Ханна Крал
1.
Прабаба на Аксел фон дем Бусше била графиня Кόзел. Не е съвсем ясно кой е бил прадядото. Според една от версиите е бил Август ІІ Силния[1], полски крал, курфюрст на Саксония. Според друга е бил полски евреин: равин, който попаднал в конфликт с други равини, напуснал страната и се заселил в Германия.
И двете версии, и за краля, и за равина, се поддържат в семейството на Аксел фон дем Б. от двеста и петдесет години.
2.
Тя имала буйни, гарвановочерни плитки, изключително изразителни очи, кожа бяла като мрамор и малки уста. Така представят Анна Кόзел мемоаристите, художниците и Юзеф Игнаци Крашевски[2].
Август ѝ обещал, че ще стане кралица. Не спазил обещанието си, изоставил я след няколко години и заповядал да я затворят. Мястото на изгнание бил замъкът в Щолпен. Живяла в кула на замъка и в нея останала – по-късно доброволно – чак до смъртта си.
Любимо четиво на затворената графиня били книгите на иврит. Така пише Крашевски. Обграждала се с евреи. Съчиненията от равини ѝ тълкувал един ориенталист, пастор. Плащала му щедро. Отначало му предавала парите чрез дискретен пратеник, по-късно се срещали и водели дълги разговори за Талмуда и еврейската религия. Край на разговорите сложила жената на пастора, която ревнувала от графинята, все още красива, въпреки шейсетте си години.
3.
Кой е бил еврейският любовник на Анна Кόзел?
(Със сигурност е съществувал… Как иначе ще се обясни това странно увлечение по евреите и тяхната религия? С възхитителен мъж, разбира се…)
И така: равин – Полша – конфликт с другите равини – заминаване за Германия…
Йонатан Айбешиц? Този мъдрец?
Родил се в Краков. Бил мъдрец. Поканили го в Хамбург, за да победи ангела на смъртта, защото жени умирали при раждане. На жените раздавал листчета със странна молитва със загадъчни знаци. Обвинили го във вяра във фалшив месия. Обърнал се към равините в Полша и Синодът на Четирите земи[3] оттеглил обвинението. Въпреки решението много полски равини – а сред тях и главният равин на Дубно Мойжеш Остерер – проклели Йонатан А. и неговата наука.
Соломон Дубно?
Родил се в Дубно, оттам е и фамилията му, починал в Амстердам. Оженили го, когато бил на четиринадесет години. Учил в Лвов и в Берлин. Бил възпитател на сина на Мозес Менделсон[4], философ и теолог (смятат го за най-голямата, редом с Лесинг, фигура на Немското просвещение) и го склонил към нов превод на Петокнижието на немски език. Сам написал коментара към Битие. Когато преполовил коментара на Изход, през Берлин минал главният равин на Дубно Нафтали Херц. Той разкритикувал приятелите, сред които се движил неговият сънародник, и му заповядал незабавно да смени средата. Соломон Д., без да довърши работата си, напуснал Берлин и се отправил към Амстердам.
Якуб Кранц?
Родил се във Вилнюска област. Бил магид – пътуващ проповедник. Не се карал с равините, но въпреки това заминал за Германия: да учи и да води диспути с тамошните учени. Напуснал Германия заради Дубно. Тук му плащали шест злоти седмично, по-късно били прибавени още две злоти и му поправили печката.
(Попитали магида от Дубно: Защо богаташът по-охотно дава милостиня на слепите и сакати бедняци, отколкото на бедните мъдреци? Отговорил: Защото богатият не е сигурен дали той самият няма да осакатее и ослепее, но затова пък знае, че никога няма да бъде мъдрец.)
На портретите и тримата са с бели бради, тъжни очи и гледат разсеяно. Може би защото неохотно са вдигнали очи от отворените книги. Но вероятно графинята ги е срещнала по-рано, когато са имали черни бради и по-весели очи…
Не е срещала нито магида от Дубно, нито Соломон Дубно. Първият е роден малко преди смъртта ѝ, а другият – след смъртта ѝ. Но Йонатан Айбешиц е бил на двадесет и шест години, когато са я заточили в кулата…
Значи Йонатан? А кой друг освен него – обвинен и прокълнат, би се осмелил на такъв романс? С не еврейка! С изоставената кралска фаворитка!
