Ханна Крал
(откъс)
II
[…] Големият мрачен апартамент на семейство Крал беше един от многото в живота на нашата Наемателка. Във всеки тя идваше от също толкова голям и го напускаше за също толкова мрачен. Както ми казваше, всички учудващо са си приличали. Все същият кабинет на отсъстващия стопанин, когото познавала само от увеличените снимки – на тях той стоял изправен, строен, с мустак и четириъгълната полска фуражка. После стаята на момчето, което никога не нощувало вкъщи, пиано в хола, дядо, който часове наред си свивал цигари, и предвоенна вярна слугиня.
Любопитното е, че и собственичките на апартаментите си приличали. Без грим, с опънати назад коси, стегнати в кок – тип практична домакиня. […]
Попитах я дали си спомня колко самотна е била във всеки един от тези големи мрачни апартаменти.
Замисли се и каза, че не, не си спомня.
Попитах я дали случайно не знае как се описва самотата. Каза, че може да опита чрез едно растение. Високо, с кадифено стебло, ситни яркожълти цветове, май се казва лопен. Веднъж го видяла до стената на манастира на албертинките, друг път на песъчливия железопътен насип, а после и в една канавка, до порутен крайпътен стобор и се научила да го разпознава.
– Чрез цветето? – учудих се аз.
– Защото това е единственото нещо, което разпознаваш. Отиваш при нови, чужди хора и стената е нова и чужда, и насипът, и оградата, дори небето, понеже облаците, които старателно си запаметявала при предишното си излизане, отдавна са отплавали (опитваш се да мушнеш потната си ръка в дланта на човека, с когото вървиш, но този човек е толкова напрегнат от необходимостта да се покаже с теб посред бял ден на улицата, че не може да забележи нещо толкова дребно като ръката ти) и само яркожълтото цвете винаги е едно и също, твое, лично твое. […]
XII
Рисуването няма смисъл, сменям професията, този път окончателно. Трябва да си намеря сериозна професия. Психология? Право? Ако ще е психология, аз съм практик, макар че не се отказвам от научните си амбиции. Личи си от десетината статии в научни списания и докторантурата, която неотдавна започнах.
Пиша за унижението. Прочетох, че науката за жертвите на престъпления разглежда света в категориите на несправедливостта, страданията и унижаването на човека, и си помислих, че една толкова благородна наука не бива да пропусне проблема за черното. Обърнах се към хабилитиран доктор и го помолих да ми стане научен ръководител.
– Какви въпроси сте си поставили? – попита първо докторът.
– Дали човек е обречен на черното.
– Добър въпрос – похвали ме той, дори не се учуди особено.
– А дефинирахте ли вече понятието „черно“?
– Не, всъщност не съм.
– Няма нищо. В науката понякога е така, основни понятия не са ясно определени – например „човек“ или „всемир“, или „щастие“, или „Бог“, – но цялата изградена върху тях конструкция е вярна. Така че и вие няма да дадете ясно определение на понятието „черно“, макар че ще се опитате да се доближите до него, нали така? Черното има ли синоними?
– Унижение, оскърбление, страдание, мрак… но това никак не ни доближава до него.
– А може ли да бъде изведено от нещо?
– От Библията. Черното от Библията, светлото от „Одисеята“. Черното е вертикално, а светлото хоризонтално. Понякога се излъчва от страната: Литва дава светлина, а Карпатите мрак. Възможно ли е това да е свързано със земята, как мислите?
– Значи въвеждате и понятието „светло“: всичко останало, което не е черно. Или може би е обратното? Все пак не, не бива човек да бъде поставян в такова положение. Ако обособим черното, а всичко останало е светлото, имаме огромен шанс да бъдем светли, което би трябвало да носи утеха.
Дали границите между тях са преодолими?
Съществува ли смяна на ролите?
Ами наследствеността?
Има ли хора, които са особено податливи на това да бъдат тъмни? Казват, че имало хора, податливи на това да бъдат жертви. Дали и тук наблюдаваме подобно явление? Дали черното е субективно състояние, свързано със съзнанието? Възможни са два възгледа: че само осъзнавано то е страдание и че съществува обективно, забелязвано от другите. Вие, естествено, ще се придържате към втория.
