Разговор за втория том на „Ходене по буквите“
от Марин Бодаков
Част I
На 9 ноември във Филмотечно кино „Одеон“ беше представен вторият том на „Ходене по буквите“ от Марин Бодаков. Сборникът включва внимателен подбор от стотици рецензии, които поетът и литературен критик пише в периода 2014-2021 г. Текстовете са излизали във вестник „Култура“, а после в неговия наследник „К“, и онлайн медията „Тоест“.
Събрани по този начин, тези рецензии добавят допълнителен пласт, свидетелство и разказ за най-скорошната ни литературна история. И двата тома на книгата са публикувани от издателство „Точица“, на което Бодаков бе един от тримата създатели. Съставители на книгата са Зорница Христова и Надежда Радулова. Дизайнът е подготвен от Кирил Златков и Ясен Григоров.
„Ходене по буквите“ е опит да се удължи разговорът за литературата днес, но също е повод за дискусия за литературната критика сега и в бъдеще. Каква е историческата ѝ роля? Защо е важна нейната актуалност? Към кого е насочена? И къде изобщо можем да я търсим? Това са част от въпросите, за които книгата дава повод и които бяха в основата на дискусията с участието на Силвия Чолева (писателка и журналистка), Зорница Христова (писателка, издателка и преводачка), Ивана Хиткова (студентка на Марин Бодаков, която пише литературна критика), Панайот Стефанов (студент на Марин Бодаков и създател на списание „Нула32“). Модератор бе журналистът и преподавател Николай Колев.
Представяме ви първата част от дискусията със съкращения.
–
Николай Колев: Ще се опитаме да проведем по-общ разговор за литературната критика, изобщо за критиката за изкуство. Разбира се, ние през цялото време ще говорим за Марин. Много се радвам и по друг начин съм тъжен, че именно той е поводът да сме тук с тези книги. Естествено, започнах да се ровя в огромния втори том. Поздравления за Зорница и Надежда Радулова за труда, затова че са събрали и всички текстове и са успели да ги подредят в сборника. Опитах се да го чета на първо ниво на възприятие, почти естетически. И си казах „да, разбира се, можем да поръсим цветен прашец и да кажем това, което казва и Оскар Уайлд, че най-добрата критика за изкуството трябва да е изкуство сама по себе си“. Да, Марин пише така, кратките форми са изключително артистични. Но да поговорим отвъд цветния прашец. Да поговорим, давайки дан на хубавия стар гръцки корен на думата критика, да видим какво има отвъд брилянтния стил на Марин. В този смисъл аз бих казал, че литературна критика има. Порових доста и видях, че мнозина (и то доста сериозни) литературни критици продължават още да повтарят, че в България няма литературна критика. Литературна критика има, тя се пише по най-различни начини. Може да бъде от тези елегантни миниатюри на Марин. Но може да бъде и от онези изключително умни, но задушаващи от терминология и от витаене в селенията на самовлюбеността писания на литературоведи, които иначе страшно ценя и обичам да чета, преодолявайки на моменти директното интелектуално насилие, упражнявано върху нас. Всеки от нас ще каже това, което е видял, което си е припомнил, открил, взимайки книгата на Марин в ръцете си. Всеки ще каже какво и как в неговия критичен опит се оказва сериозен проблем, до степен до която мнозина у нас да твърдят, че у нас няма критика. А аз ще продължа да настоявам, че критика има. Да започнем със Силвия Чолева.
