Весела Бозова
Сборникът с разкази „Докато не мога“ от Албена Стамболова представлява опит за прозрение на логиката, движеща живота, и за разбиране на възможностите и необходимостите в света на всекидневието. Обикновеният човек с ежедневни грижи е главният герой на почти всички разкази, които само привидно са напълно различни един от друг. Те могат да бъдат определени като търсачество, самовглъбяване, рефлексия или особен вид бродене по раклите на паметта и по дълбините на съзнаваното и несъзнаваното. Проблематиката в книгата е разнообразна, но я обединява една основна нишка – нуждата от писане и разказване, която присъства като тема в сборника и се усеща още по-силно на металитературно ниво.
Самата авторка в „Нещо като предговор“ на книгата споделя: „Щастливите в съжителствата си хора ме питат често: „Кога успя да напишеш всички тези неща?“. Не мога да обясня, че живеенето и писането не са разделени, както им изглежда“. В действителност Албена Стамболова е писала през целия си съзнателен живот – както в сферата на художествената литература, така и в тази на академичното писане. Защитава дисертация в областта на семиотиката и психоанализата под ръководството на Юлия Кръстева в Университета Париж 7 „Жюсийо“ и придобива докторска степен в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на психоаналитичната монография „Боледуване в смъртта“ (2006), на три романа – „Това е както става“ (2001), „Хоп-хоп звездите“ (2003), „Авантюра, за да мине времето“ (2007) и три сборника с разкази – „Многоточия“ (1995), „Драки и къпини“ (2020), „Докато не мога“ (2025).
В послеслова на последната си книга авторката споделя: „Пиша в проза, защото на поезията винаги съм гледала като на непостижимо за мен изкуство, което има пряка връзка с божественото, лудостта, гения и с досега си с края на живота“. Афинитетът на Албена Стамболова към поетичното изкуство проличава в творчеството ѝ. Стилът на писане в „Докато не мога“ е лиричен, а сюжетът в по-голямата част от разказите е оскъден или почти изцяло липсва. Вместо върху случки, подбраните текстове в сборника акцентират върху спомени, фантазии и наблюдения, създаващи специфично настроение и подтикващи към размисъл. По този начин те придобиват характерните черти на импресията.
Дори физическата среда не присъства просто като място, на което се развива действието, а внушава определено чувство. Така например Родопите се появяват като смътен детски спомен, събуден от уханието на хвойна или причудливия рупско-родопски диалект. Граничните пространства – мазе, таван, мансарда, покрив, болница, или екзотичните – остров, море, са обвързани с душевните състояния на героите. Топосите бележат определен момент в емоционалното израстване, служат като алюзия за повърхността на съзнанието и дълбините на подсъзнанието или поставят акцент върху преходността на човешкото съществуване.
От друга страна, функцията на места като ресторант, магазин или улица е да покаже скуката и тривиалността на делника. Общото между тези разкази е, че всички те представят баналността на всекидневието – вечеря в ресторант, обслужване на познат клиент, среща със стара позната. Обикновените случки обаче биват разтърсени от момент, който слага край на рутинността – например избухване на бомба или чуване на страшна диагноза. Ефектът на излъганото очакване внушава, че винаги има нещо отвъд мнимата реалност на делника, някаква скрита необичайна сила, която дебне зад ъгъла на привидностите.
Опозицията „баналност – изключителност“ бележи и персонажната система, която е богата, включваща герои от различни възрастови граници – деца, възрастни хора, млади и зрели жени и мъже, както и герои с различна етническа принадлежност. Персонажите са бегло щрихирани, но все пак всеки един от тях се отличава с характерен белег – болест или мистериозност, преживяна трагедия или изневяра, лудост или безчувственост. Това придава известна парадоксалност на обикновения типаж – прави го необикновен, измъква го от монотонността на делничното живеене.
Парадоксът не е случаен, той се свързва с друг важен проблем в сборника – този за другостта, различието и уеднаквяването. Трите мотива присъстват устойчиво в повествователния поток, но се разклоняват в различни посоки. Свързват се с идентичността или с начина на живот, с болестите или с различните етноси – все белези, които правят един човек различен от другия. Стремежът към уеднаквяване, от друга страна, е подсъзнателен, но ненужен и дори вреден, той води до загуба на пъстротата в света.
Важен за разбирането на цялостната концепция е разказът, вдъхновил и художественото оформление на корицата – „Пет купчинки жито“. По-скоро бихме го определили като импресия, тъй като изразява впечатления, вместо да разказва определена история. Във фокуса е поставена жена, която се опитва да изравни пет купчинки жито без везна, но не успява. „Едни и същи неща няма“, забелязва и се примирява накрая тя. Различността и стремежът към уеднаквяване се отнасят до житото като символ на живота, хората и техните съдби. Като цяло темите в книгата са разнообразни и това дори създава усещане, че разказите са случайно подбрани. Тъкмо разнообразието обаче може да се мисли като своеобразен бунт срещу еднаквото.
