Разговор с преводача Крум Крумов
Господин Крумов, съвсем скоро предстои появата на български на романа на Олга Токарчук „Книгите на Яков“ във Ваш превод в издателство ICU. У нас творчеството на Токарчук е добре познато, и то дълго преди тя да получи Нобеловата награда за литература, и има свои верни читатели. Как бихте им представили „Книгите на Яков“, какво да очакват от романа?
Книгите на Олга Токарчук наистина се издават у нас вече повече от двайсет години, но не бих казал, че тя е „позната“ в смисъла, в който понякога лекомислено употребяваме тази дума. Дори сега, когато заглавията ѝ са събрани при един издател и се предлагат по-видимо и последователно. Често ми се случва да стоя на щанда на ICU и виждам хора, които за пръв път чуват това име. В същото време го има и онзи по-тих, устойчив кръг читатели, за които Токарчук е вече личен ориентир, а всяка нова книга – повод за радост и разговор.
За тези верни читатели „Книгите на Яков“ може би не се нуждаят от специално представяне – много от тях вече са чели романа на английски или на друг език, следили са шумните дискусии около него в Полша и по света, знаят, че често е наричан нейния magnum opus. Но ми се иска да говорим и с онези, които тепърва ще прекрачат прага на този роман. Всичко, което ще чуете за „Книгите на Яков“, в общи линии е вярно: това е книга, която прекосява граници, религии и етноси, която лъкатуши по картата на Централна и Източна Европа, но същевременно издига своеобразен телескоп високо над всичко видимо и се опитва да обхване онова, което иначе убягва на погледа – невидимите нишки между хората, времената, историите.
Това е полифоничен роман, населен с множество гласове, имена, превъплъщения, езици – богат, на места дори смайващ със своята многопластовост. Но не бих искал това да звучи като предупреждение, а като покана. „Книгите на Яков“ не са „за разбиране“ от първия прочит, а за преживяване – за оставяне в ръцете на разказвачите, за доверие към техния ритъм. Разбирането идва постепенно, заедно с онези лични връзки, които Читателят започва да прави с текста – със собствените си спомени, страхове, надежди. Ако успеем да спечелим още хора за каузата „Яков“, ще съм щастлив: защото вярвам, че това е книга, която може да размести леко, но необратимо начина, по който гледаме на историята и на самите себе си в нея.
В оригинал романът излезе преди десетилетие и отдавна вече се възприема като ключова книга за творчеството на Олга Токарчук. Той е и една от най-обсъжданите й творби, както и от най-превежданите. Живеете в Полша, което вероятно Ви позволява да следите отблизо реакциите на тамошната публика – как бе приет от полските читатели този роман? И какво е според Вас мястото на „Книгите на Яков“ сред останалите романи на писателката?
Мисля, че това романът да бъде удостоен с най-важната полска литературна награда „Нике“ за 2015 г., беше най-малкото, което литературна Полша можеше да направи за тази книга – година след публикуването ѝ. Десет години по-късно дойде и призът „Книга на първата четвърт от XXI век“ в конкурса на „Газета Виборча“. Междувременно помним драстичните случаи на изпращане на обезобразени, издраскани, прокъсани екземпляри до седалището на фондация „Олга Токарчук“, книги с изписани върху им, насочени към авторката заплахи. По-късно хората от фондацията обърнаха знака на тази варварщина, като обявиха въпросните екземпляри на търг, а събраните от наддаванията средства дариха. Представете си как това се е отразило на твореца, но и на човека Олга Токарчук. Тя е известна с гражданската си позиция, но и с необятната си чувствителност. Тя е писателката, която въведе категорията „нежност“, „чувствителност“ (czułość) в полския културен и обществен дискурс и вярвам, че успя да промени към по-добро нечии лични траектории, въпреки че традиционно най-кресливите гласове са онези, които привличат най-много внимание. За щастие, те са нетрайни, в противовес на онези, които носят истински човешки ценности и трайна положителна промяна.
Така че много зависи от гледната точка и от събеседника. „Книгите на Яков“ е толкова мащабен труд, че той няма как да не бъде оценен по достойнство, било то и поради самата си мащабност. Познавам много хора – и се старая такова да бъде обкръжението ми, – за които този роман е любима книга. Мисля обаче – и често чувам това в лични разговори, – че за болшинството „Книгите на Яков“ минава за „твърде сложно“ четиво. За жалост, има много читатели, които се захващат с прочита му, но не успяват да преминат през неговата многопластовост и синкретичност. Струва ми се, че основната причина се крие в опитите романът да бъде разбран единствено интелектуално, и то от първия прочит. Това ми изглежда невъзможно, поне не без предварителна мериторична подготовка.
Не бих искал да водя класация, но ако трябва да го направя, за мен „Книгите на Яков“ заема абсолютния връх.
Олга Токарчук неведнъж е говорила (включително в Нобеловата си лекция) за стремежа си да създаде нов тип разказвач, чиято гледна точка да е всеобхватна, да съдържа, но и да надхвърля възможните „еднолични“ гледни точки, да е неподвластна дори на времето. Може ли да се каже, че тъкмо към такава разказваческа перспектива се стреми да се придържа тя в „Книгите на Яков“, където сюжетът преминава през няколко исторически епохи? И какъв е ефектът от това върху читателя, каква е представата за историята, създадена по този начин?