Съществува и друга вероятност: въпреки семейната традиция на Аксел фон дем Б. – прадядото да не е бил равин.
Бил търговец. Да речем – Хершел Исак. Живял в Дубно, търгувал с шуби. Ходил на Лайпцигския панаир. Пътувал в компанията на слугата си Михал Шмуел. Нищо повече не знаем за него, но д-р Рута Саковска, която ми превеждаше еврейските текстове и ми помагаше да намеря еврейски любовник за графиня Кόзел, смята, че са го оженили, когато бил на петнадесет години, жена му му родила цял куп деца, напълняла и носела перука. Учудващо ли е тогава, че си загубил ума по изискана и красива дама? Бил красив, естествено: сини очи (към черната, къдрава коса сигурно са изглеждали очарователно), широка усмивка, ослепително бели зъби, а кожухът – от самур. Не е изключено и на графинята да подарявал някакви самури… (Дали д-р Саковска не е объркала Хершел Исак с Митя Карамазов?)
Пътувал дубненският търговец до Саксония, до Лайпциг, а както знаем от Крашевски, еврейските търговци били чести гости в саксонския замък Щолпен. Докарвали стоки, вестници, книги – веднъж дори опитали да помогнат на графинята да избяга от кулата. Спуснала се по въжена стълба, но стражата я хванала, преди да успее да се отдалечи.
Опитът за бягство с помощта на евреите се случил през 1728 г. Така пише Юзеф Игнаци Крашевски в „Графиня Козел“.
И ПРЕЗ СЪЩАТА ТАЗИ ГОДИНА, 1728, търговецът Хершел Исак пристигнал от Дубно за Лайпцигския панаир. Така е написано в историята на града, в мемоарната книга „Сефер Зикарон“, издадена в Тел Авив… Дали е възможно точно той, Хершел Исак, и неговият неотлъчен слуга Михал Шмуел да са организирали главоломното бягство по въжената стълба?
Все едно дали е търговец или равин. Важното е, че прадядото на Аксел фон дем Б. трябва да произхожда от Дубно. Щом Великият Сценарист подрежда и заплита всички тези мистериозни нишки, това означава, че знае и бъдещия завършек. Така че за Дубно и Аксел фон дем Б. не е могъл да не осигури общ пролог към по-късната им обща история.
4.
Дубно се намира във Волинска област, сто деветдесет и един метра над морското равнище, край река Иква, приток на Стир. „Отдалеч изглежда красиво, на хълма, ограден от мочурищата на Иква“ – така е написано в един стар пътеводител. От основаването си бил полско-еврейски град. Поляците и евреите трябвало еднакво да се грижат за състоянието на мостовете и пътищата. Евреите могли да се къпят в градската баня в четвъртък и петък, а християните – във вторник и събота. По време на важни християнски празници еврейските магазини трябвало да бъдат затворени, но по време на по-малко важните били отваряни за бедните хора или за пътешествениците. През 1716 г. в Дубно се провел процес срещу две жени, девойка и вдовица, осъдени за приемане на еврейската вяра. Девойката била доведена пред съда направо от сватбата си заедно с еврейския си годеник, равина и чиновника, който съставил брачния договор. След шейсет удара жените продължавали да се придържат към еврейската религия, след следващите четиридесет девойката се върнала към християнството. И двете били осъдени на смърт чрез изгаряне на клада, а евреите – на бой и глоба под формата на восък за свещи – за манастирите, католическите църкви и замъка. През 1794 г. в Дубно била построена синагога. Собственикът на града, княз Михал Любомирски[5], изпратил на строежа тухли, вар, пясък и селяни крепостници. По време на празника за полагането на крайъгълния камък пил с евреите водка и ял медени перники[6], след което им пожелал: Да се молите правилно на Бога, който е създал небето и земята и в чиито ръце се намира всяко живо същество.
