Ноеми Стоичкова
Ефрем Каранфилов е една от литературоведските фигури, която ярко показва рефлексивността на автобиографичното върху творческото начало, независимо от това дали е съзнателно, или несъзнавано; доказва апорията между твореца и времената, в които живее, и отстояването на основни, ключови личностни позиции, преминаващи трайно през цялата битийна спирала на изследователя. Той започва своята професионална дейност в края на 30-те години на миналия век, като в периода 1938–1942 публикува в сп. „Философски преглед“, а през 1941–1943 сътрудничи на сп. „Златорог“. От списанието, основано и редактирано от акад. Димитър Михалчев, започва интересът на Каранфилов към социално-психологически етюди, към неговия ментор в жанра – Иван Хаджийски и „Оптимистична теория за нашия народ“ (за която начеващият сътрудник пише първата рецензия там)[1]; към (вечно) актуалните психологическо-обществени типове на „тариката“ – етикет на егоизма, на (лъже)мижитурките, които най-бързо, агресивно или пасивно, маскирано или открито, опорочават характера на властимащите; към клюката, която „обгръща най-потайните гънки на живота ни, забулва всички светлини“[2]. Така че от най-ранните си публикации Каранфилов показва личния си избор да поглежда към литературата през народопсихологията и социологията, но и обратно – да обяснява художествените творби през обществените науки.
От главния редактор на „Златорог“ критикът „попива“ високия естетически вкус, чиито критерии, поне частично, продължават да работят в неговите текстове, въпреки задължителните норми на следващия от края на 40-те години социалистически реализъм и високия социален статус на Каранфилов в целия период на държавния социализъм[3]. Златорожки най-вероятно е и афинитетът към есето – жанр, силно развил се в литературнокритическите текстове през междувоенния период и още тогава събудил дебати, които ще придобият в епохата на социализма важно значение за същността на критиката, като в тях активно участие ще вземе и обектът на тези редове. Но за това ще стане по-подробно дума малко по-късно.
Към тези преддеветосептемврийски културни наследства, оставили траен отпечатък върху публичното лице на Ефрем Каранфилов, бих добавила и неговите професионални избори – завършването през 1937 г. на Военното училище[4] в София и на специалността „Право“ в Софийския университет през 1947. Първото е „дамга“ в новата социално-политическа епоха след 1944 г., която го прави предпазлив в неговите бъдещи позиции, въпреки участието му в последната фаза на Втората световна война и преподавателската, а и военноадминистративната му работа в ШЗО „Христо Ботев“ (1948–1951). В творчески план, в плана на призванието – като критик и литературен историк, военното преддеветосептемврийско образование съхранява патриотичното му чувство, неговия усет към героичното в различните измерения. Именно това се реализира в трилогията „Българи“, съставена от портрети не само на видни писатели (Захари Стоянов, Гео Милев, Николай Лилиев, Стоян Загорчинов), но и на редица художници, с които той или фамилията му са общували – К. Цонев, Илия Бешков, Вл. Димитров – Майстора, както и на мащабни исторически фигури (Левски, Г. Бенковски, отец М. Преображенски, Ал. Стамболийски, Г. Димитров), и на български офицери родолюбци (сб. „В служба на родината“). В тези томове и в цялата му многотомна литературноисторическа и критическа работа изпъква неговото равностойно отношение към историята и паметта за нея в съвремието, между актуалния повей на живота тук и сега и вечните ценности. Това го прави отзивчив както като рецензент на творческите прояви на висши партийни функционери – Добри и Елена Джурови, Александър Лилов – и техните семейства – например тогавашната снаха на Тодор Живков Маруся Мирчева, така и на конюнктурни творци като Георги Караславов, Павел Матев, Гьончо Белев, Камен Калчев. Но той откликва с метатекстове и за репресираните Димитър Талев и Михаил Арнаудов, и за недолюбваните от властта Васил Попов и Минко Николов. Негови обекти на анализ са християнският Йордан Йовков и „антихристът“ Емилиян Станев, догматичният Панталей Зарев и синът му Владимир Зарев, жънещ писателски успехи и награди в настоящото ни съвремие. В този смисъл казах по-горе, че Каранфилов държи пулса и на моралните, и на художествените критерии. Сякаш пиететът към правото, но и златорожката школа слагат траен отпечатък в образа на литературоведа, ръководен от трайните си пристрастия към европейската хуманистично-моралистична традиция (с подчертан приоритет към френската) и демонстрираща богатата му ерудиция. Пример за това е томът „В света на чуждите литератури“ (1970) – част от неговата поредица „Герои и характери“.
