Таня Тодорова
През 2024 г. излиза четвъртият роман на ирландската писателка Сали Руни – едно от най-разпознаваемите лица на съвременната проза. След феноменалния успех на първия ѝ публикуван роман, „Нормални хора“, превърнал се в попкултурна емблема, Руни продължава да впечатлява читателите си, вече обаче със зрелостта на перото си. „Интермецо“, подобно на „Красив свят, къде си ти“, дълбае в раните на съвремието ни, хвърляйки светлина върху неудобни истини.
С експерименталността на стила си и решението фокусът да пада върху мъжките повествователни гласове романът, определян като литературното събитие на 2024 г., се превърна в поредното доказателство, че 34-годишната писателка е пълна с изненади. Въпреки първоначалната еуфория около издаването на романа, произтичаща донякъде и от внушителната маркетингова кампания, не закъсняха и критиките. Според някои отзиви атмосферата на тягостно очакване създава усещане за безсъбитийност, а синтаксисът затруднява потапянето в текста. Доколко тези романови особености са плод на авторовия замисъл и маркират нов етап в израстването на Сали Руни като белетрист, продължава да бъде предмет на дискусии.
„Интермецо“ може да се определи като роман за комплексните отношения между двама братя в периода след травматичната загуба на баща им. Въпреки това в произведението не липсва любовна проблематика. Най-голяма част от повествованието е отредена на перспективата на Питър, разкъсван между младата и жизнена Нейоми и първата си любов Силвия, която прекратява връзката им заради хроничните си здравословни проблеми вследствие на катастрофа. Главите на Айвън разкриват как той развива чувства към значително по-възрастната Маргарет, чиято гледна точка към събитията също е въведена.
Постоянно потопен в динамичното си ежедневие, 32-годишният адвокат Питър е притискан от разочароващата безпътица в живота. Младежките илюзии секват със смъртта на бащата, след която той се припознава като глава на семейство, което, парадоксално, е престанало да съществува. Загубата още повече задълбочава започналата с инцидента на Силвия идентичностна криза у героя. През погледа му не само собственият му живот е кух; целият свят изглежда гротесков. Фрагментираните му изречения разкриват дезориентираност, отчаяние, безсилие пред необходимостта да продължи да играе себе си.
Сали Руни брилянтно конструира ефект на остранностяване, боравейки с гледната точка на Питър. Свидетелство за това е начинът, по който делова среща е преплетена с разтърсващ вътрешен монолог на героя. Той умело участва в баналния разговор по време на вечеря с колеги, а в същото време всичко му се струва някъде далеч, сякаш гледа самия себе си отстрани. Докато обсъжда безобидни светски теми, си изготвя ментален списък с аргументи „за“ и „против“ самоубийството и обмисля за кого, ако изобщо за някого, си струва да продължи да живее.
Лаконични мисли като „Безсмислено съществуване, измамното скеле на нравствеността, издигнато около нищо“ (с. 81) експлицитно изразяват това, което читателят вече знае за Питър – че целият му личен свят се върти около съблюдаването на внимателно курирани ценности. Да бъде морален коректив, е единствената останала мисия, която крепи персонажа. Той обича да съди околните, но същевременно не понася да е обект на критики. Затова в професионалния си живот избира да помага на онеправданите, а в личния крие връзката с 22-годишната Нейоми и многократно набляга на факта, че Силвия е искала да се разделят, а не той е напуснал инвалидизирана жена. Питър иска всички да са му длъжници, но да продължават да го обичат въпреки тежестта на заема, което се оказва невъзможно. Като човек с нереалистично високи морални изисквания към себе си, той се проваля – не може да спазва правилата на живота, които сам се принуждава да следва.
Още първата глава, въвеждаща перспективата на младия шахматист Айвън, разкрива неговата социална неадекватност. В провинциалния шахматен клуб той стои встрани, докато местните мъже подреждат столовете за турнира. Постепенно става ясно, че мисли в алгоритми: има ментална представа за това как точно трябва да бъдат подредени столовете и кой е максимално ефективният път за постигане на тази подредба. Айвън обича повторителността в прилагането на правилните шаблони – не само в шаха и работата си, но и в живота.
Според него „Питър е от хората, които се движат с голяма лекота по повърхността на живота“ (с. 36), докато самият той цял живот наблюдава „как други хора без усилие се включват в структури, в които той не намира начин да проникне и дори начин да ги разбере“ (с. 102). На по-малкия брат му се налага да анализира внимателно всяка ситуация, всяко преносно или генерализиращо изказване. Потокът на съзнание у Айвън разкрива неспособността му да приема и преодолява трудните емоции – той свръхрационализира съжалението, скръбта, чувството на липса. Именно тази негова склонност е причината за срива на отношенията му с Питър, когато, вместо да подкрепи по-големия си брат след инцидента на Силвия, той се отчуждава от него под претекст, че не е „в състояние да реши проблема“ (с. 386).