Дубно принадлежал на рода Любомирски пет поколения. Михал, този, който помогнал да бъде построена синагогата, бил генерал, масон и свирел на цигулка. В Дубно създал свободна зидарска ложа – „Съвършената тайна на Изтока“. По време на ежегодните панаири, наричани контракти, организирал шумни балове, събиращи всекидневно по триста души. Юзеф, синът му, бил комарджия и скъперник („От алчност не правел никакви ремонти в Дубно“ – пише автор на мемоари). Марцели[7], негов внук, също играел на карти, но губел. Изоставил дома си и напуснал страната заедно с една френска актриса. Бил приятел на Циприан Камил Норвид[8], дружал с унгарски въстаници и с френски социалисти. Неговата отхвърлена съпруга предупредила руския цар[9] за покушението, за което разбрала от видение. Извънбрачният му син станал актьор в парижкия „Одеон“. Последният собственик на Дубно бил Юзеф Любомирски[10]. На карти играел със страст, също като баща си и дядо си. Натрупал дългове. Оженил се за десет години по-възрастна от него милионерка – вдовица на производител на парфюми, с която се запознал чрез бюро за женитби. Благодарение на брака спрял да го измъчва един сън, който сънувал около тридесет години: че не може да излезе от хотелската стая, защото няма пари да си плати сметката. Починал през 1911 г., без да остави потомство. Преди смъртта си продал Дубно на някаква руска княгиня.
Между двете световни войни Дубно бил околийски град във Волинска област. Наброявал дванадесет хиляди жители, повечето от които били евреи.
5.
Аксел фон дем Б. е роден в неделя, на Великден, през 1919 г. Фамилната му къща била на южния склон на планината Харц. Била на два етажа и имала две странични крила, около нея имало градина, на сто метра от предния вход течала река Боде. Местните казвали – замък. Те казвали – къща. Напуснали я през ноември 1945 г. за два часа, с ръчен багаж. За първи път отишъл там с дъщеря си и внуците си точно преди обединението на Германия. В замъка се намирало училище по марксизъм-ленинизъм. Директорът искал да извика полиция, защото те влезли в двора през портата, която всъщност липсвала. По време на втората им визита, вече след обединението, не извикали полиция и им позволили да влязат вътре. – Все още ли преподавате марксизъм-ленинизъм? – попитали директора. – Прехвърлихме се към английски език – казал директорът. – Но знаете ли какво, господин бароне? Когато вече си получите всичко, с удоволствие ще го наема от вас и ще направя хотел. Какво мислите за това?
Баща му управлявал имението и изучавал културите на Далечния изток. Пътувал до Япония и Китай, интересувал се също така от история на цивилизацията. Имали стар градинар, млади камериерки, верен лакей, плаха гувернантка… както трябва да бъде в един замък.
Любимият спомен на Аксел фон дем Б. били разговорите на гувернантката със стария лакей. Всяка сутрин, точно в осем, се срещали на стълбите – гувернантката отивала горе при децата, лакеят слизал долу при бащата. Лакеят не бил свикнал да поздравява първи младите госпожици, затова се подминавали безмълвно, след което той се спирал, обръщал глава и казвал: – Госпожице Кунц. Казахте ли ми добър ден, или само си помислихте, че трябва да ми кажете? Този диалог се повтарял ден след ден, точно в осем часа, осем или десет години.
По-късно Аксел и брат му заминали да учат в реално училище. По-късно постъпили във войската в Потсдам. По-късно избухнала Втората световна война. […]
7.
Аксел фон дем Б. прекрачил полската граница по следите на танковете на Гудериан[11] през първия ден на войната. На втория ден загинал Хайнрих, негов приятел. Това се случило в Бори Тухолске. Слънцето вече залязло, започнало да се стъмва, в мрака забелязал бягащи войници от взвода на Хайнрих. Викали: Поручикът е убит! – и бягали нататък. Поляците стреляли отгоре, завързани с колани към върховете на дърветата. Не било приятно. Нощта изкарали в гората.
