Джеймс Ууд
Пишейки за бдението на един син до леглото на умиращия му баща, Георги Господинов изследва какво посяват и жънат родителите и децата им.
Скръбта може да има или да няма петте си етапа, но етапите на умирането са неумолими. Ние, свидетелите, познаваме сцените и жестоките действия, които ги съставляват: първите признаци („..малко ме дърпа кръстът…“), следвани от медицинската присъда (рак на белия дроб с метастази в цереброспиналния канал) и след това предпазливото измерване на разстоянието между леглото и банята. И ето го детето, вече пораснало, което седи до леглото, преструвайки се, че чете, но всъщност неспокойно бди; неудобството на детето пред голотата на родителя; фентаниловите пластири за последните етапи на болката. И после последната нощ, когато детето ляга до баща си и чака края: „Беше тихо и бяло, изпращах баща ми и гледах да съм с него поне до вратата, там, докъдето допускат живите“. Бащата умира в 5:17 сутринта, четири дни преди Коледа, и тук отново пътуването приема единствената си форма: „В 5 часа започна да диша по-рядко, на по-големи интервали. Вдишване, пауза, продължаваща секунда-две-три, издишване, дълга пауза, отново вдишване, още по-дълга пауза, едно-две-три-четири, издишване и… Нямаше друго вдишване“.
Тези специфични, но универсални етапи се появяват в „Градинарят и смъртта“ (изд. Liveright), нов роман на българския писател Георги Господинов. Историята, която разказва – бдението на един син до умиращия му баща – изглежда несъмнено автобиографична отчасти защото напредването към смъртта е предадено толкова подробно и обсесивно. Тук е желязната форма на мемоарите за скръбта, не по-малко силна заради дълбоката си познатост. Тази строгост вероятно обяснява защо Господинов, противно на всички доказателства, избира да нарече книгата роман. Авторът, по природа игрови фабулист, тук се отказва от измислицата и свободната игра. Единствено около спомените за реалността може да изтъкава отклонения, автофикционални есета и гениални мисловни експерименти, които превръщат по-ранните му произведения, като „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“, в красиви свободно плаващи съдове. „Градинарят и смъртта“ не се чете като роман, но нима това не се отнася и за споменатите по-ранни неща. Всички те се четат като новоизобретения на Господинов.
Както и да се самоопределят тези конструкции, четенето на белетристиката на Господинов е като движение през едно-единствено куполообразно построение: ума на създателя. Вземете например два кратки, прекрасни пасажа от новата книга. (Господинов има щастието за последните си три романа да разполага с една и съща чувствителна преводачка на английски – Анджела Родел.) „Баща ми беше онзи Атлас, който държеше на раменете си тонове минало“, казва безименният разказвач. „И сега, когато си отиде, усещам как цялото това минало се пропуква, тихо се срутва върху мен и ме затрупва с всичките си следобеди. Тихо срутващите се следобеди на детството. И няма кого да извикам на помощ.“ Докато пише тези думи, „тежка, пристягаща тъга. Три следобед е. И следобедите няма да са вече същите“.
Следобедът има неотменно присъствие в творчеството на Господинов. „Физика на тъгата“ предлага списък с „градове, които изглеждат пусти в три следобед“, започващ с Грац и Торино и завършващ с Кабур и Руан. Във „Времеубежище“ сред един от онези отнесени пасажи, заради които този романист е такова провокиращо удоволствие, разказвачът си спомня как веднъж, като се разхожда из Бруклин, изведнъж осъзнава, че светлината „идва от друго време“. Това е светлина от осемдесетте години, мисли си той, светлина „като на снимка от полароид, без яркост, мека, леко избледняваща“. Такива са следобедите, продължава той, миналото някак нежно се примесва в тях. Следобедите са такива, продължава той. Миналото някак нежно ги заразява.
Тогава времето видимо се забавя, задрямва в ъглите, мига като котка, която гледа през тънки щори. Винаги е следобед, когато си спомняш нещо, поне при мен е така. Всичко е в светлината. От фотографите знам, че следобедната светлина е най-подходяща за експозиция. Сутрешната светлина е прекалено млада, прекалено остра. Следобедната светлина е стара светлина, уморена и бавна. Истинският живот на света и човечеството може да се опише в няколко следобеда, в светлината на няколко следобеда, които са следобедите на света.