Силвия Чолева: На мен не ми се говори толкова „изобщо за критиката“, колкото ми се говори за критиката, която пишеше Марин Бодаков. Иначе ние можем да си говорим много за критиката, за това има ли я, няма ли я. Ти казваш, че я има, ако говорим статистически, тук и там я има. Но текстовете на Марин не са просто критика. Според мен той направи невъзможното. Един много успешен хибрид. Рубриката „Ходене по буквите“ беше във вестник „Култура“ – хартиено издание. Там не можеш да се разполагаш и да пишеш колкото си искаш, имаш определено място, което да се запълни. Това е наистина много трудно. В същото време трябва да има факти, да има конкретни неща за книгата. От друга страна, трябва да я поставиш в контекст, но и да се опиташ да кажеш поне две задълбочени изречения за същността. А това трябва да бъде направено така, че да те разбере по-голяма аудитория, без да слизаш до популистко ниво. Всеки от текстовете му е критически, ако се развие в друго издание като по-голяма статия. Но е и мимикрия на лайфстайла, който казва приятелски „елате, вземете книгата, защото е много интересна, много вкусна“. Всички тези неща да събереш в един кратък текст, езикът ти в същото време да бъде висок, като добавим и същността на поета Марин: тази литературна критика е Мариновата критика. Аз не познавам друг, който да пише по такъв начин. Според мен няма и да има. Оттам нататък двата тома се превръщат в нещо по-огромно от тези хиляда страници. Става дума за паметта, за времето, в което сме живели, какво сме чели (макар да не е всичко, което е прочел Марин). Това е една картина на времето, на нашето литературно време. Не само на художествената литература, но и на т.нар. нехудожествена, на това какви списания излизаха, на това какви преводи се правеха. Работата на културния журналист е много трудоемка и неблагодарна, затова никой не иска да се занимава с това. Усилието, което хвърляш, някак си като че ли отмира и изчезва. А така събрано в книги, то говори само за себе си. Този журналистически труд е неблагодарен и защото трябва човек да минава по много тънък лед през цялото време. Да се съобразява с всякакви неща… и едновременно да бъде честен, какъвто беше Марин. Дори когато не хвали някоя книга, а буквално я разпердушинва, за разлика от мен, той винаги е бил много деликатен и внимателен. Но го е правил така, че да ти пищят ушите от неговите думи. Разговорът за Марин и писането му не може да се изчерпи в една вечер. Ние продължаваме да разговаряме буквално и през тези книги с него. Четейки, аз се сетих за неща, които сме коментирали, за книги, които съм чела благодарение на това, че той ме е подтикнал. Това предполагам, че важи за всеки от нас, не само в залата. Този неистов труд, който положи Марин, по някакъв начин постмортем му се отплаща с книгите и с това, че всеки вече може да види какво е извършил. Като „черноработник риж“, както казва Иван Цанев за пчелата. Марин не е толкова риж, но е черноработник в полето на културата. После мога да кажа и други неща, но да не забравя това. Обажда ми се Людмил Станев от Варна и казва „слушах ви разговора със Зорница и много искам да ми пратиш двете книги – да си ги чета“. И аз се замислих върху това „да си ги чета“. Това не са просто събрани статии, или както правят някои събрани интервюта и всякакви други неща. Да си четем, това е. Тези две книги, освен всичко друго, наистина стават за четене.
Зорница Христова: Тези книги са една пета от материала, от който тръгнахме с Надежда Радулова. Докато в първия том са статии изцяло в „Култура“, във втория са също от вестник „К“ и „Тоест“, където колонката се пренесе като „По буквите“.
НК: Как един човек успява да направи това? Моето денонощие има 24 часа, седмицата ми има 7 дни, предполагам и с вас е така. Този човек как изчиташе всичко, как изписваше всичко това, как едновременно пишеше и другите неща, преподаваше, ходеше на почти всички изложби в София и не само, театрални спектакли, филмови прожекции…? Това за мен е изключително.
ЗХ: Аз ще се върна към въпроса „има или няма критика“. Разбира се, че има. Разбира се, много хора пишат критика, даже повече, отколкото някога са правили. Най-малкото защото процесът на писане на отзиви за книги е изключително лесен с интернет, с Goodreads, да речем, с читателски групи. Той обаче се и депрофесионализира в някаква степен. Може би намаля четенето на критика, защото ако личното мнение е достатъчно, тогава няма нужда да четеш някой, който професионално заема тази позиция. Не съм сигурна, че можем да кажем това за „този тип критика“ в двата тома, защото те са много различни помежду си. Между двата тома има голяма промяна. Вътре в тях също има голямо жанрово разнообразие, някои са по-поетични, други са по-обрани, много са различни. Причината според мен е нещо, което беше много важно за Марин. Теорията на Майкъл Уолзър за „мировия съдия“ и „федералния съдия“, в която единият смята спрямо високия, писания закон, а другият – казус според казус – дошли някакви хора да търсят разрешение на своя проблем, търсят справедливост, търсят истина в конкретния случай и ти трябва да гледаш според тях. Той вярваше, че книгите трябва да бъдат гледани от мировия съдия, трябва да бъдат четени според тяхното собствено мерило.