– Осъзнаването на собствената чернота е свързано с горделивостта. Чувството, че си белязан, нали разбирате…
– В науката това се нарича labeling. Човек става друг, когато е белязан от институциите – печата, социалните грижи, психиатрията, съдът. Тук обаче имаме особен случай – самобелязване. Има съгласие да си черен, има избор.
– Избор има между доброто и злото, не между светлото и черното. Човек се съгласява, когато вече няма избор. (Може би същността на черното е вътрешното позволение да го има…?)
– Това пък се нарича интернализиране – приемане на наложена ни роля като наша собствена. Но да продължим. Съществува ли черно, което се преструва на такова? Ами светлото? Интересно докъде може да стигнем: вие, госпожо, откривате съществуване на фалшива светлина при липсата на фалшива чернота.
По-нататък. Как да се помогне на тъмните.
Може би клиники? Предлагано е клинично лечение на хора, които лесно стават жертви.
Тогава какво, клиники за тъмните, така ли? Фармакологичното лечение няма да даде резултат, по-скоро психотерапията.
Ще въведем ли принудително лечение, или ще е доброволно?
А може би черното да се наказва?
Трениране? Мислите ли, госпожо?
По този начин аз бавно нахвърлях най-общо плана на докторската си работа и прецизирах темата. Заглавието би звучало делово: Психологически аспекти на унижаването и начини за противодействие. Анализ на конкретния случай. В библиографията бих включила няколко заглавия на чужди езици, разглеждащи светлото и черното: Schwarz–Weiss–Theorie, Théorie de bicouleur, Из вопросов контрастного, двуцветного понимания личности и други.
В деня, в който уточнихме темата, се провеждаше поредната демонстрация, този път на шофьорите от градския транспорт и на колите на сметосъбирането. Вече втори ден стояха на кръговото в центъра и искаха, противно на забраната от страна на властите, да завият наляво, към правителствените сгради и руското посолство. А „Солидарност“ ги призоваваше да карат направо.
Попитах хабилитирания доктор какво мисли, ще издържим ли в цялата тази ситуация, защото хората пак започнаха да си задават този въпрос, но той не знаеше: не беше стигнал до отговор по този тема.
– Човек трябва да вземе решение да издържи. Аз още не съм го взел, така че не знам дали ще издържа.
Прав беше, естествено. Когато ден преди общата стачка наредих на дъщеря си да оцелее, започнах със същото:
– Преди всичко трябва да решиш, че ще оцелееш.
На следващия ден шофьорите от кръговото, окичени с гирлянди от цветя, продължиха направо и не ни се наложи да взимаме решение, а аз можех да се захвана с конспекта на докторската си дисертация.
Първо ще има увод. Трябва да се започне от основни понятия и кратка история на науката за жертвите. Че са я измислили израелски учени и бързо се е развила. Тук научният ми ръководител предложи да доразвия мисълта за връзката между съдбините на народ, изтласкван от историята към черното, и създаването на тази наука. (Били са твърде черни за света и светът ги е отблъснал, но цялата им история е непрестанно въздигане към светлото. Може би концепцията за богоизбрания народ е била опит за справяне с този проблем?) Прекъснах тези впрочем интересни разсъждания. – Черното в макромащаб не ме интересува, докторе. Анализирам конкретен случай.
Уводът би съдържал само това. Основната глава ще представи този анализиран случай и преди всичко степента на почерняване, която е проявявала изследваната личност. Би било добре да се извършат измервания, да се определи нивото на черното в организма, което неимоверно би обективизирало този труд. Добре би било да се проследи процесът на изпадане в черното до момента, в който Нашият Случай сама решава, че е по-лоша от останалите.
– Това би бил краят на процеса на вторично изпадане – обясни докторът. – Състои се в осъзнаване, че си по-лош. Казват, че понякога човек може да се измъкне от това.
И накрая практичната част: терапевтични методи.
