Тихомир Алексиев
Може би Витолд Гомбрович не би бил щастлив, че неговото творчество се коментира. Това е в разрез с идеята му за разбиване на формата, целяща да постави читател и автор на едно равнище, жертвайки критиката, за да постигне това единство. Странно е – един от най-критикуващите автори иска да „заличи“ критичното четене. Да, той критикува света около себе си, а критикът санкционира езика, с който авторът изразява своята погнуса. Разбирам подетата борба на полския писател, започнала (условно) с романа „Фердидурке“ и опита му да се противопостави както на социалните нередности, така и на закостенялата читателска рецепция. Разрушавайки познатото, Гомбрович опитва да изобрети нов литературен свят, в който редът е само понятие. Той създава Хаос, учи се от него, моделира го и формира оксиморона, който направлява неговото творчество – форма на хаоса. Именно така ще се появи и „Космос“.
Роден в Полша, прекарал над 20 години в Латинска Америка, завърнал се в Европа, но не и у дома – Витолд Гомбрович блуждае в прогнил свят, чиито горчиви плодове се сервират в сребърни блюда пред автора, а той може само да ги опише. Гомбрович след смъртта си е разпознат като критик на пропадналия идеал за цивилизацията. Бива оценен през последните години от живота си. Той се чувства некомфортно в свят, изграден върху традиции и норми. Неразбран след дебюта си с „Дневник на пубертета“ – сборник с хумористични разкази, заиграващи се с литературните форми. Принизявайки преживяванията на своите герои, Гомбрович извисява техния вътрешен свят и дава гласност на индивидуалния път към себеразбирането. Така се появява „Фердидурке“ (1937) – първият му роман, който коментира както безсмислието на формата, така и грешното разбиране за зрялост и незрялост. („Фердидурке“ е познат на българската публика от 1988 г. в превод на Димитрина Лау-Буковска и бе преиздаден в изд. „Нике“ през 2024 г.) Гомбрович напуска родината само месец преди началото на Втората световна война и заминава за Аржентина, където остава почти 24 години. Завръща се едва през 1963 г. и се установява във Франция, където ще завърши и неговият земен път през 1969 г. През този период ще се роди и последният му роман – „Космос“ (1965). Появява се за пръв път на български през 2018 г., а през настоящата 2025 г. издателство „Нике“ преиздаде книгата в обновения превод на Катерина Кокинова.
Приковаващ вниманието към най-малките детайли, романът не цели да разкрие тайната на основното събитие, а по-скоро да даде на читателя достатъчно свобода, събличайки от него дрехите на структурираността на бита. Гомбрович опитва да върне индивида в неговото предцивилизационно минало, детайлно представяйки ненужността на заобикалящия го свят, изграден от приелия ролята на демиург. Той оголва първичността и я извисява, демонстрира неспособността за достигане на пълно покоряване над природното – съществена част от всяко същество – без значение от положението на индивида в хранителната верига. Именно позицията на йерархичния връх прави човека слаб и уязвим – той е нагърбен с отговорността да бъде пазител и покровител, а сам не може да сложи ред в своя вътрешен свят. За почитателите на Гомбрович това е позната картина, която не спира да напуска своята рамка. Подобни идеи се появяват още в ранното му творчество, особено във „Фердидурке“, където съзряването не се придобива чрез положение в обществото или биологичен процес, а чрез лично извървяване на обратния път към генезиса. „Космос“ представя загубил връзката с първично чистото живот, в който човекът е обречен да разруши всичко, включително и себе си. Опитвайки се да се надскочи и да достигне така бленуваното свръхбитие, индивидът не може да постави собствената си граница и бива разрушен от неудовлетворените идеали. Стожерите на морал и ценности са безмълвни, опетнени и разграбени, а надеждата за спасение отдавна е изместила своя център.
Използваният в текста език (типичен за Гомбрович – несвързан, разпокъсан, на пръв поглед дори абсурден) представя хаотичността на битието, лишено не просто от смисъл, а от човечност. Объркващ на моменти, той не позволява на читателя да се впусне напълно в случващото, умишлено препраща към различни аспекти от описаната картина. С това авторът цели да събуди в своята публика по-дълбок прочит, карайки я да навлезе в съноподобен наратив, изопачаващ липсите на т.нар. културно общество. Завръщането към хаотичното ще се окаже най-верният път към достигане на бленуваното, тъй като човекът, в стремежа си да продължава своето извисяване, пропада в бездната на рутинното, залъгвайки съзнанието си с бързи и нечисти емоции, достигайки предела на своите възможности. Четейки текста, трудно можем да откроим една-единствена идея, макар повествованието да е първолично, което е признак за гениалността на Гомбрович, който обърква, за да насочи. Към какво точно – не ни се казва. Хаосът няма сам да се подреди в „Космос“…
Витолд Гомбрович, „Космос“, прев. от полски Катерина Кокинова, изд. „Нике“, С., 2025