Аксел фон дем Б. седял опрян на дърво, на коленете му бил сложил глава младият Кванд, ранен в същата схватка. Наричали го „младия Кванд“, за да го различават от баща му, стария Кванд, собственик на големи текстилни фабрики. Майката на младия Кванд починала, когато бил малък, баща му се оженил за момиче на име Магда. По време на ваканцията наели домашен учител, казвал се Йозеф Гьобелс[12]. Когато ваканцията свършила, учителят изчезнал заедно с Магда. По тази или може би по друга причина младият Кванд не харесвал особено нацистите.
Като лежал с глава на коленете на Аксел фон дем Б., казвал, че умира и че всички тези нацистки криминалисти… – Не си толкова зле – опитвал да го утеши Аксел фон дем Б., но Кванд знаел, че е зле и повтарял, че всички нацистки криминалисти трябва да свършат като него. – И то колкото се може по-скоро. Колкото по-късно свършат, толкова по-страшен ще е краят им.
Сутринта Кванд починал, а Аксел фон дем Б. се погрижил да си намери втори револвер. Бил на двадесет години, имал зад гърба си първа битка и бил загубил двама приятели. Когато тръгнал, държал във всяка ръка по един револвер и се чувствал жив. Видял го командирът на полка. – Ние – казал – в нашето семейство не трябва да доказваме смелостта си. Ние СМЕ смели… – и взел револвера, който Аксел фон дем Б. държал в лявата си ръка.
„В нашето семейство“ означавало, че Аксел фон дем Б. и командирът на полка Фон унд цу Гилса[13] са от едно семейство – от голямата, немската аристокрация.
С този командир Аксел фон дем Б. преминал през Полската и част от Руската кампания. Зимата на 1940 г. прекарали във Влоцлавек. Уведомили ги, че цивилната администрация е определила квартал, в който преселват евреите от целия град; евреите имали право да вземат със себе си само ръчен багаж.
– Безобразие! – обидил се командирът. – Кой кретен измисля такива неща! Утре отивам в Краков при Франк[14] и всичко ще му разкажа. (Познавал Франк от берлинската олимпиада, по време на която е бил комендант на олимпийско село.)
Приготвили колата, но малко преди да замине, адютантът казал: А ако не е кретен? Ако е… немската политика? – Мислите ли? – поколебал се Фон унд цу Гилса и заповядал да оставят колата в гаража. (По-късно е назначен за комендант на Дрезден; сутринта след бомбардирането на града от съюзниците е намерен мъртъв; дъщеря му твърдяла, че не било самоубийство.)
През юни 1941 г., на двадесет и втори сутринта, в три и петнайсет, Аксел фон дем Б. прекрачил руската граница.
Знаел, че в Русия управляват болшевиките. Знаел, че там има концлагери и че Сталин е убиец. С една дума – знаел, че се борят срещу комунизма и че всичко е наред.
(С Полша също всичко било наред. Смятал, че поляците си изпуснали нервите; започнали; трябвало да им отговорят; всичко било наред.)
Руснаците ги посрещали с хляб и цветя. Скоро щели да се разочароват: чуждият кучи син се оказал по-лош от родния.
Точно така казал Аксел фон дем Б. по време на отчета във Вашингтон, в Ротари клуб, скоро след войната. Тогава някой от присъстващите станал и демонстративно напуснал залата. Аксел фон дем Б. решил, че това е осъждане на неговите възгледи, но по-късно станало ясно, че е било протест срещу израза „кучи син“. Намирали се в най-изисканото вашингтонско общество и такива думи тук не било прието да се употребяват.
Вървял през Смоленск, стигнал до Десна; шест пъти бил раняван, всеки път от болницата се връщал на фронта. През есента на 1942 г. бил в Украйна. Това било на запад от Днепър, край реката, чието име не запомнил и която се вливала в друга река, чието име също не запомнил.
Градът се казвал Дубно.
8.
Хората в еврейското Дубно имали прякори. Използвали се по-често и се запомняли по-лесно, отколкото истинските фамилии. Казвали: Ида с яйцата, Бенямин Козичката, Бенямин Дърводелеца, Хеня Гъсарката, Залман Рижия, Залман Черния, Ханчя Лудата, Хаим Новобогаташа, Червения Мотл, Мехл Дългата Пръчка, Янкел Кугел[15], Нисл Фелдшера, Шолем Пази Боже, Мотл Водоносеца, Черната Башя, Аба Учителя, Ицко Умния, Ицеле Чашката, Естер Келнерката, Ашер Цимбалиста, Исер Гамашника…
Исер със сигурност е правил гамаши, Ицеле обичал да си пийва, а Шолем? С каква случка се свързва неговото „Пази Боже“?