НК: За мен е много любопитно как днес, през това, което ти наричаш депрофесионализирана критика, би могъл да се намести един изкушен от четенето, желаещ, имащ ероса да чете читател, но неминал през Факултета по славянски филологии, неполучаващ „Литературен вестник“ в пощата си и т.н. Как да подходи, как да посегне? Дори кой да му каже кое списание да си купи или кой сайт да отвори, за да чете? И в този смисъл как Марин се ориентираше, как Марин избираше?
ЗХ: Аз мога да подскажа едно нещо, което ми направи впечатление извън познаването на автори, на издателства, които могат да препоръчат книга, следенето на литературна периодика и най-различни други канали. Но и името на преводача също е страхотна препоръка, както и имената на хората, които правят кориците. Ако погледнете индекса, който е на края на книгата – името, което може би най-много се среща е това на Иглика Василева. Името на Кирил Златков също е там. Това са хора, които не подбират никога случайно заглавие. Една голяма част от текстовете са просто защото Марин познаваше автора, преди да е преведен на български или преди да е преведен в неговата цялост, от много трайно следене на литературна периодика и критика от съвсем ранни години.
Ивана Хиткова: На мен много ми се иска да се върнем към дефинициите, към това що е то критика. И ми се струва, че непрофесионалните ревюта на хората, които не са минали през такъв тип образование, все пак не могат да бъдат критически. И не защото пишат лошо или не биха могли да се справят, а просто защото рецензията е „експертен критически жанр“. Аз си направих експеримент със студентите в първи курс „Книгоиздаване“, на които преподавах. Попитах ги „какво научихте от лекциите, какво е това рецензия“? Те, разбира се, бяха чули, записали и научили дефиницията. И аз започнах да им задавам въпроси като „кой е експертът в полето на литературата?“. Те се зачудиха и трябваше да се върнем на това кой е експерт в полето на медицината например, за да се сетим, че експертът все пак има някакво свързано образование. Той знае това, което каза Силвия – че в една добра рецензия има контекст на авторовите книги, на чуждите книги, на цялата среда, на цялото поле. Това може би е най-ценното, поне за мен, в рецензиите на Марин. Той има абсолютното съзнание за това какво прави и какво пише. Вътре в много от текстовете има цитати, препратки към други хора, които са се занимавали с конкретна книга. Това е наистина сериозно познание, към което се стремим и ние, следващото поколение, опитващо се да пише този тип текстове.
Панайот Стефанов: Откакто влязохме в първи курс във ФЖМК, започнахме да слушаме как няма критика – на всички събития, на които ходехме, от телевизията, от вестници. Въпреки че ние имахме пред себе си критици. Тази вечер за първи път чувам да се заявява, че има критика и това ме радва. И моето впечатление е такова. Не знам на какво се дължи, но се появяват повече проекти, които се заявяват като критически, макар и извън оперативния смисъл. По какво се ориентираше Марин не знам, но ние се ориентирахме по него. От събитията, по които ни пращаше, през книгите, които поставяше на масата и гостите, които канеше във факултета. Ние за първи път влязохме в тази сфера благодарение на него. Аз не съм практик, не съм критик, но много обичам да чета критика и като издател на списание много ми харесва да създавам условия да има критика. Така се появиха нашите критически опити в „Нула 32“.