Следователно:
Окончателно се отказах от рисуването, пиша докторска и имам някои предложения за лекуване на черни хора. Терапията ще е проста: за да се оттренира светлото, е необходимо да се преживее черното, старателно и докрай.
В Холандия лагерната болест я лекуват с препарата ЛСД25. Лекарството активира в мозъка центрове, в които се съхраняват нещата, изтикани в подсъзнанието, и пациентите, бълнувайки и плачейки, разказват за лагера; твърди се, че така са постигнати отлични резултати.
Аз нямам намерение да използвам драстични методи: достатъчно е да се преживее всичко още веднъж, без да се отбягва тъгата.
Техниката за спасяване на живота се базираше на неприемане на страданието и съчувствието. „От огнените пещи […] се спасихме със съобразителност и познания…“[1] – това беше нашата хитрост. Тъгата те разсейваше, а оцеляването изискваше концентрация. Тъгата те правеше слаб, а оцеляването изискваше голяма сила.
– И сега ще оцелееш, без да отбягваш тъгата – повтарям аз на тази, върху която съм длъжна да проверя моя метод, също като лекар, който пръв взема лекарството, което сам е открил. – Седни – казвам аз, защото точно така, във второ или дори в трето лице, ще пиша за нея. Анализирам случая, а дисертацията изисква съответно дистанциране от изследвания обект. – Много мило от твоя страна, че се съгласи да бъдеш тема. Седни, скъпа моя, и се опитай да оцелееш още веднъж.
Бих почнала от лопена. Прегледах бележките, които си водя за теб, и този лопен ме накара да се замисля. Напоследък много се пише за необходимостта от докосване, правени са опити с малко осиротяло шимпанзе, на което му давали да подържи различни предмети: кълбо от тел, влажна гъба, плюшено мече, камък, и установили, че шимпанзето го влече към леки, топли и сухи неща. Лопенът е мъхест и топъл, нали?
– Малко боде. – Тя свали пръстените от ръцете си и започна да ги подрежда на дивана. – Стъблото е косместо, отгоре на това не се чупи лесно. Цепи се на влакна, наранява пръстите и изпуска тръпчив сок, със сигурност не би допаднал на малко осиротяло шимпанзе.
– Защо се опитваше да го откъснеш? При лопена се ходи, а не се носи у дома. От него се очаква да си живее на едно и също място: висок и силен, като тези твои познати от големите апартаменти… […]
Защо пък да трябва да разказва за момиченцето?
Защо да трябва да пиша дисертация за Случая?
Откъде накъде да трябва да разказва на хората за момиченцето?
Щеше да ѝ се налага да говори, ако – да речем – не можеше да живее, измъчвана от натрапчивото му присъствие, но тя може да живее. Щеше да се налага да говори и ако в нея бе започнал процес на автотерапия, понеже това понякога се случва. Изглежда той се задейства сам в един-единствен случай – когато човек поживее за малко друг живот и вече не иска да се върне към предишния.
Да го кажем така: един ден нашият Случай научи, че можеше да бъде светъл.
Кога е редно това да стане?
Не и по време на посещението на папата, още не. Не и преди стачката, напротив, напътствията към дъщерята как да оцелее и връщането към картината с магарешкия бодил на преден план по-скоро говорят за отдалечаване от всичко на безопасно разстояние.
Можеше обаче да се случи в онази неделя на 13 декември 1981 година[2], когато тя вървеше през нереално искрящия сняг към църквата „Света Ана“. (До нея вървеше един поет, предишния ден на Конгреса на полската култура ѝ беше дал книга, в която видя стихотворението:
Да, оцелях.
Сега ме чака също толкова
сериозна задача: да успея да се кача
на трамвая,
да стигна у дома[3].
Вървеше, усещайки заслепяващото зимно слънце и без да мисли за коя картина това може да ѝ свърши работа – едва на следващия ден ще си даде сметка, че това бе светлината около момиченцето на покрива на високата кооперация.)
