изразена анима чувства биологично себе си по-близък до женския пол, той дори често говори за интимните си органи назовавайки ги с наименованието за женски полови органи. В този смисъл очевидно е, че романтичната му по женски душа е по-чувствителна към природата и околната среда и нейното видимо замърсяване и опустошаване. Поезията му апелира за запазването на околната среда:
Реката е в клопка.
Задушава се
между останките катран
от останките път.
… След мъчителна битка
реката изглежда победител.[2]
Но вкамененият асфалт надделява,
така похищава
всички души, копнеещи за благозвучие,
всички души, които се противопоставят
на сивия пейзаж
завинаги.
(„Едно мъжко момиче“, с. 16)
Според американската екофеминистка и философка Карен Уорън жените са често описвани с анималистична терминология, сравнявани са с кокошки, крави, котки, змии, а природата от своя страна е изнасилвана, владяна, завладявана, добивана като утробата ѝ е подчинена на хората на науката. Екофеминизмът търси връзките между жената и природата, като апелира за разрушаване на бинарните опозиции мъж – жена и природа – култура, както и за прекратяване на подчинителната връзка мъж – природа, мъж – жена.
Със сигурност не можем да пропуснем факта, че поезията на Марко Видал е и силно интертекстуална. Освен споменатите връзки с поезията на декадентите и символистите бихме могли да търсим и връзките с поезията на Александър Вутимски, която авторът явно познава добре. Лирическият субект на Видал се стилизира в образа на «синьото момче». Той също търси ориенталското усещане и проявява афинитет към африканците подобно О-хи-ку-сан от едноименното стихотворение на Вутимски. В стихотворението «Размишления от маргиналността» той споменава желанието си да го закрилят 4 негри по време на еротичен любовен акт. Видима междутекстовост има и в стихотворението «Синьото момче се оглежда», което е и посветено на поета Александър Вутимски. Подобно на самотното синьо момче от поезията на Вутимски и това от поезията на М. Видал се оглежда в дупките на тротоара и локвите и умира метафорично, прегазено по пътя си към синята сграда от синя кола… Умира, за да се прероди след това, намирайки се в татарските и магнетични очи на своя мъж от синята пустиня.[3]
Поезията на Марко Видал е без съмнение нещо засега единично като явление дори когато я разгледаме в контекста на други queer-поети на сцената на съвременната българска поезия. Той изгражда интертекстуални мостове с естетиката на декаданса и символизма, но същността на поезията му е нещо съвсем различно. Според мен това е откровеността, с която се говори за първичното сексуално желание, което не би следвало да бъде необходимо качество на поезията въобще, но в случая точно тази откровеност и неподправеност е това, което лично за мен създава автентичността на поезията на Марко Видал. Тази поезия първо те шокира, след което те натъжава и дори омерзява, но това е само едно първоначално усещане, което, ако бъде преодоляно, води към едно по-дълбоко възприятие на многопластовостта на тази откровена и декларативна поезия, което те кара да се замислиш върху ценностите на света, в който живеем или по-скоро върху отсъствието на подобни стабилни ценности. Тази поезия ни прави по-мъдри и апелира за една по-голяма отговорност от наша страна за максималното запазване и съхранение на днешния свят в едно преломно за човечеството време.
Библиография
Видал, Марко. Едно мъжко момиче. Изд. „Фондация Емили“, София, 2022.
Видал, Марко. Синя пустиня. Изд. „Фондация Емили“, София, 2023.
Вутимски, Александър. Сияния над града. Стихотворения и поеми. София, 1989.
[1] Вж. още стихотворението „Зелени очи“ на чешкия декадент Иржи Карасек от Лвовиц. Стихотворението говори за очите на любимия обект като магични и упояващи, израз на една енигматична душа, потънала в тишина. В: Иржи Карасек от Лвовиц. Содома. Прага, 2002.
[2] Karen J. Warren. Ecofeminism: Women, Culture, Nature. Indiana University Press, 1997.
[3] Вж. още: Димана Иванова. О-хи-ку-сан“ на Александър Вутимски или за хомосексуалното като онтологично скрито. LiterNet: https://liternet.bg/publish20/dimana_ivanova/o-hi-ku-san.htm