А Ханчя Лудата? Дали е имала налудничави идеи? Може да е била „посетена“. Може като полудялата и плачеща еврейка от Сохачев да е отговаряла: Защо плача? Ако знаехте това, което аз знам, щяхте да затворите магазините си и щяхте да плачете заедно с мен…
Няма ги хората с прякорите.
Няма кого да попитаме.
9.
В Дубно Аксел фон дем Б. бил офицер от щаба. Командир на полка бил Ернст Уч.
Аксел фон дем Б. имал кон. Ходел на разходки в околността. (Околностите били красиви: река Иква, дъбово-елова гора…) Понякога ходел в посока на летището.
Един ден по време на ездата видял на летището огромна, правоъгълна яма. Помислил си, че сигурно трябва да попречи на кацането на вражеските самолети. Учудил се – би било достатъчно да се сложат на пистите каквито и да било препятствия – и обърнал коня.
На другия ден шефът на обществената власт, Gebietskomissar, посетил командира на полка. След като си отишъл, Уч казал, че Gebietskomissar има нужда от войници за някаква акция – трябвало да се наредят в кордон около цялото летище. Уч отказал: не му било позволено да се бърка в цивилната администрация. За момент с Аксел фон дем Б. се чудили за каква акция ставало дума. За първи път чули думата „акция“ – Aktion – в неясен, загадъчен контекст.
След няколко дни казали на Аксел фон дем Б., че на летището става нещо странно.
Качил се на коня.
Видял познатата му правоъгълна яма.
Пред ямата стояли голи хора: мъже, жени, старци и деца.
Стояли в колона, един зад друг, така както се стои на всяка нормална опашка за мляко или за хляб. Опашката била около шестстотин метра.
В края на изкопа със спуснати надолу крака седял есесовец. В ръцете си държал картечница. Давал знак и опашката се придвижвала. По стъпалата, издълбани в земята, хората слизали в изкопа. Лягали един до друг, с лица надолу. Есесовецът стрелял. След малко давал знак, опашката се придвижвала. Хората слизали в изкопа и лягали върху телата, които вече лежали. Раздавала се серия и есесовецът давал знак. Опашката се придвижвала…
Бил топъл ден, един от онези топли есенни дни, които се случва да има през октомври.
Греело слънце.
Голите жени носели голи бебета. Мъжете водели за ръка децата и полюшващите се старци. Семействата се прегръщали през голите рамене.
Никой не викал, не плачел, не се молел, не молел за милост и не се опитвал да избяга. Между изстрелите царяла идеална тишина.
Есесовците били осем. Един стрелял. Останалите вероятно чакали онзи да се измори.
Аксел фон дем Б. се прибрал вкъщи.
Акцията на летището продължила два дни, застреляни били три хиляди души.
Вечерта на третия ден Аксел фон дем Б. чул стъпки на стълбите и някой почукал на вратата. Влязъл познат, чиновник в щаба на полка. Казал:
– Бях в ресторанта. Gebietskomissar дава вечеря за есесовците от Aktion… До него седи онзи големият, дебелият… Чух какво каза… Каза, че пътуват така от град на град… Местните власти подготвяли всичко – камиони, кордони, яма, а те отиват и убиват… Каза, че досега той сам е убил тридесет хиляди евреи… Казва, че заради това са го издигнали в командир… Слушаш ли ме?
– Слушам – казал Аксел фон дем Б. – Отивай да спиш.
Чиновникът излязъл. Аксел фон дем Б. чул как старите дървени стълби скърцали под краката му.
След час стълбите отново заскърцали и чиновникът почукал на вратата.
– Съжалявам, че те занимавам, но направих някои сметки. Ако те са осем и ако всеки убие по тридесет хиляди човека, то те могат – за колко? – за три месеца? за четири? – те могат да убият МИЛИОН. Слушаш ли ме?