Така че следобедът за Господинов е време за скука, спомени, някаква безтегловна самота – а сега време за скръб. Безгрижните следобеди на детството се срещат с обезбащените следобеди на късната зрелост и опечаленият син е в опасност да бъде затрупан от тях.
Всички творби на Господинов са обвързани с времето и освободени от време, преследвани от времето и бягащи от него. Миналото винаги ни призовава да се върнем, но историите се създават както от нашите пътувания далеч от миналото, така и от завръщанията ни към него. Одисеята, както Господинов предполага в едно от миниесетата във „Времеубежище“, всъщност е разказ за завръщане към миналото. А то „съвсем не е абстрактно, направено е от много конкретни, малки неща“. Господиновите разказвачи – по правило неразличаващи се особено от самия автор – с удоволствие изследват детството си в съветизираната България от седемдесетте и осемдесетте години, сравнявайки онзи изкуствено вкаменен свят с модерната консумеристка Европа. Тези разследвания са щателни, нежни, осезаеми: сгради и радиоапарати, коли и първи целувки, песни и улици – всичко това оживява отново в паметта. Пред избора между еротическо безсмъртие с нимфата Калипсо и завръщане в Итака Одисей избира второто – не само заради Пенелопа и Телемах, „но и заради нещо конкретно и незначително, което той наричаше дим от огнището, заради спомена за дима от огнището, издигащ се от родното му място“. От овошките на Итака до градината на баща си, Господинов преминава от почвата на мита към тази на тленното.
Разказът на Омир, добавя авторът, е и книга за търсенето на бащата. Така че бащата – макар и не само бащата, разбира се; в нечия друга книга майката – е миналото: той го носи на раменете си като Атлас, а да загубиш родителя си, означава да загубиш част от това минало, част от този осезаем свят. Подхващайки нишката от по-ранна своя творба, Господинов се връща и в новата си книга към Омир. Към края на „Одисеята“, след като акостира в Итака, Одисей отива при възрастния си баща и го намира да работи в градината – сцена, която трогва както Одисей, така и разказвача на Господинов. „Виждайки смазания от старост и печал Лаерт, пише Господинов, Одисей се крие зад едно гъстолисто дърво и заплаква.“ Одисей казва на баща си, че поддържа градината добре, но не се грижи за себе си – „това, което всички синове явно казват на бащите си“.
Чрез спомените за покойния си баща разказвачът на Господинов се връща още веднъж към българското минало, което сега се простира отвъд собственото му детство, през няколко изгубени поколения назад. Баща му е бил велик разказвач, велик пушач („научил се да пуши от филмите от 50-те и 60-те“) и преди всичко велик градинар. Едно от последните му работни места преди падането на социализма е като градинар и отговорник по трудова терапия в отдалечена психиатрична клиника. „Правеше градина заедно с пациентите – психично болни, алкохолици, наркозависими. Садяха домати, зеле, чушки, цветя.“ Градинарството е терапия и за самия баща. Където и да живее, той превръща малкия си парцел земя в градина. Седемнадесет години по-рано почти умира от рак, а градинарството му спасява живота; бащата прави така, че пустеещият заден двор да разцъфне. Той говори чрез градината, „а думите му бяха ябълки, череши, едри червени домати“. Синът обича да го посещава, особено през пролетта, „да заравя главата си между клоните на тежко нацъфтялата слива, да затваря очи и да слуша жужащия дзен на пчелите“.
Градинарството подхранва метафорите на Господинов; като писател той е в най-добрата си форма, когато може да засади метафора и да я гледа как расте. На практика бащата – който получава нова диагноза за рак в края на ноември и умира в края на декември – оставя на двамата си сина сложното наследство на постигнатата, но вече зазимена градина. В този смисъл градината не се различава от всяко друго родителско наследство: тя е едновременно благословия и бреме. Да я запазим ли, или да я оставим? Но градината, за разлика от незавършен ръкопис, ще разцъфне през пролетта почти без помощ и ще разцъфне за новите си собственици или за други хора, както е разцъфтявала за бащата, със зелената безразличност на природата. Но ако бащата наистина говорел чрез ябълките, черешите и доматите си, то със сигурност ще говори отново, след смъртта си, година след година. Оттук и прочувствената формулировка на Господинов: „Да, баща ми беше градинар. Сега е градина“. За разлика от хората, цветята и другите растения имат суперсила, размишлява авторът: „Те знаят как да умират, така че да се върнат отново в живота.“ Това, което писателката Мерилин Робинсън нарича „възкресението на обикновеното“.