Като своеобразни аргументации на изведената позиция за сложността и хомогенността на творческата личност Ефрем Каранфилов, ще се спра на четири конкретни негови текста от различни времеви периоди, разгръщащи основна част от споменатите важни за критика теми и проблеми. Ще започна точно от позованата по-горе поредица и по-конкретно – със статията „Летецът, поетът и пустинята“, посветена на Антоан Сент-Екзюпери, защото в образа на френския военен пилот и писател се провижда алтер егото на критика, също участвал, но оцелял във Втората световна война. Самият автор се изразява така: Екзюпери „също дойде от живота в литературата“, добавяйки цитат от писателя: „Преди да се пише, трябва да се живее“, като така подчертава силата на битийния опит, който се превръща в сила на художествените интенции, без „аристократичност и дребнав естетизъм“, без чувство за надпоставеност и маниерност, с умение да прониква в психологическите процеси на човека. Образът на френския писател за пишещия е образът на героизма и дълга, които са взаимно свързани и базирани върху обичта към другите[5] и изчезването на личните интереси; на честта, отговорността, приятелството, саможертвата – отдавна известни, но девалвирали в социалистическото и в постсоциалистическото време качества. Първото нещо, което прави впечатление, е антиотношението на Каранфилов срещу „роботите и сметачните машини, убили човешката фантазия“[6] и сетивност – един проблем циклично свръхактуален както през 30-те години на ХХ в., така отново с още по-голяма сила и през 30-те години на ХХI. В „математика и летец, физик и спортист“ той вижда реабилитация на въображението, мечтите и сърдечността, на детското у човека, застрашено от заместване с „дивашки примитивизъм“ – все антиподни характеристики на (неособено) духовната атмосфера от 70-те години на миналия век. Буквално критикът пише: „Не може вече да се живее в хладилници, политика, сметки и кръстословици“, фраза, която не асоциативно, а съвсем буквално кореспондира с днешната ситуация на консумеризъм, политически профанизъм и образователна показна повърхностност.
Като литературен историк, за мен Ефрем Каранфилов ще остане най-продуктивно, помнещо се като изследовател на Захари Стоянов и Антон Страшимиров – писателски имена, които трудно и още повече противоречиво, си пробиват път към централните зони на литературния канон. Двамата автори са и много силно доказателство за този литературоведски хибриден социопсихологически, исторически, естетически подход, станал модерен чак през настоящия век. Затова ще се спра на статиите „Епохата, в която З. Стоянов създава „Записките“[7] и „Солунските атентатори и романът „Роби“ на А. Страшимиров“[8]. За първия писател авторът твърди фундаментално, че „се обръща най-напред към своята съвременност, а след това към миналото и бъдещето“ – позиция, която потвърждава съзнание за активно участие в сегашното чрез историческото демитологизиращо, фактографски коректно помнене на „вчера“ и отговорността за „утре“ – позиция, спазвана и в метатекстовете за Страшимиров. Ядро на статията за времето, в което са написани „Записките“, са формираните след Освобождението нови обществени типове и тяхната психология, отразяващи се мощно върху нравствеността у целия народ. Каранфилов започва от множеството спекуланти, хитреци, явяващи се винаги при значителни обществени промени, и говори за раздаваните/продаваните на ниски цени изоставени турски имоти и прехвърлянето