НК: За мен е много любопитно това – Вие, Ивана, пишете в сайтове, Вие, Панайот издавате списание… Достатъчно млади сте, за да си позволите да сте независими. С което не казвам, че ние тук тримата сме потънали в зависимости. Но как мислите, дали ще съумеете да запазите тази своя независимост и свобода, която е едно от условията да бъдем критични, а да не бъдем потънали, по неизбежност понякога, в някакви отношения? Ясно е, че средата е малка, че всички се познаваме. Попадаме в журита, финансиращи комисии и т.н. и нещата стават много сложни. Марин наистина беше много деликатно щадящ дори с хора, които не заслужаваха чак толкова щадящо говорене. Това не беше конформизъм у Марин. Аз също, макар и за малко, съм работил с него и знам как построяваше тезите си, знам как ги аргументираше и как нищо не беше следствие от това, че е поканен в жури или комисия. Някак тук това много спира, стигнахме до връщания на награди, откази от призове, поради конфликти на интереси. Но стигнахме и дотам да видим, че когато ни чете независимо международно жури, получаваме „Букър“. Да кажем, че ви провокирам с този въпрос. Притеснява ли ви това, че в някакъв момент във вас има дори някаква форма на власт? Защото издаването на списание и това да имаш трибуна е форма на власт. Особено когато това не са просто споделени инфлуенсърски мнения от типа „прочетох книга, о, хареса ми“. Говорим за експертността, през която вие пишете и която в един момент ще ви направи търсени и ще ви направи фактори в някакви групи.
ПС: В началото със сигурност разсъждавахме много високо за онова, което правим и това беше грешка, то ограничаваше хоризонта пред нас и авторите, с които работим. С времето разбрахме, че това вреди и списанието страда от тези ограничения. Преценихме, че има нужда да разтворим по-широко гласовете, с които работим, темите и фокуса си. Ние започнахме от пловдивско списание, все още не можем съвсем да излезем от това и да го преодолеем. Това е предимство за нас, но и ограничение. Затова посегнахме през критиката до по-големи теми и повече публика. Съответно и повече автори, с които да работим. Беше голям въпрос кои да са тези автори. Интуитивно това бяха хора около нас, млади автори. Както Марин казваше „пред нас нямаше нищо и зад нас нямаше нищо, което значи парадоксално, че пред нас е всичко“. Разбрахме трудно и болезнено, че няма какво да загубим с тази работа, но май няма и какво да спечелим. Всъщност това е едновременно освобождаващо, но се намесва и властта, за която стана дума. Или по-скоро отказът от властта, пак по Марин. То е една обърната йерархия. Срещайки се с хора с компетенции (по интуиция, отново повтарям), давайки свободата на тези хора да се изказват, осмисли и създаде глад около нас за такива текстове, които ни липсваха и смятам, че липсват на много други хора. Или поне на по-младите публики, които не познават оперативната критика от „Култура“. Може би все пак има дефицит на това – особено днес, когато сме наводнени от еднотипни текстове, генерирани от езикови модели, през които опротивява четенето. Мисля, че днес точно от субективни и човешки мнения има смисъл в полето на културната журналистика и оперативната критика.
ИХ: Това, че всички се познаваме, това, че сме в едно поле, в една среда, е всъщност самосъхраняващо. Пиша дисертация, препрочитам сега Пиер Бурдийо и ми се струва, че точно тези специфики на литературното поле са много ценни и трябва да се запазят. Мисля, че е важно, че ние сме вътре и знаем как работи системата, знаем кое на какво се базира, знаем правилата на играта. Това, че ние играем една и съща игра, е много хубаво. Ако започнем да допускаме външни сили на нашето поле, ако започнем ние самите да не различаваме фейсбук пост от рецензия или Bookstagram от списание „Нула 32“, това би било по-голям проблем за нас самите, отколкото за всички останали. Не знам за свободата. На мен ми се е случвало да напиша текст в „Литературен вестник“ и писател да се обиди и да си напише пост във фейсбук. Това е стряскащо в първия момент, но после просто става част от света. Дали ще успеем да запазим свободата не знам, но би трябвало да я имаме и така да си бъде.
НК: Тогава идва въпросът дали критиката не е насочена към това да циркулира вътре в групата на така или иначе изкушените. Пишем за другите, които биха я писали и които пишат текстовете, върху които я пишем. В този смисъл ние не сме затворено общество, защото министри пишат книги, министри правят изложби с живопис и те също чакат своята ласкателна критика, своята апология. Не помня чие беше едно много старо стихотворение от соца: „поискаш ли да си поет, поет или писател, то трябва, друже, най-напред, да станеш председател“.
