Разговор с поета и преводач Том Филипс
На българската публика сте известен с преводите си на съвременни български поети на английски език. Как решихте да се насочите и към класиката? И защо избрахте Гео Милев?
Да, по прицип превеждам предимно съвременна българска поезия. Обичам българска поезия от всички стилове и от различни епохи, но по някаква причина повечето ми преводи са съвременни стихотворения. Не съм сигурен защо – не е защото е по-лесно да се преведе, но без съмнение има предимства. Най-очевидното е това, че мога да обсъдя въпроси за речник, тон, стил и т.н. със самия поет. Така или иначе при пандемията – и като много хора – реших, че имам нужда от един проект, за да не полудея през локдауните. Реших и това: да опитам да преведа най-трудната поезия, която знам… Естествено, първото име, което идва на ум, е Милев. Неговото писане е толкова сложно в толкова много отношения. И е вярно, че първоначално си казах: „Не, не е възможно!“. Помогнаха ми обаче моите колеги от университета Божил Христов и Ангел Игов и изведнъж работата стана възможна.
Както се случва, моята „лична“ връзка с Милев беше започнала няколко години преди това. С жена ми посетихме Къщта музей „Гео Милев“ в Стара Загора, където уредникът Валя Сотирова ни запозна с историята на живота му, творбите му и т.н. Направи ми такова впечатление, че четох всичко, което успях да намеря от Милев и за Милев. И докато правех това, осъзнах, че няма много английски преводи на поет, който за мен изглежда като важна фигура не само в българската, но и в европейската литература на ХХ век. Разбира се, има няколко превода, но те са или на само едно или две кратки стихотворения, или са почти невъзможни за намиране. И когато завърших първите два или три превода, просто продължих – отново с помощта на много лица.
Как успяхте да убедите издателството да включи книгата в издателския си план?
Това беше неочаквано лесно. Докато редактирах книга с есета за английския поет Питър Робинсън, случайно споменах Милев на един от авторите, които допринесоха за това, Питър Карпентър. Той е прекрасен писател сам по себе си (най-новата му книга „Боуиленд“ за местата, където Дейвид Боуи е живял и е написал най-важните си песни, е страхотна), но и управлява Worple Press, едно малко издаделство, което специализира в сферата на поезията. Пратих му преводите си на Милев и без колебание той ми каза „Да, ще ги публикуваме!“. И така… Той публикува книгата от 172 страници, която включва всичко от „Жестокият пръстен“ до „Иконите спят“, „Ад“ и „Септември“, стихотворенията в проза („При Дойранското езеро“, „Експресионистично календарче…“ и др.) и дори три критически статии.
С превеждането – особено с превеждането на поезия – почти винаги е нужен късмет, но понякога всичко, от което се нуждаеш, е да кажеш нещо на правилния човек в правилния момент.
Нещо друго, на което се радвам, е, че книгата излезе през септември (важен месец за Милев!), 100 години след смъртта му и 130 след раждането му. Това е случайност, но се получи знаково.
Разкажете малко повече за предизвикателствата, с които трябваше да се преборите по време на превода.
Без съмнение, за мен най-тежките предизвикателства бяха звукът и енергията на поезията – тези извънредени сили, които текат през стиховете. Не само рими, но и алитерация, асонанс – да не говорим за необичайните ритми и темпо на редовете. Предполагам, че съседите ни сигурно са се чудили какво правя, докато крача из стаята, чета стихотворенията на глас или слушам техни записи на български. Ходенето беше най-добрият начин да „усетя“ ритъма в костите си и да се опитам да намеря подобни звуци и темпо в английския език. Разбира се, невъзможно е да се създаде точно копие, но можеш да се стремиш да осигуриш това, което аз наричам „еквивалентно читателско изживяване“. Тоест преводи, които „работят“ по подобен начин на оригиналите – без да са твърде свободни или да звучат „изкривено“. Римите бяха най-трудни. На английски език просто има по-малко възможности за избор и много от тях звучат „глупаво“ или са били използвани толкова много, че са клишета. В повечето случаи решението беше да се използва полурима или леко да се промени римуващата схема, но трябва да призная, че на места трябваше да се откажа! Според мен беше по-добре да се жертва римата, за да се спаси стихотворението. Прозата изглежда по-лесна, но има и въпроси за гласа, тона, образите и т.н.
Какво казва на съвременния читател поезията на Гео Милев? И каква рецепция очаквате във Великобритания?