на средствата от тях в чуждестранни банки и индустриални предприятия. Обръща доста обстойно внимание на произхода на новородения „хайлайф“, в който се очертават няколко типа, които ще играят важна роля в развитието на държавата по-късно, а със своите специфични темпорални трансформации – и до нашето настояще: „аристократите по индукция“, прибрали се с европейско образование, с владеене на чужди езици и опитващи да въведат благороднически титли и у нас; парвенютата, които по западен модел хвърлят хиляди френски франкове за луксозни домове, за големи приеми и балове, но поради невъзможността да свалят „българската кожа“ и липсата на финес в маниерите остават далеч от висшите кръгове и дворцовите среди; еснафите, които се „вербуват от пластовете на средната и по-дребна буржоазия и са безскрупулни при преследване на властолюбивите и славолюбивите си цели – възкачени на средните стъпала на държавната йерархия, те очертават контурите на демагога, кариериста, спекуланта; зараждащият се тип на сноба – „лакираният простак“ (курс. мой – Н. С.). Очертава се новата формула, която ще живее, поне засега, около столетие и половина: „Услуга за услуга“ на базата на общите сделки и политически приятелства. Явяват се на обществената сцена и военните доставки, които също регулярно с периодично засилване ще обогатяват редица висшестоящи кръгове. От тях най-лесно прониква развратът от шантаните[9], следван от пиянство, духовна грубост и жестокост, а като следствие от това и масовизирането на съдебните процеси. Каранфилов прави сполучлив опит за психология на властника – консерватор и(ли) либерал – в новата буржоазна държава. Сред техните черти се открояват недостатъчните интелектуални възможности и слабият морал, които бързо довеждат до корупция и пораждат желанието им да я превърнат в „официална добродетел“, до верноподаничеството, родило типа на мижитурките, или до неистова злост, стигаща до превръщането на бивши приятели в люти врагове[10] и до извършването на политически убийства. По повод на последните литературният историк и народопсихолог добавя: „И най-характерното е, че тези, които убиват, дълбоко в себе си вярват в „трайността“ на своята власт и следователно в своята ненаказуемост“ – констатация, комай оставаща надвременна. Изследователят обръща внимание и на драматичните, на трагичните, но и чудовищни метаморфози на бившите революционери в следосвобожденска България, цитирайки З. Стоянов: „Щом сме гладни – демократи сме, щом се възцарим – деспоти!“, разбира се, акцентира на Стефан Стамболов, но и на „неучените глави“, дали колорита на епохата, като автора на „Записки по българските въстания“. Освен напипаните непреходни социално-нравствени модели, иска ми се да добавя нещо за оценъчността на самото произведение. В средата на 70-те години Е.-Каранфиловата позиция за хетерожанровостта му е новаторска и перспективно изследователска. Въпреки че литературният историк стига само до виждането за З. Стоянов като един от най-големите есеисти, текстът дава посока и за станалата христоматийна статия на Н. Георгиев „Как разказва З. Стоянов в „Записки по българските въстания“, появила се през 80-те години, и на изследвания на М. Кирова в „История на българската литература до Първата световна война“ от 2016 г., където доказано се настоява, че именно по онова време в цяла Европа се е правила така история – като „романизирана“ литература със своя стремеж за документална достоверност.