– Отивай да спиш – казал Аксел фон дем Б.
През октомври Gebietskomissar отново дал вечеря, този път по повод деня на Вси Светии. Поканил Ернст Уч, но командирът се извинил и изпратил Аксел фон дем Б.
Седял до жена, чийто съпруг се занимавал със земеделие в Украйна. Попитал я дали знае за акцията. Знаела. Знаела също, че скоро вече нямало да има стрелба. Щяло да има камиони, които щели да свършат всичко с изгорели автомобилни газове. – Става дума за това методите да бъдат по-хуманни – добавила. Аксел фон дем Б. не попитал за кого методите трябвало да бъдат хуманни, за есесовците или за евреите. Досетил се, че за есесовците, защото се уморявали да убиват.
За всичко разказал на командира на полка.
– Значи Адолф Хитлер ни отне и честта – казал Ернст Уч.
Аксел фон дем Б. не попитал какво е отнело честта на командира на полка. Досетил се, че след всичко, което разбрали, ще продължат да живеят нормално, както досега. Ще спят, ще ядат, ще храносмилат и ще дишат. Пред себе си щели да се преструват, че не знаят. Няма да знаят, знаейки всичко.
Три месеца по-късно Аксел фон дем Б. решил да убие Адолф Хитлер.
10.
Гетото в Дубно било организирано през 1942 г., на празника Пасха. Намирало се на улица Шолом Алейхем и съседните улици, край река Иква. При ликвидацията на гетото хората се хвърляли в реката, която била дълбока и буйна. Хая Файнблит от Рибения кът, която четиринадесет години след сватбата си не могла да забременее и първото си дете родила през войната, го удавила, а тя самата се отровила. Отровили се и лекарите – доктор Ортманова и доктор Каган. Лейзер Вайзбаум се обесил. Някои се опитали да се скрият в храсталаците край Иква, но след някое време германците подпалили тръстиките.
На Йом Кипур – Деня на опрощението – оцелелите евреи се събрали в дома на Сикулер. Къщата се намирала край Иква. Молитвата водел канторът[16] Пинхас Шохет. След молитвите хората отивали при него и казвали: Раби Пинхас, дано се видим в здраве от днес след година.
Последните евреи от Дубно били убити през октомври, на Симхат Тора – в Деня на Радостта към Тора.
11.
Три месеца по-късно той решил да убие…
Решението за убийството на фюрера на Третия Райх би трябвало да отнема малко време. Особено когато си на двадесет и три години. Особено когато си офицер, който се е заклел във вярност на фюрера.
Не чувствал омраза. Заключението му било трезво и просто: Хитлер е въплъщение на мита. Трябва да се унищожи митът, за да се победи престъплението.
Казал за решението си на свой приятел. Това бил Фриц фон Шуленбург[17]. Докато следвал, се интересувал от марксизъм, по-късно се свързал с националсоциалистите, по-късно се присъединил към опозицията на Клаус фон Щауфенберг[18], бъдещия организатор на покушението през юли 1944 г. (След покушението по време на процеса прокурорът се обръщал към него с „престъпнико“ или „негоднико Шуленбург“. Когато веднъж го нарекъл граф, онзи го прекъснал: „негоднико Шуленбург, ако обичате“.) Обесили го през четиридесет и четвърта. Година и половина след разговора му с Аксел фон дем Б. Когато Аксел казал на приятеля си, че е готов да убие…
12.
През юни 1943 г. били под Ленинград, на няколко километра от Царско село и от първата линия на фронта. Били бели нощи, до сутринта можело да се чете, без да се палят светлини. (Пишу, читаю без лампады[19] – пише Александър Пушкин, възпитаник на лицея в Царско село.) Било вечер. Небето било с цвета на цедено мляко.
Седяли в щаба на полка – дървена къща, служеща и за квартира на командира, и пиели кафе. Кафето запарвали с горещ съветски коняк, който им доставяли заедно с цигарите. Казвало се café diabolique. Командирът отишъл на инспекция на първа линия. Седяли, говорели. Не бил сериозен разговор – нито за войната, нито за политиката. Празни приказки, както е на café diabolique, вечер, когато небето е с цвета на цедено мляко.