Всъщност градината е едновременно метафора и нейна противоположност. Синът писател създава метафори от градината – всъщност от самата идея за градината-като-метафора – докато баща му, който разказвал великолепни истории, но бил напълно литературно неизкушен, създава градина от земята. Господинов превръща мисълта в изчистен образ: „Трябва да обработваме градината си, казва Волтер, но засадил ли е той собственоръчно поне една краставица? Знаем, че в неговата градина са работили най-малко две дузини работници и слуги, водени от двама опитни градинари. Тази негова метафора е възможна благодарение на тях, на всички истински градинари. Върху техните (прегърбени) плещи стъпват нашите красиви изречения.“
Което приблизително преведено означава: Моето слабо писане стои върху силното неписане на баща ми. Той е истинският градинар; аз обработвам фрази. Разбира се, „Градинарят и смъртта“ измерва не само дистанцията между изолираното българско минало от съветската епоха и сравнително либералното настояще, но и дистанцията между оскъдния живот на баща, който притежавал много малко и „никъде не е ходил през последните петдесет години“, и разказвача, който пише международно успешни книги, пътува до Англия или Индия и както научаваме, е прекарал една година като стипендиант в Нюйоркската обществена библиотека, където се сприятелява с покойната критичка Джоан Акочела.
Как може да няма и гордост, и срам в сърцевината на тази разлика между баща и син? Бащата на разказвача е бил български човек от своето определено патриархално време. Той е потискал болката, потискал самоизразяването. Винаги „вкопчен в шнорхела на цигарата”. След смъртта му синът намира тетрадка – не бихте я нарекли дневник, казва Господинов, защото в нея няма нищо лично. Всъщност, казва той, в българската история няма голяма традиция на дневници или дори на епистоларни романи: „Това е част от вроденото ни мълчание по всички лични въпроси”. В този античен свят бащата е мълчаливият изпълнител или по-лошо: той е управлявал така наречената „шамарена фабрика“. („Ще пусна шамарена фабрика.“) Бащите са работели в Шамарена фабрика, пише Господинов, а „майките не правеха изключение“. Това просто е култура, която сега изчезва. За разлика от тях, синът живее в нашия благословен, изпълнен с любов домашен свят на целувки, прегръдки и ежедневни „обичам те“. Самият той е много различен баща. Един ден деветгодишната му дъщеря пита: „Тате, какво е шамар?“.
За щастие, бащата на разказвача бил толкова висок и сърдит, че естествената му строгост била достатъчна. За наказание той можел да изпрати сина си в мазето, но не издържал и го освобождавал след петнайсет минути. Портретът, който се очертава, е приятно сложен и противоречив. Бащата бил човек строг и мек. Синът може и да пътува далеч от живота на родителите си, но се гордее с тях, а те – с него. Това неизбежно е на места тъжна книга, но озарена от спомени за топлина, щастие, смях и една лекота, характерна за нейния автор. Радостният романист черпи радостта си отнякъде – просто успява да я култивира. Може баща му да не е бил писател, но разбираме, че същият този патриарх знаел наизуст всички „ужасни стихове“, които синът му писал като малък. Господинов посвещава предишния си роман „Времеубежище“ на родителите си: „На майка ми и баща ми, които все още плевят вечните ягодови полета на детството“. През 2023 г. „Времеубежище“ печели Международната награда „Букър“. В новата книга тази добра съдба е превърната в автофикционалното: „През май романът, посветен на майка ми и баща ми, получи една голяма награда и в онази лондонска нощ, в набързо написаните няколко изречения на английски, едно беше за тях двамата, които сега тихо плачат от радост в едно югоизточно градче, казах“.
Наистина, нашите красиви изречения стъпват върху техните прегърбени плещи.
Превод от английски ЯНА РАДОСЛАВОВА
Публикувано в печатното издание на „The New Yorker“ от 10 ноември 2025 г.
