Ханна Крал
(откъс)
Защо стана лекар?
– Защото трябваше да продължа да правя това, което правех тогава. Това, което правех в гетото. В гетото взехме решение за четиридесет хиляди души (толкова бяха през април 1943 г.). Решихме, че няма да отидат доброволно на смърт. Като лекар можех да отговарям за живота на поне един човек – затова станах лекар.
Сигурно би искала така да отговоря, нали? Щеше да прозвучи добре? Но изобщо не беше така. Просто войната свърши. Войната – спечелена за всички. Но за мен това беше изгубена война и постоянно ми се струваше, че трябва да направя още нещо, да отида някъде, че някой ме чака и трябва да го спася. Това ме караше да пътувам от град на град, от страна в страна, но когато пристигнех, се оказваше, че никой не ме чака и няма на кого да помогна и няма нищо за правене. Върнах се (казваха ми „И ти искаш да гледаш тези зидове, паваж, празни улици“, а аз знаех, че трябва да съм тук, за да гледам това), и така, върнах се, легнах и така останах. Спах. Проспах дни и седмици. От време на време ме събуждах и казваха, че все пак трябва да направя нещо със себе си. Дойде ми на ум икономиката, вече не помня защо, накрая Аля ме записа да уча медицина. И така започнах да уча медицина.
Тогава Аля вече ми беше жена. Запознах се с нея, когато дойде с патрула, организиран от д-р Швитала от Армия Крайова, за да ни изведе от бункера в „Жолибож“. Останахме там, на „Промик“, след Варшавското въстание – Антек, Целина, Тошя, Голиборска, аз – и през ноември изпратиха при нас този патрул (улица „Промик“ е съвсем близо до Висла, това все още беше фронтова линия, всичко беше минирано, затова Аля събу обувките си и мина боса през минното поле, защото мислеше, че ако върви боса по мините, те няма да избухнат).
Аля ме записа да уча медицина. Започнах да ходя там, но и това с нищо не ме заинтригува. Когато се връщахме вкъщи, отново се просвах на леглото. Всички учеха старателно, а понеже аз лежах с лице към стената – започнаха да рисуват на тази стена различни неща, за да ги запомня. Ту рисуваха стомах, ту сърце, впрочем доста старателно, с камери, предсърдия, аорта…
Това продължи две години – през това време ме включваха понякога в някакъв президиум….
– Вече беше считан за герой?
– Нещо такова. Или казваха „Разкажете ни, разкажете ни как беше.“ А аз бях по-скоро сдържан и не си падах много по тези президиуми…
Знаеш ли какво помня най-добре от този период?
Смъртта на Миколай. Този, който беше член на „Жегота“ (Съвета за помощ на евреите) като представител на нашето нелегално движение.
Миколай боледуваше и умря.
Умря, разбираш ли? Умря по естествен начин, в болницата, в леглото си! За първи път някой от познатите ми умря, а не беше убит. Ден по-рано го посетих в болницата, а той ми каза: „Марек, ако нещо стане с мен, тук, под възглавницата, имам тетрадка и всичко в нея е изчислено, до последния грош. Може да попитат някога за това, затова помнете, че салдото съвпада, дори има остатък.“
Знаеш ли какво беше това?
Това беше дебела тетрадка с черна корица, в която той през цялата война записвал за какво даваме доларите. Тези, които ни пускаха със самолетните пратки, за оръжие. Още няколко десетки долара бяха останали и също бяха в тази тетрадка.
– И ти върна ли тетрадката и останалото на водачите на съюза в Америка, които те посрещнаха затрогнати?
– Знаеш ли – изобщо не ги взех от болницата. Разказах за това на Антек и Целина и помня, че страшно се смяхме на тази история. На тетрадката и на това, че Миколай умира така странно, в легло с чисти чаршафи. Направо се пръскахме от смях, та чак Целина трябваше да ни напомни, че не е редно.
– Спряха ли накрая да ти рисуват сърца на стената?
– Да.
Един ден отидох на лекция, сигурно само за да ми подпишат студентската книжка, и чух професорът да казва: „Когато лекарят знае как изглежда окото на болния, как изглежда кожата, езикът, той трябва да разпознае какво му е“. Това ми хареса. Помислих си, че човешката болест е разпилян пъзел и когато се подреди добре, тогава се разбира, какво има вътре в човека.
Оттогава се заех с медицината и дойде това, от което може би се искаше да започнеш и което разбрах много, много по-късно. Че като лекар мога все още да отговарям за човешкия живот.
– А защо всъщност трябва да отговаряш за човешкия живот?
– Вероятно защото всичко останало ми изглежда по-маловажно.
– А може би става дума, че тогава си бил на двайсет години? Когато на двайсет преживееш най-важните моменти от живота, по-късно е доста трудно да намериш смислено занимание…
– В клиниката, в която по-късно работех, имаше голямo палмово дърво в саксия. Заставах понякога под нея и виждах залата, в която лежаха моите пациенти. Това беше отдавна, когато нямахме днешните лекарства, нито операционни средства, нито апарати и повечето хора в тази зала бяха обречени на смърт. Моята задача беше да спася колкото се може повече от тях – и стоейки под палмата, осъзнах, че това тук е същото като онова там. На Умшлагплац[1]. Тогава също стоях при портата и измъквах хора сред обречените.
– И така стоиш при тази порта през целия си живот?
– Точно така. А когато нищо повече не мога да направя, остава ми само да им осигуря спокойна смърт, без да знаят, без да страдат, без да се боят. Без да се унижават.
Трябваше да им се даде такъв начин да умрат, за да не се превърнат в онези. От третия етаж[2] на Умшлагплац.
