Ханна Крал
(откъс)
Спасението
Давид, цадик от Лельов, поучавал: „Този – било човек, било народ, който не осъзнае собствените си грешки, няма да получи спасение. Можем да бъдем спасени само дотолкова, доколкото сме познали себе си“.
Той имал син, който същo станал равин в Лельов. Лельовският равин на свой ред имал син и внук – равини в Шчекочини. Шчекочинският равин пък имал дъщеря на име Ривка, внучка Хана, наричана Анджа, и правнучка Лина.
В един зноен юлски ден на хиляда деветстотин четиридесет и втора Хана, наричана Анджа, шесто поколение внучка на цадика, и дъщеря ѝ, седемгодишната Лина, се придвижвали по улиците на Варшавското гето към Умшлагплац. Минути преди това ги били изкарали от дома им на улица „Тварда“ и ги натоварили на каруца с един кон. На нея седели двама еврейски полицаи, единият карал коня, а другият пазел хората. Те били възрастни хора, които нищо не искали, не се молели и не се опитвали да избягат.
Каруцата свърнала по улица „Чепла“. Полицаите говорели почти шепнешком, опитвали се да решат нещо. Можели да направят едно от двете: да обградят поредния дом и да изловят всички или да затворят улицата и да направят светкавична хайка. Хайката щяла да е по-бърза, но в къщата щели да намерят повече хора. Този, който карал коня, бил за обграждане на дома, охраняващият бил за хайката.
Разговора им бил прекъснат от един от мъжете в каруцата.
– Пуснете ги – казал мъжът. Имал предвид Лина и майка ѝ, Анджа.
Полицаите нямали ни най-малко желание да отговарят на абсурдни молби, но към възрастния мъж се присъединили няколко жени.
– Пуснете ги, млади са, нека си поживеят.
– Не ви ли е ясно, че аз си имам норма? – казал полицаят, който карал коня. – Трябва да доставя на площада десетима евреи. Двамата общо трябва да доставим двайсетима евреи. Ще ни дадете ли някого на тяхно място? Ако дадете, освобождаваме ги.
Възрастните хора престанали да молят, искането на полицая било не по-малко нелепо от молбата им.
Каруцата се движела много бавно. За кон, който пристъпва бавно, се казва, че върви в раван, но такива думи не се употребявали в гетото. Така че конят пристъпвал бавно, макар че можел да се позабърза, тъй като на улицата имало много малко пешеходци. Всичко – Анджа и Лина запомнили това – се случвало тихо и без бързане.
– Е? – полицаят се обърнал право към тях. – Кой ще отиде вместо вас на Умшлагплац? Имате ли някого?
Наближавали мястото, където „Чепла“ и „Гжибовска“ се събирали в едно криво кръстовище.
Изминали още няколко метра и видели една жена. Вървяла по „Гжибовска“. Нямала намерение да бяга. Точно обратното. Приближавала към каруцата със спокойна и решителна крачка. При номер 36 се изравнили. Лина запомнила това, защото на номер 36 живеела учителката ѝ от детската градина, г-жа Еда.
Жената опряла ръка на дървения теглич и изрекла, без да пита или да потвърждава очевидния факт:
– Не искате да ходите на Умшлагплац, нали?
Говорела на Анджа.
Анджа изненадана мълчала.
– Не иска да ходи – извикал някой и тогава жената се обърнала към Анджа за втори път.
– Слезте, аз ще отида вместо вас.
Анджа и Лина продължавали да седят, въпреки че хората започнали да викат:
– Какво чакате, слизайте!
– Хайде, слезте – повторил думите им полицаят, който бил на седалката, и едва тогава Анджа свалила дъщеричката си на пътя и скочила след нея.
Жената се качила на каруцата.
Двамата полицаи мълчали.
– Дайте ѝ нещо – извикал някой на Анджа, май че мъжът, който пръв помолил полицая да ги освободи.
Анджа бързо свалила венчалната си халка и я подала на жената.
Жената сложила халката на пръста си. Повече не погледнала към Анджа. Гледала право пред себе си.
Анджа и Лина се върнали вкъщи. Баба Ривка седяла изправена, скована, стиснала длани върху коленете си. Разказали ѝ за жената. Баба Ривка разтворила дланта си… В нея имало малко флаконче със сив прах.
– В случай че не се бяхте върнали… – казала.
Изненадали се. Баба Ривка, пето поколение внучка на цадика от Лельов, била набожна жена. Ходела с перука. Когато в петък сутрин носели перуката при фризьора, за да я среше за шабат, си слагала кърпа, за да не види никой обръснатата ѝ глава, а сега стискала флаконче с отрова, готова за греховната смърт на самоубийството. След няколко дни я откарали на Умшлагплац заедно с внуците и снаха ѝ. Анджа и дъщеря ѝ успели да избягат в арийската част и оцелели през войната.
2.
– Как изглеждаше тази жена? – питали майката на Лина, когато разказвала за каруцата, а тя разказвала за нея през целия си живот.