Изведнъж от стола станал малкият Бронсарт. Извадил револвера от кобура. Прицелил се в портрета на Хитлер, който висял на стената – и стрелял. Уцелил точно. Трудно е да се каже защо точно го е направил – все пак не говорели за нищо сериозно. Най-вероятно малкият Бронсарт не е харесвал фюрера, това е.
Естествено, настанала гробна тишина. Всички гледали фюрера с дупка в челото и мислели за едно и също: дали дупката в дървената стена е дълбока и дали в стаята са само свои хора.
Тишината нарушил Аксел фон дем Б., който попитал Рихард[20], адютант на полка, дали някъде няма резервен портрет. На което Рихард, по-малкият брат на Хайнрих – онзи, който загинал на втория ден от войната в Бори Тухолске, – отвърнал, че за съжаление, на един полк се пада един портрет.
Тишината ставала неприятна. Този път се обадил Рихард:
– По-късно ще мислим. Преди да осъзнаем какво е станало, нека всеки направи същото, което и той.
Извадил револвера и се прицелил в Хитлер.
След него стрелял Аксел фон дем Б.
След Аксел – Клаузинг или фон Арним…
Какво са направили с простреляния портрет и какво са закачили на стената – Аксел фон дем Б. не помнел. Това не било негова грижа; Рихард, адютантът, трябвало да обсъжда с командира на полка проблемите и начините за тяхното разрешаване. За щастие, той имал дипломатически талант и умеел да смекчава неприятните неща.
Бронсарт фон Шелендорф загинал край р. Нева месец по-късно.
Фридрих Клаузинг бил ранен и изпратен в Берлин. Станал адютант на Щауфенберг. Обесен е през 1944 г.
Евалд фон Клайст оцелял, но Рихард твърди, че тогава Клайст не е бил с тях.
В такъв случай са оцелели трима: Аксел фон дем Бусше, Макс фон Арним, който е пенсионер, и Рихард фон Вайцзекер – президент на Германия.
13.
Есента на 1943 г. Фриц фон Шуленбург уведомил Аксел фон дем Б., че заговорниците търсят офицер, който да убие Хитлер при демонстрацията на униформите. Ставало дума за зимните униформи за Източния фронт. Досегашните, както се оказало в хода на битките, не били пригодени за руските условия. Били направени нови модели и Аксел фон дем Б. трябвало да ги представи на Хитлер. Там трябвало да присъстват също така Химлер[21] и Гьоринг[22]. След сталинградското поражение рядко се появявали тримата заедно, затова случаят бил изключителен.
Аксел фон дем Б. бил идеален за модел.
Познавал Източния фронт и можел да даде на Хитлер нужните му пояснения. Бил отличен с ордени и бойни кръстове. Бил висок, красив и олицетворявал нордическия тип.
Аксел фон дем Б. казал на Фриц Шуленбург, че е съгласен.
Рихард, като адютант на полка, му дал Marschbefehl – пропуск за Берлин.
(Петдесет години по-късно Рихард фон Вайцзекер казал, че решението на Аксел фон дем Б. било взето и вместо него. След акцията на летището никой от тях, немските офицери в градчето Дубно, не е могъл да каже, че НЕ ЗНАЕ. Вече знаели. И продължавали да предават на подчинените си заповедите на командването. Те самите са участвали в престъплението и въвличали в него своите войници.
Всекидневно си задавахме въпроса: какво да правя с всичко това? – казвал петдесет години по-късно Рихард фон Вайцзекер. Аксел ни даде отговора. Не ме изплаши и не ме учуди. Бяхме на фронта и всеки ден можеше да бъде последен. Тогава защо сам да не се погрижиш за последния си ден? Смъртта на Аксел, който убива фюрера на Райха, би била много по-смислена от смъртта на Източния фронт…)
И така: Рихард дава пропуск, Аксел фон дем Б. заминава за Берлин.
Среща се с Щауфенберг.
Клаус фон Щауфенберг, ранен в Африка, нямал дясна ръка, а на лявата имал само три пръста. Изваденото око прикривал с черна превръзка. Бил решителен, непатетичен и приветлив.