Не толкова проспективен и непреходно актуален е Каранфилов като активен критик през 60–80-те години. Той участва в почти всички, регулярни за тези десетилетия, разговори върху критиката, които са използвани обикновено за разправа с отделни нейни представители или с „вредни“, опасни за режима критически тенденции. Опитвайки се да спазва балансирана позиция, често изказванията му са безлични и дълбоко компромисни[11]. Ще разгледам тук накратко текста „Литературна критика и съвременност“ от 1971 г.[12], който директно вербализира, че е продиктуван от и синхронен с речта на Т. Живков пред софийските комсомолци за важната роля на критиката, чийто статут е определен от най-високото държавно ръководство. Критикът достойно признава това, че по-скоро дългосрочен резултат от дискусиите няма, че се използва личната позиция за персонална нападка, че разговорите са несправедливо едностранчиви. Едновременно с това обаче защитава Пенчо Данчев, срещу когото през 1965 г. са се изправили Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев. Случаят е манипулативно преобърнат, защото всъщност в него на прицел са поставени именно двамата като представители на импресионистичната критика, която за средата на 60-те е възможна форма да се разчупи сухата марксистко-ленинска идейност, да се внесе асоциативен читателски потенциал чрез образното критическо есеистическо писане[13]. Каранфилов прави разлика между „слабостта“ на злобата, която отхвърля, и гнева, таящ сила (с. 577), макар че по-нататък в същия текст ще заяви, че той лично предпочита позитивния патос. Авторът на разглежданата статия, верен на своята отвореност към западноевропейската култура, ситуира дискусиите за литературната критика у нас именно в такъв по-широк контекст. Още в началото обаче статията подчертава еднолинейната връзка между бездарието и нечестността, заради това да се удари на първо място „стандартизацията на субективността“, тоест всички отклонения от нормативизиращата критика. На второ място, този текст на Каранфилов противопоставя съвременността на модерността, изтъквайки, че „епитетите на модерност, с които най-леко се спекулира в литературата, са твърде далече от истинската съвременност и по своята същност са форма на шаблона“ (с. 559). На трето място, разчистват се едновременно сметките със субективния импресионизъм, (не)приеман като размразителен повей след Април 1956, и с обективистичния структурализъм, заменил го като още по-неудобен през 70-те години, за да се изведе безалтернативно, че „ролята на критиката при социално-възпитателното въздействие на литературата“ е „безкрайно по-сложна“ (пак там), заради връзката идейност и художественост. Каранфилов стига и по-далеч в догматизма си, прехвърляйки го върху новите „модерни методи“ (с. 574). Абсурдно отвъд историческия контекст звучи едно от заключенията му: „Социалистическият реализъм обезпечава на художественото творчество изключителна възможност за проявяване на творческа инициатива при избора на разнообразни форми, стилове и жанрове“ (с. 575).
Това, което бих отбелязала като специфики, подвластни на литературноисторическия развой от Освобождението до времето на държавния социализъм, но и носещи конотации на днешни проблематизации, са също няколко неща. На първо място, имплицитната позиция на Е. Каранфилов, че исторически във времето критиката се припокрива с литературната история, тъй като се настоява за необходимостта от „цялостен поглед“ у критика към тенденциите в литературата и изкуствата – „от обикновения факт до значителното явление“ (с. 560), от периферията до канона и че анализите на разглежданите творби са средство за реализация на изследователските задачи. Пишещият обръща внимание на лошата практика критиците да работят върху едни и същи автори – силни или слаби, тъй като в тях най-ярко изпъкват литературните процеси. На второ място, ще изтъкна, че Каранфилов взема междинна, адекватна за ситуацията позиция по един от основните дебати за същността на критиката – дали е наука, или изкуство. Той твърди, че „критиката е невъзможна без наука“, но това, което представлява „вкусът на критика, стилът му“, „всички движения на една богата и сложна душа“, са белези на изкуството (с. 569, 571). В характерния си синтетичен афористичен стил разглежданият критик извежда: „критиката винаги ще се люлее между науката и изкуството. Това е нейната трагедия. Но това е и нейното достойнство“ (с. 570). На трето място, интересна е типологията, която той прави на литературните критици: прокурори, които раздават правосъдие; хирурзи, които „със студени ръце разсичат живата плът на творбата“; аптекари, прототипи на „кибернетичната машина критик“; критикът като автор на юбилейно поздравителни писма, „обилно пръскащ литературната атмосфера с одеколон“ (с. 578–579), като изрично подчертава своята позиция за фигурата на критика, извън тази матрица. Той не трябва да бъде скъперник на похвали, да изказва смело личното си мнение, като разкрива слабостите на писателя, независимо от мястото и ранга му в литературната йерархия, да критикува обществените недостатъци[14] и в този смисъл още нещо много важно – критиката да не е „хитра храброст“, за която говори още Платон, тоест да не служи на конюнктурни съображения. Каранфилов дава пример с тогавашното настоящо широко критикуване на култовския обществено-културен период, а не по време на неговото фактическо случване – нещо, което той самият прави. Сполучлива обаче е матафората му за метаморфозата на критиката, която „през дните на култа… трябваше да бъде гръм, а след това стана гръмоотвод“ (с. 584). На четвърто място за отбелязване са отново доминиращите вече откроени откровени гледни точки – моралистичната и психологическата, че за приятелите се пише добра критика, а за врага – отрицателна, завършващи препоръчително-дидактично: „не субективността в стила на критика, а субективността в оценката е най-тревожното“ (с. 563) и с призивност за смелост. В името на относителната пълнота, на пето място ще добавя и мисленето на Ефрем Каранфилов за съдбата на критиката отвъд неговата съвременност: „Хубаво е когато критическото дело е изпъстрено с много сражения, но нелошо е и когато то не остарява с времето, когато критикът съумява въпреки натиска на обективните условия да служи на нещо постоянно и трайно, на един свой вътрешен естетически идеал“ (с. 580). Именно от тези думи струи според мен и характерната автобиографичност в цялостната дейност на разглеждания критик, неговото самосъзнание за компромисите и заедно с това неотменният му стремеж да ги надскочи, като заговаря за различните видове храброст – не само за войнстващата, но и за „по-деликатната, по-нежна духовна упоритост и последователност“ – избор, който също може да е автобиографичен: влизането в новата политическа ситуация след 9.9.1944 с багажа на царски офицер и сътрудник на еталонни „буржоазни“ списания като „Философски преглед“ и „Златорог“. На шесто място, в тази посока са изведените идеи още в началото на 70-те години за своеобразното завръщане на критиката в ръцете на писателите, недопустимо в култовския период; за завръщане към Г.-Милевата позиция относно ключовата роля на читателя и порасналия му вкус в литературната рецепция; както и за последващата, особено в началото на новото хилядолетие криза в критиката, чието проявление е превръщането ѝ в пъстра реклама, скрита зад маската на научност; за важността на „възкресенията“ в литературната критика, тоест за преоткриването и преосмислянето на автори, отхвърлени от съвременността, или казано по друг, иносказателен, каранфиловски начин – да се открива „лебеда в грозното патенце“ (с. 581).
Тази синхрония между силната автобиографична рефлексивност спрямо променящите се епохи и съхраняването на фундаментални творчески и нравствени принципи или пориви особено ярко проличава в последния избран от мен текст, от последната книга на критика – „Моят Иисус“ (1993). Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че както Д. Талев – един от изследователските обекти на критика – проявява цялата си дарба в четвъртия том от тетралогията „Гласовете ви чувам“, когато е освободен от физическите, психологическите и творческите санкции на властта, така и Каранфилов показва най-автентичната си същност след падането на Живковия режим в едноименното есе. То започва с откровението: „Съмненията на учеността и на материалистическите политически идеи като че не успяваха да убият вярата ми дори в чудесата и възкресението“[15] (с. 415). Ретроспективно тръгва от детско-младежките празници на Коледа и Великден и усещането за тях, че душата на