ЗХ: Аз си мисля за това дали е хубаво средата да се познава лично. От една страна ти каза, че критикът има различни потенциални зависимости. От друга пък от Ивана чух, че това е общ език и това предполага някаква обща основа, на базата на която да мерим ценности. Но от трета страна това, което чувам от следващия ти въпрос, е за възможните други фактори, които изместват разговора извън ценностното поле. Разбира се, чувала съм през годините обвинения към средата, че тя се самооблъщава и не допуска външни гласове по някакви екстралитературни причини (защото тези хора се познават вече помежду си). Както казваш, външният фактор може да бъде и силов по един или друг начин и да се опита да влезе по критерии, които са извън изкуството. Нещо, което ми липсва много в този контекст. То връща и на предишния въпрос, защо изглежда, че няма критика, след като критика има. И то е разпадането на спора, липсата на критически скандал. Нещо, което си спомням как в „Култура“ нарочно искаха да правят. В най-тъмните години на 90-те изведнъж усетихме, че тези прекрасни неща, които си говорим в университетските зали, тези чудесни автори, които искаме да внесем, хората не ги четат. Едно от нещата, които бях чула съвсем в пряк текст на една от срещите за обсъждането на бъдещето на четенето, е това, че литературният скандал е нещо чудесно. Защото тогава се създава сюжет. В литературата, в този голям разказ, за онова, което се случва – има някакво движение. На страниците на „Култура“ имаше литературни скандали и още как! Имаше дори конспирации. Ако не се лъжа, Владимир Трендафилов беше казал на Марин, че някой пише под псевдонима Христина Иванова и имаше залагания кой може да е това. А тя си беше съвсем истинска жена с това име. Много често имаше различни мнения на една и съща страница, които могат дори да се обиждат, разбира се, много елегантно и софистицирано, по-скоро с някакви саркастични фрази. Но по-важното беше, че могат да се изказват различни мнения и този разнобой на мненията да поддържа огъня на интереса към литературата. Струва ми се, че това е интересното, което би могло да противостои на външните фактори в литературата – повече търпимост към обоснован спор, към литературен скандал, който да има и някакви аргументи, а не само самооблъщаващи се обиди.
НК: Аз жадувам за такъв. Като че ли наистина има нужда от подобен тип шум, не чисто маркетингово и не да видим кой зад кого е.
ЗХ: А смислово.
НК: А смислово, точно така. Аз съм много благодарен на Силвия. Тя със сигурност си създаде доста врагове с предаването „Библиотеката“ и нейната рубрика, но Силвия беше от хората, излизащи буквално с лицето си и казващи „хора, имаме проблем с това, това и това“. Което е малко по-трудно от това да се пише през сайт или вестник само с името, за което някой дори може да допусне, че е псевдоним. Това не е маска, това е лице.
СЧ: Много е хубаво така като говорите, всичко изглежда прекрасно, има критика, ние сме оптимисти. Добре, обаче реално… и затова говорих за начина, по който пише Марин… да видим каква е тази критика. Аз в част от така наречената критика не мога да разбера, след като прочета целия текст, тази книга става ли за четене или не става. За критика по същество не знам дали е нужен скандал, но при всички случаи е нужно хората да са подготвени и ако спорят за нещо и ако има дебат между тях, наистина да е по смисъла. По това как се пише, защо се пише така. Съжалявам, но аз не съм видяла много такива текстове. И да не забравяме, тези книги на Марин събират неща от 1998 до 2021 г. За всичките тези години да си припомним през какво е минала нашата литературна среда през 90-те, в началото на новия век и т.н. Да удържиш едно високо ниво, каквото удържа Марин, да успееш да не се скараш с много хора, за което шапка му свалям, и в същото време да си бил толкова точен, че не само да поставиш литературния контекст през цялото това време в една верига и да стъпиш на нещо, но и да видиш какво ще стане. Той е разбрал какво ще се случи с част от тези автори, за които пише (визирам не само български автори, но и преводни книги). Той е разбрал колко са добри, че има перспектива, има бъдеще, има хляб в тези книги. Този провиденчески дар не всеки го има. Като говорим за критика, това също е важно. Не само да покажем колко цитата сме прочели, а и да покажем собствено мнение, така че то да ни заведе малко напред, малко в бъдещето. Това е смелост, това е честност.
