Ханна Крал
(откъс)
Сенна хрема
това беше заглавието на репортажа за нея, на цялата книга също. Беше издадена през декември 1981 година. Цензурата я спря от продажба. Известно време тиражът лежа в склада, после го изпратиха за претопяване.
Десет хиляди книги бяха разрязани с ножове. Бяха закачени на нещо високо и падаха надолу досущ гилотина. Човекът, който работеше това, каза, че „Сенна хрема“ била разрязана заедно със стихотворенията на Осип Манделщам. Това прозвуча утешително като незаслужено признание. Само дето, добави човекът, Манделщам беше нарязан по широчина, а „Сенна хрема“ диагонално. Неизвестно защо, може би по широчина или по диагонал зависеше от дебелината на книгата.
Нарязаните страници бяха смлени, по-скоро накъсани на парченца, устройството за накъсване се наричаше „вълк“.
Парченцата бяха накиснати във вода и „Сенна хрема“ се превърна в гъста сива маса – пулпа. Беше много подходяща за направата на амбалажна хартия.
Дойдоха вечерта
трима, цивилни.
Единия тя познаваше, беше мъж на колежката ѝ учителка, живееха някъде в близките блокове.
Мъжът на колежката я уведоми, че я арестуват по силата на декрета за военното положение.
На нея ѝ се стори, че му е тъпо, и се засрами. Сякаш заради него. Може би дори малко му съчувстваше.
Тя лежа в три затвора, в Катовице на Ломпа с политически затворнички, на Миколовска и в Сосновец – с криминални и стопански.
Стопанската я предупреди да казва на съседките по килия само колкото на разпита и да яде магданоз.
Криминалната я уверяваше, че изобщо не е убивала мъжа си, тази грешка щяла скоро да се изясни, а тя щяла да купи шише водка и да танцува на гроба на мъжа си, както правят вдовиците в Албания. Тя нямаше понятие какво общо имат вдовиците от Албания, но не попита, стигаха ѝ собствените въпроси.
Един ден политическата на Ломпа се качи на нара и написа на стената СОЛИДАРНОСТ. С молив за вежди, защото химикалката ѝ бяха взели при обиска. Над Н нарисува знамето – бялото от стената, червеното с червилото.
Надзирателят съобщи за знамето на началника на затвора.
Образуваха следствие.
Тя беше първа.
Началникът попита кой в килията пропагандира нелегалната организация С….
На нея ѝ се стори, че началникът разбира колко е глупав въпросът и ѝ стана неудобно заради него.
Помоли го да не разпитва никого повече. Ще започнат подозрения – кой е пропял, и в килията ще стане неприятно.
Направи му предложение.
Тя ще изтрие надписа от стената, той ще прекрати следствието.
Той склони.
Тя се върна в килията. Качи се на нара и въпреки протестите на политическата изтри с ръкава на пуловера „Солидарност“. Червилото се поразмаза, от молива не остана и следа.
Обвиняемата Мария Т., дъщеря на Франчишек
не се отказа от работата за Независимия самоуправляем профсъюз „Солидарност“, подкрепяйки стачката и задържайки дадения ѝ печат – престъпление по чл. 46, ал. 1 от Декрета за военното положение; в състояние на силен афект разпространяваше фалшиви новини, които можеха да предизвикат обществени безредици – престъпление по чл. 44, ал. 3 от Декрета за военното положение; събираше с цел разпространение фалшиви новини, които можеха да предизвикат обществени безредици – престъпление по чл. 48, ал. 3 от Декрета за военното положение; замина за металургичния комбинат в Катовице, в който имаше стачка, и даде два салама, два хляба и шест пакета цигари – престъпление по алинея… от декрета за… […]
Тя замина
за Америка. Като емигрантка отиде на Коледа при други емигранти. Посдърпаха се заради шунката „Кракус“, която се продаваше в полския магазин. Едни искаха да протестират пред магазина, защото с продажбата на „Кракус“ се подкрепя комунизмът, други бяха на мнение че с протести няма да победят нито шунката, нито комунизма.
Имаше сарми с елдена каша и печурки. Май не бяха лоши, но не можеха да се сравняват със сармите на Ханиния баща. Той работеше в железниците, по стълбовете с високо напрежение, прекрасно готвеше, особено сарми. Никакви печурки обаче, то тогава никой и не беше чувал за печурки, а дори да беше, презрително ги отхвърляше. Неговите бяха само с истински гъби, които той лично събираше в горите край Погория.
Освен сармите майстореше сладко от вишни, то се яде с хубав хляб и хубаво масло.
Най-доброто масло правеше баба ѝ, държеше го в калаена кофа и вода от кладенеца, но и маслото от Томпковице не беше лошо. Леля Хела караше мляко в тамошната мандра, на доставчиците продаваха специално масло и леля Хела винаги им даваше от него.
Някой разказа за едно момче от Лигота. Като по чудо получило паспорт, пристигнало при баща си и не могло да свикне с Америка, все тъгувало за Лигота.
Лигота си е такава, за нея винаги се тъгува. Особено за хляба ѝ. Бащата навсякъде беше търсил хляба, по който въздиша синът му, и беше намерил фурна доста далече, два часа път дотам. Беше донесъл хляб с тъмна напукана кора и по-светла среда, не много светла, а като ръжена – и момчето чак се беше разплакало от радост. Американският хляб изглеждаше и ухаеше като хляба от Лигота, дори с почти същия вкус.
Тя попита ял ли е някой шеменьотка, супа от конопено семе.