Без да пита никого, тя знаеше къде трябва да иде. От самото начало, от сутринта знаеше всичко: че трябва да си обуе няколко чоропогащника един върху друг и обувки на нисък ток (преди това никога не можеше от първия път да реши кои обувки към коя пола да обуе) и че трябва да стигне до почистените от снега стъпала, до вратите, на които някой бе сложил бележка, че Конгресът на културата се разпуска, и трябва да се отиде в „Света Ана“, защото сега е безопасно само в църквите, и трябва да изпратят топли дрехи на интернираните в Бялоленка. Навсякъде срещаше хора, които бяха дошли на същото това място, защото знаеха същото като нея и това странно чувство, че е част от нещо, я съпътстваше до края на деня.
В понеделник чувството отмина, но тя вече знаеше, че може да бъде част от всички.
Казах ѝ:
– Може да се чувстваш така вече цял живот. Достатъчно е да се подложиш на терапия и да преживееш докрай черното.
[…]
XIII
Тази книга трябва да свърши в неделята на тринадесети декември 1981, след двайсетина минути, когато за последен път видях Нашата Наемателка. Беше много студено. От рано сутринта стояхме на стълбите, пред вратите на театъра, на които беше окачена бележка, че Конгресът на културата е разпуснат. Някакъв мъж на висок глас обясняваше, че конгресът само временно е прекратен, а друг отиде и поправи бележката на вратата. Стояхме, правеха се списъци на арестуваните, духаше вятър. Вчера Кантор говореше за изкуството, което трябва да е завръщане в страната на детството, а сега правеха списъци на арестуваните. Под подметките си усещах замръзналите буци сняг и си помислих, че това изобщо не се случва наистина, че това е сън и кой зае дали не го сънува Наемателката. Още от началото, от шест сутринта, когато чух по радиото енергичния мъжки глас, реших, че това не се случва наистина, не мога да го осъзная.
Посегнах към куките и започнах да плета на дъщеря си скиорски чорапи с норвежки шарки. В седем и половина, когато четяха наредбите, довършвах петата, а когато за трети път зазвуча химнът, започвах да набирам бримки. След час реших да се обадя на дъщеря ми, но телефонът мълчеше. Прибрах куките и си помислих глупаво: така или иначе, спечелих два часа и половина и чорап и половина, само че проблемът е, че това просто е абсурдно. На стълбите пред театъра чувството за странен сън се завърна.
– Усещам под подметките буци сняг – повтарях си наум. – Ако сега реша да си тръгна, със сигурност няма да мога да повдигна крак. Като черна птица, която не е в състояние да се откъсне от земята, трябва да го нарисувам.
И точно тогава я забелязах: тя стоеше сред голяма група хора, потропваше от студа с крака и добавяше имена на листа. Любопитно ми беше дали вече се бе досетила, че това е сън, и исках да я попитам, но разбирах, че няма как да отида при нея, щом дори не мога да отлепя крак от стъпалата. За всеки случай реших да опитам с десния. Подходих изключително внимателно, леко повдигнах тока, но с учудване се убедих, че десният ми крак без никакво усилие пристъпва по снега. Същото се повтори и с левия. Сега стоях по-долу и под подметките усещах гладък лед. Значи не е сън, помислих си и усетих студ по кожата на ръцете, над китките. Пак погледнах към Наемателката, любопитна бях дали вече знае, че това се случва наистина, но тя продължаваше да пише: имената ставаха все повече.
Бернард Р. го отвели от дома му на разсъмване, някой почукал на вратата… Наредили му да се облече и да върви пред тях. Когато ние сме стояли на стълбите пред театъра, с Бернард е разговарял млад мъж на име Ирек (Ирек, прибрахме Райнич – казал един от онези, които го докарали) и се опитвал да разбере защо всъщност Бернард Р. се е включил във всичко това. Бернард се опитвал да му обясни, усмихвал се инфантилно, гледал невярващо стената зад гърба на Ирек, но събеседникът му не го интересувал разказът, че Бернард възнамерявал да реабилитира идеята, за която преди много години бил спечелил неколцина хлебари от лвовските предградия, по-скоро го интересували имена, фамилии и адреси. […] Разговорът в Дома на културата е последната сцена с участието на Бернард Р. в тази книга, затова съм длъжна да го представя малко по-старателно. Редно би било да се замисля например какво е изпитвал Бернард Р., влизайки в дома на културата. Ами изпитвал е обида. Току-що бил завършил работата си върху математически модел, който му дал обяснение на много неща и преди всичко защо идеята, обещана на гърбавата шивачка не възтържествува в целия свят. Като завършил този труд, закопнял да съобщи за него на света и казвал: вече знам защо идеята не победи, сега ще ви обясня. На което хората, към които се обръщал, твърде заети със случващото се около тях, отвръщали:
– Господин Бернард, сега не е време за такива неща.