Младенеца е „всичко това хубаво, което става с нас и ще става с нашите деца и нашите внуци“ (с. 418). Отново потвърждава силата на чувствата, които се превръщат в „бели пари за черни дни“ (пак там). За него Иисус е търсещият себе си и вече не само себе си, а Бог в себе си „и заедно с това как търси Бога, за да намери себе си. За да се получи великото единство“ (с. 424). Лайтмотивът на този текст е типичен за Каранфилов – двойствено-апоретичен и цялостен. Едновременно проследява философско-културологичното значение на образа на Иисус, неговата поетическа сила и красота. Защото той е „от рода на поетите, както казва О. Уайлд: Той е брат на Софокъл и на Шели“ (с. 419), и заедно с това есеистът показва неговата необикновена историческа и морална драматичност, вътрешното му напрежение в краткия земен път. Драматизмът се проявява още в разминаването на социалния статус по рождение и този по призвание; в твърдостта, непреклонността на Христос и миговете му на разколебаност и тъга; в съзнанието, че често умиращите за една благородна идея ще бъдат обявявани за разбойници, но и че никой от тях не ще има сили да моли милост за мъчителите си, превръщайки ги в светци; в четирите му осъждания, в които неговите страдания са мълчаливи – израз на вътрешната сила и не провокиращи проклятия, а всеопрощение. Не са реторични трите въпроса, които задава Каранфилов: „защо най-кроткото учение, което е съществувало на земята за мир и обич между хората, ражда толкова много врагове“; „защо най-скъпият човешки живот е продаден само за тридесет сребърника“; „защо не се е намерил нито един от множеството излекувани от Христа, който да издигне глас на защита в минутите на неговото страдание“ (с. 421). Но те завършват с прозрението, че към кръстната смърт Синът Человечески е бил устремен през целия си живот, че именно тя го превръща в Син Божи, като кръстът става символична емблема на християнството – на страданието, милостта, всеопрощението, възкресението и безсмъртието. Не изневерявайки на своя емоционално-интелектуален подход, Каранфилов привежда мисли за Христос на откривателя на квантовата теория – Айнщайн, и на трансценденталния идеалист Кант, за да покаже семантичната близост в полярните различия на подходите на физика и философа, да изрази своето възхищение от двамата, но и да изведе своето екзистенциално оцелостяващо прозрение: „Хилядоокото небе и моралният закон се гледаха взаимно чрез Бога Отец и Сина Божи и може би това е Светият Дух“ (с. 424). Критикът проследява също диаметралните виждания на Камю и Фокнър в техните речи, произнесени при получаването им на Нобеловата награда, за да заключи, че и при двамата се усеща „жажда за хуманизъм“ (с. 425). Следват думи още на световни класици писатели – Гьоте, Гогол, но и на такива като Чингиз Айтматов и Ернст Ренан, както и философи – Киргегор, Паскал и Василий Розанов, за да се обобщи едно от най-важните неща за самия автор: „Богът на разума, но и на човешката чувствителност, винаги е разчитал на силата на чувствата“ (с. 427), които същински идентифицират човеците помежду им, изграждат индивидуалността им. Стига се, този път до реторичния въпрос с подчертан негативен отговор, че чудесата на техническата революция не могат да заместят християнския Бог: „Иисус, който благовестеше, че в началото бе словото, но също така, че краят не може да бъде ужасяващото мълчание на космоса, със своята смърт и възкресение, ни върна вярата в човека и човешкото бъдеще“ (пак там). Есето завършва градиращо с изнасяне на преден план на привидните противоречия в словата на Иисус и изненадващите криволици по пътя му, за да се концентрира авторът финално върху доброта на Спасителя, която още за Платон е „причина за всичко прекрасно“ (с. 429) и е „въплъщение на най-високата нравственост, която е съществувала като мисъл и дело на цялата наша планета“ (с. 430). Освен през хуманността като нишка този текст разглежда новозаветните сюжети като нестихващ литературен извор на теми – „любовта и омразата, животът и смъртта, съвестта и дългът, щастието и нещастието и всичко онова, което е давало смисъл на човешкото съществуване сред безконечността на времето, и всичко онова, което е карало човека, загубен сред безброя на човечеството, да се чувства единен, неповторим, незаменим“ (с. 430–431).