До известна степен мисля, че Гео Милев ни показва посоки за поезия, които са почти непознати в английската традиция. Да, има ги големите именна на модернизма (Елиът, Паунд и т.н.), които са били едновременно повлияни от символистите и са експериментирали със свободен стих. Няма обаче нищо като например „Панихида за поета П. К. Яворов“ или модернистичен политически наратив като „Септември“. Интересно ми е, че Милев е написал „Ад“ горе-долу по същото време, когато Елиът е написал „Пустата земя “, и двете стихотворения имат някои общи черти (Данте, река Темза и т.н.), но това на Милев е откровено политическо, не меланхолично, не духовно мрачно, а гневно. Според мен той прилича повече на някой като Шели, отколкото на Елиът, и „Септември“ е неговата „Маската на анархията“.
Рецепцията в Англия е чудесна досега. Преди книгата публикувах разни преводи в литературни списания и всеки път получавах много позитивни реакции. Дейвид Кук, редактор на сп. The High Window (“Високият прозорец”), обича Милев и издаде преводите на „Иконите …“ и „Септември“. Подобно сп. Raceme публикува „Ад“, „При Дойранското езеро“ и разговор между Ангел Игов и мен за важността на Милев. Тези текстове не са кратки. Фактът, че списанията са ги отпечатали изцяло, показва колко важни са тези творби за въпросните редактори. Всъщност рецензиите в Англия досега използват много думата „важен“ и това е наистина хубаво, защото признава значението на Милев като поет и културна фигура и защо е необходимо той да бъде четен в англоезичния свят.
Предстои на български да излезе и Ваша лична книга с поезия. Има ли в нея стихове, които са писани на български? Какво е изобщо да си двуезичен автор?
Да, казва се „Автопортрет с тютюневи мустаци“ („тютюневите мустаци“ са от журналиста Светослав Тодоров, който ги използва, за да ме опише в едно интервю). Благодарение на Кристин Димитрова, която редактира ръкописа, книгата попадна в ръцете на Силвия Чолева и издателят на «Да» каза „Да!“ и сега ще види бял ден с подкрепа от Министерството на култура. И да, написах по-голямата част от стихосбирката на български, но има и няколко стихотворения, написани във и за София на английски и преведени от Кристин, Петър Чухов и други. Подзаглавието е „Стихове от софийските ми дни“, а актуалният ми живот в София е основната тема – за разлика от предишната ми стихсбирка на български, „Непознати преводи“ (Scalino, 2016), която е също за София, но от гледната точка на човек, който още не живее тук. И този път книгата е само на български език.
За мен писането на български винаги е приключение. Написаните на български стихотворения имат различен стил. Когато пиша на български, мисля на български (не превеждам „английски мисли“ с български думи) – и това е важно. Това води до две неща: полезна простота (българският не е моят роден език, така че речникът ми и т.н. е по-ограничен), но също и до неочаквани връзки между думи и образи, защото умът ми следва различни пътища. Много ми харесва накъде ме води и всъщност сега се опитвам да пиша на английски по начин, който е по-близък до начина, по който пиша на български. Може би това си личи в преводите на английските стихотворения в книгата.
А как се преподава обратен превод на студенти, чийто роден език е българският? Вярвате ли, че част от тях могат да станат добри преводачи на българска литература на английски?
Винаги започвам с разликите между двата езика (граматически конструкции, стилистични конвенции, нива на формалност, дори пунктуация), но това, което е наистина интересно за мен, е обсъждането на специфичните предизвикателства, с които се сблъскват студентите с различни видове текст – от вестникарски статии до, да, стихотворенията на Милев! Идиоми, реалии и т.н. Един от любимите ми часове например беше този, в който говорихме за това как да превеждаме българските названия на различни видове обувки!
В много случаи става въпрос за конотация (не за денотация). Ние сме като огледални образи един на друг – като преводач, моите основни проблеми са с пълното разбиране на нюансите на българския текст, техните са най-вече с нюансите на английския превод. Говорим много за това.
И да, наистина мисля, че някои от студентите ще станат добри преводачи от български на английски. Преводът на английски не е монопол за носителите на английски език. Въпреки това, точно както за мен, несъмнено ще бъде полезно за тях да работят с англоговорещ редактор. Както казвам на студентите в началото на курса: английският език се преструва, че има правила, но те са изключително гъвкави (и често ирационални). Аз самият често работя с англоговорещ редактор, така че не е критика за мен да кажа това. Преводът е разговор между езикови култури и вярвам, че се прави най-добре в сътрудничество, когато е възможно.
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