През погледа на Питър Айвън изглежда като аутист, човек с когнитивни дефицити. Другите перспективи в романа обаче показват, че тази оценка е крайна и породена от предразсъдъци, примесени с горчиви чувства. Различията между братята функционират и като алюзия за по-широкото поколенческо разминаване между милениалите и поколението Z, значителна част от чиито представители се самоопределят като невродивергентни.
Характерна за поколението Z черта, персонифицирана в Айвън, е нежеланието за отъждествяване с кариерата. Докато Питър и Силвия живеят за професионалните успехи и признанието в гилдията, главите, фокусирани върху Айвън, разкриват живота на съвременния интелектуалец номад, който разпределя времето си според собствените си интереси, а не според професионални ангажименти, подавани отгоре.
Именно от гледната точка на Айвън се разгръща социалната проблематика, характерна за творчеството на С. Руни. Той работи като анализатор на данни на свободна практика и определя колко часа е работил, тъй като компаниите, които го наемат, нямат ясни критерии за оценка на труда му. Айвън сам не знае стойността на труда си. Разговорите му с Маргарет подчертават абсурдността на тази ситуация – типичен симптом на отчуждението от труда през късния капитализъм, когато се появяват продукти и услуги със статут на безпрецедентни абстракции.
Според малкия брат е абсурдно обществото да организира всяка дейност според нейната икономическа възвръщаемост. Макар че Руни често е критикувана за липса на достатъчно прозрачно въплътяване на социално-политическите си възгледи в литературата, в случая именно чрез Айвън тя артикулира една проста и едновременно изчерпателно формулирана позиция: според него всеки трябва да може да изкарва толкова, колкото му е нужно, за да живее.
Решението да бъде включена и гледната точка именно на Маргарет престава да бъде изненадващо, когато се вземе предвид, че тя е характерен за света на Сали Руни типаж – идентичността ѝ е белязана от мощна, трансформираща криза. Представена на прага на два силно различни периода от живота си, героинята персонифицира свободата, която настъпва след загубата. Затова тя не само разбира през какво преминава Айвън, но и се превръща в своеобразен катализатор за сближаването на братята. Любовта ѝ оказва лечебен ефект върху 22-годишния шахматист, като го кара да преосмисли някои от най-дълбоко вкоренените си разбирания за себе си и околните. Маргарет обаче се оглежда у Питър – на пръв поглед допирните точки между двамата се изчерпват с близката им възраст и принадлежността към културните среди, но в хода на романа се експлицира и сходната гордост, която черпят от високата си нравственост. Именно затова и двамата са поставени в ситуации, които ги принуждават да се отърсят от задушаващите схващания, за да могат да продължат напред, по-леки, към следващия житейски етап.
Нейоми и Силвия присъстват в романа през погледа на останалите персонажи, като образите им се разкриват поетапно и чрез диалога. Едва към финала става ясно какви всъщност са чувствата между Нейоми и Питър. Двамата се съгласяват, че са играли, опитвайки се да се манипулират един друг, докато не са развили чувства. Житейската философия на Силвия според дългогодишния ѝ любим се изчерпва с формулировката „да не иска нищо от никого“ (с. 81), най-малко от хората, които обича. Именно това поражда и сблъсъците между тях – Питър има потребността да дава безвъзмездно, докато Силвия отказва да бъде съжалявана и/или да се окаже в позицията на длъжница.
Връзката им наподобява логическа задача, с чийто отговор би трябвало да се материализира положение, невъобразимо от гледна точка на непосветените в законите на логиката; да се предложи гениално решение за ситуация, от която в реалността няма приемлив изход. Сякаш проучвайки законите на логиката, Силвия цели именно да ги приложи към живота, за да намери задоволителен отговор там, където той отсъства.
Шахът има силно символично значение за връзката между братята. Именно Питър научава Айвън да играе, макар сам да не блести с особени качества. Той продължава да играе с малкия гений през годините, за да изрази братската си обич на разбираем за него език. Фактът, че Айвън става шахматист на високо ниво, от своя страна, разкрива какво възхищение храни към по-големия си брат. Самият роман напомня игра на шах, но противникът не е близкият човек, а непредвидимостта на житейските обстоятелства и човешката природа. Персонажите са представени в междинен период, своеобразно интермецо между миналото и бъдещето, в което търсят виртуозния ход, който ще ги изтръгне от екзистенциалния вакуум. Посредством тази елегантна метафора Сали Руни алюзира посланието, че всеки сам е създател на напрегнато очакваната развръзка.
Сали Руни, „Интермецо“, прев. от английски Боряна Джанабетска, изд. „Еднорог“, София, 2025