Пишейки за човека Иисус, Каранфилов е направил един ерудитски-емоционален, амбициозен, но уязвим, сложен и талантлив (не)съзнаван автопортрет, прощален за света тук и отварящ множество пластове и посоки за размисъл за нас и бъдните поколения. А това е основното, за да си спомняме и продължаваме напред, за да си спомняме отново…
[1] През 1966 г. издава два тома избрани произведения на Хаджийски, първите – след промените през 1944 г., а и през 70-те години се завръща към „Бит и душевност на нашия народ“ с рецензия в сп. „Пламък“.
[2] Имам предвид статиите му „Душата на младежа тарикат“. Характеристика на един съвременен обществен тип“ (1939), „Мижитурката като психологически и обществен тип“ (1941) и „Лъжемижитурката“ (1942), „Социология на клюката“ (1941). Последната е цитирана по т. 2: Избрано, С., 1975, с. 55.
[3] Както пише Александра Антонова (в онлайн сборника „Мисията сп. „Философски преглед“ 1929–1943“) за повторното завръщане към литературната критика роля изиграват Георги Джагаров и Петър Пондев – едни от най-овластените поетически и критически фигури през 50-те години. За приемането му в СБП се застъпва през юни 1956 г. Хр. Радевски – доскорошен председател на Съюза, а настояването да поеме ръководството на отдела „Теория и критика“ на „Пламък“ – списание, новосъздадено след Априлския пленум 1956 година, което цели, макар и идеологически правоверно, да се отвори към западната култура – идва от Андрей Гуляшки. Имайки предвид също както бързото академично израстване на Каранфилов – от старши научен сътрудник през 1961 до професор 1967, така и заеманите от него постове като директор на издателство „Български писател“ (1966–1968), заместник-председател на СБП (1968–1970), главен редактор (1970–1972) на сп. „Пламък“, главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1973–1982), секретар на СБП (1972–1973), заместник-директор на Единния център за език и литература при БАН (1972–1974), директор на Института за литература (1982–1989).
[4] Където негови учители са Спиридон Казанджиев по психология и Стоян Загорчинов по френски език.
[5] Каранфилов уточнява, че едва в този момент разбира Платон, поставящ храбростта последна в редицата на добродетелите, защото е направена от много чувства „малко ярост, малко суетност, много упоритост и просташко спортистко чувство“.
[6] Цитатите са по тома „Избрано“ от 1999 със съставител неговият син – Ефрем Ефремов, с. 59–81.
[7] От изследването му за писателя „Най-българското време“ (1976).
[8] От вече споменатата поредица „Българи“. Като и двата текста са включени в тома „Избрано“ от 1999 г. (с. 13–57 и с. 115–136), но на втория, поради липса на място, няма да се спирам. Ще отбележа само, че Каранфилов съумява да представи амбивалентно модата на романтичните атентати в началото на ХХ век като плод на младежи – интелигенти индивидуалисти с мрачно съзнание за своята предопределеност, но и с педантичното внимание към чуждия живот. Стреми се към обективност в оценката на постиженията и недостатъците на тези Страшимирови художествени образи.
[9] Увеселително заведение с певица, бар и кафене.
[10] Каранфилов дава за пример Стефан Стамболов, подписал смъртната присъда на своя приятел от младостта Олимпи Панов, участвал във въстанието на офицерите русофили в Русе през 1887 г. срещу него като министър-председател.
[11] Вж. Н. Стоичкова. Критически езици и идеологически полета. Фрагменти от едно столетие 1878–1989. УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 190, 211–212, 220.
[12] Включен в т. първи „Избрано“ от 1975.
[13] Това обаче не е пречка в по-късен етап, когато двамата му колеги от Литературния институт към БАН са официозно вписани, Каранфилов да напише юбилейни слова за тях – за първия в сп. „Пламък“, бр. 6, 1978 и за втория във в-к „Литературен форум“, бр. 46, 1983.
[14] За тях трябва да се уточни, че режимът, особено до 80-те години, също очертава допустими параметри.
[15] Публикувано в тома „Избрано“, 1999.