– Казваха ми, че когато лекуваш често срещани и не толкова страшни случаи – правиш това сякаш по задължение, че се оживяваш истински тогава, когато започва играта. Когато започне надпреварата със смъртта.
– В това е моята роля.
Господ Бог иска вече да загаси свещичката, а аз трябва бързо да прикрия пламъка, като се възползвам от мигновеното му невнимание. Нека да гори поне малко по-дълго, отколкото Той е пожелал.
Това е важно. Той не е твърде справедлив. Това също е и приятно, защото ако се получи, колкото и да е – това означава все пак да го надхитриш.
– Състезание с Бога! Що за гордост!
– Знаеш ли, когато човек води други хора към вагоните, то може би по-късно да си има с Него някои неща за уреждане. А те всички минаваха край мен, защото стоях при портата от първия до последния ден. Всички тези четиристотин хиляди души минаха край мен.
Разбира се, всеки човешки живот свършва по един и същи начин, но тук става дума за отлагане на присъдата с осем, десет, петнайсет години. Когато дъщерята на Тененбаумова преживя благодарение на билетчето[3] три месеца, мислех, че това е много, защото през това време тя успя да разбере какво е любовта. А момичетата, които лекувахме от стеноза на сърдечните клапи, можаха да пораснат и да обичат, да родят деца, да имат много повече от дъщерята на Тененбаумова.
Имах едно деветгодишно момиченце, Уршула, с митрална стеноза, плюеше розова пяна и се задушаваше, а тогава все още не оперирахме деца. Едва започвахме да правим в Полша сърдечни операции, тя вече умираше, когато звъннах на Професора, че скоро ще се задуши. След два часа той долетя със самолет и я оперира още същия ден. Тя бързо се оправи, по-късно беше изписана от болницата, завърши училище… Понякога идва при нас, ту с мъжа си, ту без него, хубава, висока, тъмна – преди леко я загрозяваше кривогледството, но ние уредихме операция при много добър офталмолог и очите ѝ също вече са наред.
После беше Тереса, със сърдечен дефект, отекла като буренце, умираше. Когато спадна подутината, каза: „Моля, изпишете ме да си ида вкъщи“, а през цялото време никой от домашните ѝ не беше идвал. Отидох с нея там – това беше стая зад склада на един магазин, с бетонен под, живееше там с болната си майка и двете си по-малки сестри. Каза, че трябва да си върви, защото е нужно да се заеме с тези сестри – а беше тогава на десет години. И си тръгна. Роди по-късно дете, след раждането отново трябваше да я спасим от белодробния оток, но щом вече можеше да диша, каза, че иска да си тръгне, за да гледа детето си. Идва понякога при нас и казва, че има всичко, което е искала да има. Дом, дете, мъж, че е излязла от стаичката зад склада на магазина.
После беше Гражина от дома за деца, чийто баща алкохолик умря в болница за психично болни, а майка ѝ от туберкулоза. Казвах ѝ да не ражда, но тя роди и се върна при нас със сърдечна недостатъчност. Все повече слабее, вече не може да работи, да взема детето си в ръце, но ходи с него на разходка с количка, горда, че има дете като всяка нормална жена. Съпругът ѝ много я обича и не е съгласен на операция, а ние не се осмеляваме да настояваме и Гражина бавно гасне.
Може би не разказвам добре, сега вече не помня точно. Това е странно. Когато са тук, когато са зле и трябва да им се помогне – те стават за теб най-близки на света и знаеш всичко за тях. Знаеш за каменния под, че бащата пие, а майката е психично болна, че в училище има проблеми с математиката, че този мъж изобщо не е за нея, а в университета точно сега тече изпитна сесия, затова трябва да се вземе такси и да се прати на изпит заедно с медицинската сестра и лекарствата, знаеш всичко за нейното сърце: че има твърде тясна или твърде широка клапа (ако е стеснена, това значи исхемия, ако е твърде широка, кръвта застоява и не тече към периферните съдове), гледаш я и когато е една такава хубава, нежна, с порозовяла кожа, това означава, че кръвта застоява в периферията и е настъпило разширяване на подкожните кръвоносни съдове, а когато е бледа и пулсират вените на шията ѝ, има твърде широка аортна клапа… Знаеш всичко за тях и са ти най-близки в тези няколко дни на смъртна опасност. Но после се поправят, прибират се вкъщи, забравяш техните лица, довеждат някой нов и той вече е най-важен.
Преди няколко дни доведоха седемдесетгодишна старица със сърдечна недостатъчност. Професорът я оперира, това беше наистина рискова операция – при остра недостатъчност. Заспивайки, тя се молеше: „Боже Господи – говореше – благослови ръцете на господин Професора и мислите на лекарите от „Пирогов“.“ („лекарите от Пирогов“, това бяхме всъщност аз и Ага Жуховска).
Е кажи на кого освен на моята пациентка, старата жена, би дошло на ум да се моли за моите мисли?
Превод от полски: Маргрета Григорова
Преводът е направен по: Hanna Krall. Zdążyć przed Panem Bogiem. Kraków, wydawnictwo a5, 2005.
[1] Umschlagplatz – железопътна рампа, от която са извозвани евреите от Варшавското гето към екстерминационния лагер в Треблинка. Бел. прев.
[2] Евреите, натъпкани в една от сградите на Умшлагплац, на третия етаж, в нечовешки условия и сред собствените им изпражнения, обявени за заразни и изпращани „с предимство“ към екзекуцията. Бел. прев.
[3] Става въпрос за бели билети с печат, които немците раздават на евреите, за да изберат те кои ще останат в гетото, докато останалите са изпратени към Умшлагплац. Бел. прев.