Повечето текстове са в аз-форма и напомнят лични дневникови записки. Повествователката мислено се връща към миналото си с конкретна цел – тълкуване на себе си. Самовглъбяването и саморефлексията са движещата, но скрита сила на тази част от сборника, която бихме могли да наречем „субективна повествователна линия“. Движеща, защото въпреки статичността на картината има развитие в емоционалните преживявания на героинята, но и скрита, защото е подсъзнателна, не е пряко упомената. Без да са подредени по хронологичен ред, разказите/импресиите ни връщат в детството, юношеството и зрелостта на пишещата жена, но и разкриват състоянието ѝ в настоящето. Така на различни места в книгата се срещат разкази, които ни отвеждат към времето на детство, а разсъжденията са фокусирани върху различни моменти от него – намирането на пътя към Бог („Църква“), невъзможната емоционална връзка с бащата и необходимостта от лъжи и тайни, за да бъде извоювано правото на личен избор („Пречупване“), тъгите, гнездящи в родословното дърво, които се предават по наследство („Смърт“), среща с болна жена („Мрак“).
Разказите за юношеството или ранната зрялост поставят акцент най-вече върху проблема за идентичността. В разказа „Струята“ младата жена, заживяла за първи път в самостоятелно жилище, изследва самотата и тишината, които я обграждат, и разсъждава върху това какъв е човек, когато е сам със себе си, и как се променя неговата същност, когато се срещне с Другия. „Усещане за остров“ пък ни пренася на тайнствено и екзотично място, което едновременно привлича и ужасява. Островът присъства като метафора на онези моменти от живота, от които ни е страх, но несъзнателно искаме да преживеем и да преодолеем, за да ги превърнем в част от нас, да ги разкажем и по този начин да ги обезоръжим. „Свърши се, казах си, отидох до острова. Видях го.“
„Не знам какво стана“ спада към онези разкази, в които основна е темата за старостта и всички усещания, които настъпват с идването на умората – физическа и екзистенциална. Според художествените внушения на разказа човек разбира, че е остарял, когато тялото започне да го предава, когато спомените станат повече от очакванията, когато тъгата от смъртта на близките се настани трайно в душата. Но най-вече когато осъзнае острата потребност от разказване. „И полека започвам да разбирам какво ми е станало. Наистина бавно, наистина неусетно, но неотклонно и не съвсем съзнателно цял живот правя едно нещо. Само едно. Превръщам живота си в история, в нещо съчинено и разказано.“
Живеенето и нуждата от съчиняване и разказване са неразривно свързани като две страни на едно и също явление, полагащо основите, върху които се гради останалата част от проблематиката на сборника. Темата за невъзможността, или безсилието, е тясно свързана с двете предходни. В „Пет купчинки жито“ например жената не успява да изравни житото на пет равни части. Купчинките се надяват да бъдат уеднаквени. „Притихнали стоят и очакват да разберат дали ще се справя. Или нищо не очакват и просто наблюдават как не е възможно да се справя.“ Заглавието на сборника също поставя акцент върху „неможенето“, а съдържанието и най-вече предговорът („Когато не пиша. Нещо като предговор“) насочват към идеята, че невъзможността е някакъв вид душевна болест, чийто единствен лек е писането. От друга страна, елипсата в заглавието и съюзът „докато“ създават усещане за продължителност, незавършеност и очакване. Сякаш авторовият глас ни казва, че докато човек е болен и безсилен, но творчески настроен, той живее.
Ако разказите от „субективната повествователна линия“ насочват погледа към вътрешния свят на пишещата жена, то тези с третоличен повествовател преместват фокуса към всекидневието и се открояват с особена чувствителност към обкръжаващата ни реалност. В голяма част от тях съзерцанието, описанието и внимателното вглеждане в привидно несъществените детайли изместват сюжета.
Такъв е например „Недочетена книга“, където вместо подробна история на проваления брак е представен друг, на пръв поглед незначителен момент от съжителството на съпрузите – жената прави неуспешен опит да пресади цвете, а мъжът заспива на дивана с недочетената книга върху гърдите си. В „Шума“ есенните листа, приличащи на хората със своята преходна красота и способността да разказват истории, показват колко поетично може да бъде сивото ежедневие. А „Уроци“ разкрива колко странност и смут могат да се крият в един иначе обикновен частен урок по математика. Тези разкази поставят акцент върху идеята, че привидностите не съвпадат с истините, че зад баналните ситуации стоят скрити значения.
Сборникът „Докато не мога“ внушава, че в обикновеното и незначителното може да се крие изключителността. Разказите представят причудливия делничен живот – понякога тривиален, друг път твърде странен, но най-често и двете едновременно. В хаоса и объркаността на битието именно писането се явява единствен начин да се проумеят механизмите, задвижващи живота, да се уловят невидимите връзки между хората, събитията и съдбите, да се осмисли мястото на малкия човек в големия свят. Писането също така е еквивалентно на оцеляването – да пишеш, означава да живееш.
Албена Стамболова, „Докато не мога“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025