Не, никой не беше ял, дори не бяха чували за шеменьотка.
Някой попита как се прави.
Тя не знаеше.
Тази супа им я носеше за Бъдни вечер госпожа Махурова, съседката от „Почтова“. Последната домакиня от Сончув, която умееше да сготви истинска шеменьотка. […]
Майката на мъжа ѝ не помни
как е загинала нейната майка.
Не че не знае, някога е знаела, не помни.
Веднъж казва, че е умряла от сърдечен удар до входа на гетото. Подкупен полицай трябвало да я пусне да излезе, но този ден дежурен бил друг.
Или пък, че да, от сърце, ама предния ден, нищо общо с входа и полицая.
Майката на мъжа ѝ изкарали от гетото с камион, лежала в каросерията под купища боклуци. Оттатък, на арийска територия, отишла при бащата и казала, че тя е умряла.
Това помни, защото тогава бащата за първи и единствен път се разплакал.
Последно пък заяви, че всъщност не знае как е било.
Всичко случило се след Умшлагплац ѝ е като под вода, размито и неясно.
Майката на мъжа ѝ не знае
колко са били стъпалата.
Не че не помни, не знае.
Колко етажа е имало – това знае, сто и четири.
И височината също: четиристотин и седемнадесет метра.
И колко асансьорите: седемдесет и един.
Не е трудно да се пресметне, стига едно просто действие, но не бива майката на мъжа ѝ да бъде затормозявана със смятане.
22 х 82 = 1804
И толкова.
Двайсет и две, щото един етаж имал толкова стъпала.
Умножаваме по осемдесет и две, щото на осемдесет и втория етаж стоял шефът им Тони и крещял: „По стълбите! Никакви асансьори! Всички на стълбите!“.
Майката на мъжа ѝ послушала Тони, излязла на стълбищната площадка и слязла по тези хиляда осемстотин и четири стъпала. […]
Излязла на улица „Веси“
на ъгъла с „Чърч“, до книжарницата. Някой ридаел, защото видял на тротоара човешка глава. Някой крещял: „Бягайте, срутва се!“. И хората се разбягали кой накъдето види.
Майката на мъжа ѝ нямала сили да бяга. Видяла голям зелен микробус, паркиран до хотела. Казала си – ще си почина малко, и се пъхнала между колелата. Чула грохот и усетила как въздушна вълна удря микробуса. Той се позаклатил, но не се преобърнал.
Майката на мъжа ѝ изпълзяла изпод колелата и видяла, че първата кула я няма. Първата кула на Световния търговски център лежала върху микробуса и край него в купчини бетон, тухли и стъкло.
Тя тръгнала по улицата.
Струвало ѝ се, че някога вече е вървяла сред такива развалини. После ще каже: сякаш вървях по улиците след Варшавското въстание, след като бях излязла от мазето.
Някой я наметнал с шлифер, защото роклята ѝ останала под микробуса. Друг пъхнал банкнота в ръката ѝ. Видяла автобус. Качила се, след няколко улици видяла през прозореца деца, които си играели, жени с пазарски торби и кафене с масички на тротоара. На масичките седяли хора с чаши кафе в ръцете.
Майката на мъжа ѝ имала чувството, че някога вече е излизала от мъртвата пустота в живия пулсиращ свят.
По-късно ще каже: Сякаш бях излязла от гетото и вървях през арийската територия. […]
Духа вятър
Огъва клоните на дърветата, но не ги чупи.
По това време бащата садеше домати в сандъчета.
Нейният син е объркан, както винаги, когато духа вятър. Вика силно и се удря с длани по бузите, непрекъснато, десетки пъти в минута, с все сила. Ноктите му са ниско изрязани, но на няколко места се е издрал.
До кръв, която тя избърсва.
Връща се към тайните на времето у Ровели. Времето като следи от памет. Интересно е.
„Ние сме история на самите себе си“.
„Ние сме разкази за себе си…“
Много интересно.
Значи е чакане. В поредната болница или санаториум, с поредния гипс – чакане на майката.
И с търпението на бащата, който ѝ показва новото растение.
Има дума „аутизъм“, която чува от устата на американския психиатър. (Лекува се, нали, иска да се увери, но лекарят свива рамене: – Е, не, лечението с нищо не помага. – Как така с нищо? Синът ѝ чете, смята, чисти банята и придържа вратата отворена, за да може тя да мине – и всичко това е НИЩО?)
Тя е тази, която беше прочела за тайната на времето и която преди малко написа, че синът ѝ е объркан.
Която написа думата „син“.
Карло Ровели ѝ обяснява, че мозъкът е създал мостовете между миналото и днешния ден. Миналото е оставило следи в синапсите, връзките между нервните клетки.
Синапси… Много интересно.
Духа вятър. Не се знае кое днес ще се окаже по-силно – снежният фронт от запад или дъждовете от изток, от океана. Ще отменят ли часовете на сина ѝ, Day Employment, и дали училищният микробус ще дойде да го вземе. Ако дойде, дали синът ѝ ще поиска да се качи или ще реши да поправи регистрационния номер.
Тя се подхлъзна и падна. Не можа да стане, допълзя до незаледено място и се подпря на по-дългия крак. Нищо не си беше счупила, но все пак я боли, сухожилията ли, мускулите ли.
Спи ѝ се.
Превод от полски: СИЛВИЯ БОРИСОВА
Преводът е направен по: Hanna Krall. Synapsy Marii H. Kraków: Wydawnictwo Literackie, 2020.