– Но това е много важно – настоявал Бернард. – Вече разбрах всичко и го доказах математически.
А тези хора, бързайки да се справят с това, което се случвало в онзи момент, казвали:
– Това е невероятно интересно, господин Бернард, но не му е сега времето, някой друг път. – И ето че сега Бернард влизал в сградата на „Раковецка“. И вече знаел, че няма да заинтересува света с новината защо идеята не е победила, а подходящото време, което му обещавали, никога няма да настъпи.
Важно е и мястото, в което се намирал Бернард Р. Защото това е същата тази сграда, в която трийсет и две години по-рано докарали майора и неговите другари. Процесът бил организиран в друга сграда – на Военното разузнаване, но следствието било водено тук. Като застанал пред онзи съд и видял майора на подсъдимата скамейка, Бернард, както вече знаем, си спомнил верандата, офицерите, чакащи в горещия летен ден да пристигнат командирите им, и себе си, как подава цигара „Беломор канал“ на младия поручик, облегнал се на топлия бор. Следващия ден и майора, и поручика вече ги нямало. Бернард стоял на верандата съвсем сам и в мазето на Военното разузнаване взимал решение, че този път няма да им даде офицерите си. Струва ми се, че ще е подходящо, ако в разговора с Ирек се появи още веднъж празната веранда и чувството, че трябва веднага да тръгне някъде, да спасява хора. Всъщност той би трябвало с облекчение да осъзнае, че няма къде да иде. Този път разпитват него и няма къде да иде. Никой не стои между него и младия офицер, облегнал се на бора. Той е един от тях, най-сетне е един от тях… […]
В десет часа някой каза, че не може да стоим там, защото са обявили, че се забраняват събиранията. Нашата Наемателка прибра листа в чантата си и слезе по стълбите. Попитах я къде смята да иде и тя каза, че в „Света Анна“. Попитах защо. – Не знам – отвърна тя. – Там трябва да се иде. – Беше много по-спокойна, отколкото когато имаше опасност от поредна стачка и всички се питаха дали ще оцелеят. Каза на поета, че много се радва, че е успял да ѝ даде книгата си, а на мен ми каза да си обуя обувки на нисък ток. Беше слънчево, вървяхме през ослепително белия сняг. Покрай танкове, патрули и малцината мълчаливи минувачи. – Това е страшно – казах аз. – Така е – съгласи се тя, оглеждайки с любопитство парка. Свихме от Саската градина към Площада на победата и стана още по-слънчево. Наемателката спря за миг. – На всички им е страшно, нали? – каза тя и погледна нагоре, сякаш възнамеряваше по някакви важни, но неясни за нас причини внимателно да огледа слънцето, но тя продължи, през площада, към църквата. Книгата свършва, кой знае дори дали вече не е свършила, а аз още не съм разказала за личния живот. Нали има дъщеря, има я онази къща на високия бряг на река Нарев… […]
Книгата свършва, кой знае дали дори вече не е свършила, а аз още не съм написала за…
Превод от полски: МИЛЕНА МИЛЕВА
Преводът е направен по: Hanna Krall. Sublokatorka. Kraków: Znak, 2024.
[1] От стихотворението на Чеслав Милош „Дете на Европа“. Бел. прев.
[2] В нощта на 12 срещу 13 декември 1981 г. комунистическата власт в Полша въвежда военно положение. Бел. прев.
[3] Ришард Криницки, от книгата Niewiele więcej, Краков, 1981.