Сюжетът, както казвате, дори е изискал това от авторката. Тя неведнъж е споделяла, че преди да се появи Йента като четвъртоличен разказвач, е изпитвала трудности с удържането на наратива, на неговата многопластовост и изобилие от гледни точки, които биха могли напълно да предадат неговото богатство. Допълнително в „Книгите на Яков“ имаме един много стабилен скелет от правдиво предадени исторически факти, които тези разказвачи предават от множество ъгли. Така и трябва да бъде. Разказването не е ариец, ако мога да парафразирам любимия си български писател.
Много бих искал Читателят да приеме с отворен ум тази полифония, а не тя да става причина да се откаже от четенето. Тя е огромно богатство. В същото време, ако само за миг се запитаме „Как се пише по този начин?“, главата ни би се взривила, преди да намерим някакво обяснение. Допълнително, темпоралната палитра на българския език придава още по-голяма динамика на това разказваческо многогласие. Убеден съм, че това може само да обогати Читателя, стига да се остави наративът да го води и да спира понякога за почивки, все едно изкачва висока планина.
Преводач сте на няколко книги на Токарчук, включително на романите „Емпузион“ и „Анна Ин в гробниците на света“, но преводът на „Книгите на Яков“ изглежда като сериозно предизвикателство, и фактът, че наброява около хиляда страници едва ли е най-съществената причина за това. Така ли е наистина, предизвикателство ли беше за Вас този превод и кои бяха най-големите трудности?
Българския читател го очакват точно 1040 страници. Моята препоръка и нежно напомняне е да им даде шанс, като се остави да бъде поведен от езика. Това е неописуема наслада. Разбирането идва по-късно, равносметките, съпоставянето с личните ни истории и светове. Но тази книга… тя не те пуска, в нея има толкова тънък, деликатен вселенски смисъл, толкова послания за света, важни, изконни, актуални.
Но връщайки се към въпроса, мисля, че едно от нещата, които прави този роман с преводача, е да го оголи. Да разкрие до дъно всичките му слабости, най-вече онези, за които не си е давал сметка преди. Така беше в моя случай. Чувството на безпомощност пред величието на този текст ме съпътстваше често, докато работех. Но той ме и провокира да работя върху тези слабости, да опитам да се пренаредя, да поседя със собствените си травми и отрицателни черти, да се опитам да ги прегърна, без да бягам от тях. Аз съм спортна натура, обичам предизвикателствата, пътешествам и прегръщам трудностите на пътя с отворено сърце. Тук обаче бе нужен съвсем различен подход, защото нямаше накъде да бягам навън, пътят бе само навътре, нужно е едно всеобхватно вглеждане в себе си, тъй като думите, които излизат върху екрана, най-напред минават през собствените пластове, живеене, спомени, взаимоотношения, житейски роли… мога много да изреждам. И ако там няма съгласие и общност, навън струи хаос. Чувах се често да казвам, че сме (целият екип) на „световно първенство“, по-високо ниво от това няма и на подобен „форум“ си личи колко струваш като човек, като творец… или комбинацията от двете. Нека Читателят, този най-важен зрител, прецени.
Благодарен съм и на онзи лек (до сериозен) стрес, който ми носеше голямата отговорност. Докато превеждах, освен за близките си, мислех и за своите критици, това ме държеше в кондиция, тоест бих казал, че предизвикателството беше един от гръбнаците, но не основният. Основният е обичта.
Обсъждали ли сте преводите си с Олга Токарчук и доколко насоките на автора и изобщо общуването с него са важни за Вас в процеса на превода?
Не. Това време вече свърши – с малки изключения, когато заедно с колегите гостуваме на създадения за нас фестивал на преводачите на Олга Токарчук. Тогава имаме възможност да си поговорим с Олга. Но основният обмен се случва помежду ни, в това именно „семейство“ на преводачите. Имаме група, в която се обсъждат решения, подводни камъни и трудности. Освен това всеки един от колегите е винаги отворен за помощ и съвет. Тази преводаческа общност е вярно отражение на идеите на Олга за свързаността.
Познат сте най-вече с преводите си на книги на Олга Токарчук, макар да сте превели и някои други съвременни полски автори, Йоанна Батор например… Коя е причината за това Ваше преводаческо постоянство към Токарчук, как стигнахте до нейното творчество и кое Ви привлича като преводач към него? И има ли все пак други съвременни полски автори, които бихте искали да представите на българските читатели?
Разказал съм началото на историята си с Олга Токарчук в послеслова „Думи от преводача“. Тя може да бъде прочетена в самата книга, когато скоро излезе от печат. Лично за мен като преводач е важно, че не се чувствам ограничен от стила и убежденията на авторката. Не ми е тясно в това, което тя пише, точно обратното. Чувствам се малка част от една необятност, в която, на всичкото отгоре, съм добре дошъл. Съмишленик съм на нейните идеи за света и за начина, по който вижда бъденето ни, без директна оценка, паноптично, отдолу, през погледа на различните разказвачи, чрез динамичната смяна на регистри… по такъв начин обичам да гледам и на себе си, това обогатява както мен, така и моето обкръжение. Затова се опитвам да го предам по най-добрия и честен начин.
Имам (все пак) по-широк поглед върху полската литература, но засега предпочитам да не споделям плановете си публично. Мога само да кажа, че още ранна пролет предстои да излезе мой превод на роман от Юлия Федорчук, който също ще бъде част от издателския каталог на ICU.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
