Ния Харалампиева
От началото на войната в Украйна през 2022 г. излязоха немалко (анти)военни книги – български, преводни, антологии и дори фотографски, тематично концентрирани върху новата реалност на жестокостта, оказала се неочаквано близо до разрушаването на устоите и мира в западния свят. Доколко обаче тези книги успяха да отворят по-широко обществено поле за разговор и евентуално – за осмисляне на разместилите се пластове в човешката сетивност и светоусещане, а не останаха единствено в полето на професионалните читатели и по лавиците с красиви издания, е спорно.
В пространството между хрониката и болката дебютната стихосбирка „Земята на големите грешки“ от Катерина Василева подновява този (не)започнат разговор с нова енергия и откровено, понякога до жестокост, писане, което отваря незараснали рани и разтърсва актуалните световни катастрофи, на които ставаме свидетели днес. Но нека не се заблуждаваме – оголващата до болка поезия в стихосбирката съвсем не се ограничава до един-единствен регионален конфликт.
Как се справяме с гнетящата тревожност, предизвикана от заливащия ни поток информация във все по-умопомрачителната действителност, в която живеем? Докъде стига обществената търпимост към несправедливостите? Къде е барометърът за катарзис на миналото – за осмисляне и поучаване от него? И как можем да прекъснем цикличността от наследени грешки? Отговорите на тези въпроси невинаги са очевидни, но Катерина Василева успява да се прокрадне из скритите кътчета на човешката душевност и да намери мястото на личната история в колективната памет чрез поредица от ярки и на места взривяващи образи. Разделена на две части, балансирани с по 18 стихотворения, стихосбирката пътува през места и времена – хем за да обговори „големите грешки“, хем за да потърси мястото на малките лични отговорности в общите и наследени болки на обществото.
Още с първото стихотворение „По-малък свят“, едно от двете, с които авторката печели конкурса за поезия „Веселин Ханчев“ миналата година, се задава настроението в цялата стихосбирка. Мечтите „за свят с размера на светулка, / в който се тревожим само от гръмотевиците“ са излъгани, надеждите за свят, в който се чудиш „с какъв молив да оцветиш слънцето“ – напразни, и „светулките се оказаха / просто ракети в небе, в което / не е останало никакво слънце / за оцветяване“. По-голямата част от творбите в първия цикъл „Изведи гнева си на разходка“ следват подобен модел. По изящен начин и с красиви изразни средства редовете разкриват грозното лице на минали и настоящи кризи, наслагвайки образи на насилие, болка и безправие, загатвайки предстоящ обнадеждаващ финал, някакъв изход от безизходицата на травмата само за да се сгромоляса отново целият свят до пълен разпад на бляновете.
Предизвикана от омразата на хората, липсата на диалог между различни социални групи и глобалната болест, в която се е превърнала тревожността – породена от пагубните последици на решения, взети от малцина с власт – Катерина Василева изпитва поносимостта на читателя към несправедливостите в ежедневието ни, били те близки или далечни, експлицитни или метафорични, и сблъсква колективната с индивидуалната вина (особено във „Виновните“). Четем за реалии от най-горещите точки в света, успоредно със закодираните травми в националната ни памет и техните отражения.
Харков, Барселона, Фоча и Дейр ал-Балах („Четири жени“) са следвани от затвора в Белене („Атлантида“) и отгласи от „възродителния процес“ в България („Имена“). Всяко от тези три произведения ни вкарва безмилостно в обувките на участниците в събитията, отколкото в тези на един наблюдател. Така Василева дава глас на безгласните – както от отстоянието на времето, така и в пределите на настоящето, и ни пренася в образния кошмар на вселенските мъки и съдби. Освен буквален израз на гнева, породен от неправдите по земята, стихотворенията от първия цикъл са и предизвикателство към емпатията на читателя. Те се (кон)центрират върху причините за гибелта на човешкото, дошли отвън – от другия.
Във втория цикъл „Остави песен след себе си“ причинно-следствените връзки са обвързани с по-затворения личен свят. Макар фокусът да остава върху участта на глобалния човек, който изпитва „световната болка“, той минава през интимното преживяване. Тук се забелязва и характерното за дебютни стихосбирки сбогуване с невинността и различните опити за порастване (например в „Отдавна“ и „Пълнолетие“). Но те сякаш се случват между другото, с цел спомените да се запазят, за да не се повтарят, а не като част от инициация чрез преминаване през прага на невинността – защото тази граница така или иначе е завещана прекрачена.
Въвеждащото за цикъла стихотворение, дало заглавието и на самата книга, обрисува комплексните отношения между наследената и индивидуалната отговорност. Докато „Гледаме нагоре към родителите си – / с оклюмалите им корони, с пъпките, / обезглавявани, преди да разцъфнат“, ние „преписваме от пръстените / на предишните“ и преповтаряме закодираните в същността ни грешки – така се представя и идеята за разкаянието, за връщането към фазата на „невръстните стръкчета“, които биха могли да бъдат „по-други, / по-грижливи“. Родовото е поставено в основата на споделената отговорност и семейната цикличност, за да стане прекъсването ѝ възможно, оставяйки „семената на надеждата“ да покълнат. За разлика от първия цикъл, някои от стихотворенията във втория звучат малко по-оптимистично, без да губят образността и фигуративността на изказа.
Социално ангажирана, динамична, гневна и безкомпромисно честна, поезията на Катерина Василева провокира и личната, и обществената съвест и изследва причините у нас и у другите за жестокостите – и на фронта, и в обществото ни. За „Земята на големите грешки“ тепърва ще се говори, с премиери в София и Пловдив, а фактът, че оформлението е дело на Иво Рафаилов и редактор е Ина Иванова, която е своеобразен компас за сетивността в българската съвременна поезия, е още една причина да се обърне внимание на този дебют. Макар стихосбирката да излиза в залеза на годината, тя надига безпокоен глас, който има потенциала да подклади бъдещи дискусии и да бъде лек за самотите и омразите ни в тревожния и смутен свят, в който живеем.
Катерина Василева, „Земята на големите грешки“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