Иначе много е хубаво, познаваме се, разменяме си книги, коментираме си ги, обаче хайде излез, напиши го, независимо дали е в „Култура“ или в „Тоест“, която е онлайн медия, но сериозна медия, не говорим за фейсбук и прочее. Тази смелост не е само характер, тя лежи и на познания. Много ми се иска да има това, за което стана дума, някакъв кръг, който да си говори по същество. Имаше един такъв период, след което нещата се разпаднаха и в крайна сметка може би това е нормалното развитие. Може би след това ще има друг и т.н. Много е уютно, но в уютното малко започваме да се спарваме. Хубаво е да има проветрение, да влезе малко студен въздух, да не пуснат парното, да спрат топлата вода и така…
НК: Аз искам да върна на една реплика на Ивана, че е много хубаво, че всички сме общност и вътре нещата се случват. На мен например са ми казвали „ти защо от време на време не пишеш, ти можеш да си позволиш да бъдеш малко по-остър, защото не си от тази общност“. Защото самият аз не съм пишещ човек. Сещам се например за Георги Каприев, който пише много за театър и може да си позволи да пише малко по-остро за определени постановки точно защото не е от тази енория, както би казал Анри Бергсон. Може би си спомняте, преди няколко години един режисьор за негов текст го беше предизвикал на дуел. Каприев не отиде. Но тук идва въпросът какъв е сега той, каква му е Хекуба на Каприев, той не е експерт, за да пише за театър. В момента чета едни великолепни текстове, предимно във фейсбук за съжаление, на Валентин Калинов. Брилянтни коментари. Той също може да си позволи, бидейки от съседната енория, да пише за едно или друго. Та какво правят тези отвън, те могат ли да бъдат критици, ако не са минали през тази теория, за която вие говорите? Претенцията на философа, да речем, който практикува царицата на науките, обоснована ли е в такива ситуации да се меси?
ИХ: Това е много провокативен въпрос, на който аз, разбира се, нямам конкретен отговор. От една страна, да, външният човек би могъл да има много по-ясен поглед, да е много по-смел и всъщност много по-прав, отколкото всички зависими помежду си други. Аз исках да кажа, че независимо дали е университетско образование или друго… да е някакъв вид познание. Някакъв вид ниво, ерудиция, опит за такова. За Каприев и Калинов – ние четем тези хора и те не са чак толкова външни всъщност.
ЗХ: Вкарвам си автогол на предишната реплика. Сетих се за един много симпатичен проект на френска или белгийска галерия, в който бяха поканили най-различни хора от мъничкото градче, в което се намира пространството, като фризьорката, кондуктора, месаря, и ги помолили да си изберат по една картина от фонда на галерията и да обяснят защо, както могат. След което картината се излага, заедно с мнението на човека и негова снимка. И това из целия град. В някаква идеална среда този избор би бил интересен за всички нас. Това е другата страна на професионалната критика, доколко тя успява да провиди и как литературата би се свързала с всеки читател, доколко всъщност не виждаме само тези читатели, които приличат на нас.
ПС: В продължение на Ивана за по-разширената рамка, която се предлага – склонен съм да се съглася точно за да не изключваме много хора, които имат натрупванията и дързостта да се включат в този процес. Ако стъпим на монографията на Марин за Йордан Маринополски и точно на теорията на Майкъл Уолзър за федералния и мировия съдия, вторият може да не е школуван, образован и да не борави с рамките на конкретното течение, но да съди по разгъвките на местния литературен и културен релеф. Което правеше Марин, с което той се идентифицираше и вероятно без усещане го правим и ние.
Транскрипция ИВАНА ХИТКОВА
Книгата „Ходене по буквите“ е издадена с подкрепата на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.