– Беше висока. Носеше костюм. Хубав, добре ушит тъмносив фланелен костюм. На краката си имаше ботуши с кончови, от тези, които наричат офицерски, бяха популярни във Варшава по време на войната. Не си спомням прическата, май беше фризирана на валяк. По онова време косата се навиваше на дълги телове, прегънати отстрани – нагоре или надолу. С две думи, елегантна жена – неизменно подчертавала майката на Лина. – Дори ботушите ѝ изглеждаха така, сякаш ги е обула не по необходимост, а за да бъде елегантна.
– Може би е знаела, че ще загине, затова се е облякла като за смърт? – подхвърлила една от жените, които я слушали. – Хората придават голямо значение на последното си облекло.
– Не изглеждаше ли луда?
– Не. Държеше се спокойно.
– Може би е загубила някого и ѝ е било все едно?
– Не изглеждаше отчаяна.
– Канчетата за храна… – подсещала Лина.
– Вярно. В ръката си държеше празни канчета за храна.
– Откъде знаете, че са били празни?
–Поклащаше ги без усилие.
–Това може да е била Мириам – казах, когато Лина и мъжът ѝ Владек ми разказаха за жената. Не разбраха. – Мириам. Тази, която по-късно християните са нарекли Мария.
Не се бяха сетили за тази възможност, по-скоро бяха започнали да допускат намеса на цадиците.
Владек си спомни един военен анекдот, виц, който се разказвал в гетото. Когато немците изкарали хората от църквата за християни евреи, в църквата все пак останал един, последният евреин, този на кръста. Слязъл от кръста и кимнал към майка си: – Mame, kim… Което на еврейски значи: – Мамо, тръгвай… И тя тръгнала към Умшлагплац. А че е била с костюм? Трудно би било да се появи в своите одежди от църковните изображения и с ореол. Носела празни канчета за храна? Преди това в тях е имало ядене, но е попитала някого: – Истина ли е, че сте гладни? Нахранила ги и тръгнала към „Чепла“ да намери каруцата.
Работата ми на репортер ме е научила, че логичните истории, в които няма загадки и пропуски и всичко е ясно, не са истински. А неща, които по никакъв начин не могат да бъдат обяснени, се случват наистина. В края на краищата и животът на земята е истински, а не подлежи на логично обяснение.
3.
Преди сто и осемдесет години погребали останките на Давид от Лельов в местното гробище. Гробището вече го няма, гробът на цадика е възстановен наскоро. Мястото му е посочено от Хаим Шрьода, син на стъкларя Йосиф. Давид почивал в магазина на общинската кооперация, в отдела за метални изделия. (След войната върху еврейското гробище са построени склад и два магазина – за хранителни и за земеделски стоки.) Един равин от Йерусалим помолил управителя на магазина да премести металните изделия и хасидите, последователи на Давид, започнали да копаят. След няколко часа открили основите. Намерили черепа, пищялите и единични кости от ръцете на цадика. Оставили лопатите, запалили свещи и казали кадиш. Равинът положил останките и ги покрил с пръст. След няколко месеца изградили гробница, отделена със стена от магазина. За годишнината от смъртта на цадика дошли негови ученици от цял свят и както в някогашните времена, оставили писма с молби.
Хаим Шрьода е роден в Лельов, край река Бялка. Ходел на работа заедно с баща си. На раменете си носел рамки със стъкла, закрепени с плетени ленени каишки, в едната си ръка държал кофичка с маджун, в другата торбичка е инструменти. Остъклявали прозорците в Соколники, Боджейовице, Ижондзе, Шлензане, Шчекочини и Тужин. Изминавали по петдесет километра на ден, вземали по злота за всяко поставено стъкло.
Евреите от Лельов продавали своите изделия на пазарите. В Пилица във вторник, в Шчекочини в сряда, в Жарки в четвъртък, а в петък отивали само по близките села, за да успеят да се върнат вкъщи за шабат. В петък сутрин носели в кошовете си само потребните неща: панделки за коса, захар в хартиени пакетчета по сто грама, защото селяните не можели да си позволят по цял килограм, боя за бельо и прах за колосване, също в пакетчета, но по-малки от тези за захарта. Връщали се преди да се смрачи. На връщане носели в кошовете яйца, сирене, бутилки с мляко. Миели се и веднага отивали в синагогата. След молитвата ядели хала и риба. От осемстотинте евреи в Лельов през войната оцелели осем, в Полша живее един, Хаим Шрьода. Баша му, стъкларят Йосиф, е разстрелян в Ченстохова. Майка му – Малка, по баща Поташ, тримата му братя – Хирш, Давид и Арон, и трите му сестри – Алта, Сара и Йохвед са откарани в Треблинка. Хаим избягал от лагера. Крил се в шестнайсет дома – тези, в които преди войната е слагал стъкла на прозорците.
На гроба на Давид от Лельов, прадядото на Анджа и Лина, всяка година се води един и същ разговор.
– Нашият цадик учеше: няма да бъдеш спасен, ако не познаеш себе си и своите грешки – казва равинът от Йерусалим, водач на лельовските хасиди. – Но никога не е късно да се завърнеш към Бога, да се свети името Му.
– Тук нямаше спасение, рави. Тук нямаше място за никакъв Бог – неизменно отговаря синът на Йосиф, лельовския стъклар, Хаим Шрьода.
Превод от полски: СТАНКА БОНОВА
Преводът е направен по: Hanna Krall. Żal. Warszawa: Świat książki, 2007.