Попитал Аксел фон дем Б. защо иска да убие Хитлер.
– Знаете ли какво прави той с евреите? – отговорил на въпроса с въпрос Аксел фон дем Б. и се поправил – какво НИЕ правим с евреите.
Щауфенберг знаел. Попитал на свой ред дали Аксел фон дем Б., като протестант, няма морални скрупули. Католиците разбират, че може да се убие тиранин, но и Лутер написал в една от работите си… Най-вероятно бил приготвил за Аксел фон дем Б., а може би и за самия себе си, теологични аргументи. Моля да премислите всичко още веднъж – завършил разговора. – След обяда ще ме уведомите за решението си.
След обяда Аксел фон дем Б. уведомил Клаус Щауфенберг, че решението му е окончателно. Пристъпили към обсъждането на подробностите. Показът на униформите за Източния фронт трябвало да се проведе във Вълчето леговище, квартирата на Хитлер в Източна Прусия. Модели са нищо неподозиращи войници. Взривният материал щял да бъде скрит в униформата на Аксел фон дем Б. Зарядът щял да убие предводителите на Райха, Аксел и всички присъстващи.
В края на разговора Щауфенберг извадил от папката малък плик. Това е заповед, казал. Ще я дадете на полковник Л. в Главния щаб. След убийството на Хитлер ще бъде предадена на въоръжените сили, на всички германци и на целия свят. Можете да я прочетете по пътя.
Аксел фон дем Б. пристъпил към реализацията на задачата.
Взривния материал получил от полковник Л. Това били три килограма мини, килограм динамит и една английска бомба. Всичко се побирало в едно малко плоско куфарче. Бомбата била отлична, защото била безшумна. Взривът настъпвал десет минути след задействането ѝ, минутите минавали в идеална тишина. Въпреки това Аксел фон дем Б. не искал английската бомба. Първо, не я познавал. Второ, десет минути чакане на чуждата и собствената смърт било твърде дълго. Върнал бомбата (по-късно я използвал самият Щауфенберг, през юли 1944 г.) и помолил за обикновена ръчна граната, която познавал от фронта. Избухвала след четири и половина секунди. Наистина създавала шум, но той можел лесно да се заглуши дори с покашляне. Полковник Л. нямал подръка граната, затова Аксел фон дем Б. заминал за Потсдам при приятел от войската. Приятелят бил немски патриот с еврейско-немски произход. Имал в себе си твърде много еврейска кръв, за да защитава отечеството (това бил един от първите нацистки закони: мелезите нямат право да се бият на фронта при защитата на отечеството), но имал твърде малко от тази кръв, за да бъде изпратен в Освиенцим или Терезин. Разочарован, че не може да се бие на фронта в защита на немската си родина, измолил служба в тила. Служел в Потсдам. Имал гранати. Не задавал въпроси. Аксел фон дем Б. можел да се отправи към квартирата на Хитлер.
Във влака извадил от горната част на ботуша си заповедта, която след убийството трябвало да бъде предадена на германците и на целия свят.
Фюрерът е мъртъв, гласяло първото изречение.
Убит е от клика амбициозни офицери от СС…
В тази ситуация армията поема властта…
Военният спален вагон пътувал на изток, Аксел фон дем Б. лежал на леглото, зачетен в писмото.
Все пак Щауфенберг нямал намерение да каже на германците истината. Народът продължавал да обича Адолф Хитлер и отговорността за убийството трябвало да се прехвърли на „клика“ и „амбициозни от СС“.
И все пак сме толкова слаби – мислел Аксел фон дем Б. – дори след Сталинград не можем да кажем истината… Дори ние трябва да започнем с лъжи…
Пристигнал.
Дал плика със заповедта.
Тръгнал към приемната барака. Чакал съобщението за започването на демонстрацията. Вагонът с униформите бил на път към Прусия.
Не знаел със сигурност колко дни чакал в приемната барака, но затова пък знаел колко нощи. Три нощи. Не спал. Седял на стола и си правел равносметка.
Когато си на двадесет и четири години, равносметката, дори да е на целия живот, не отнема много време, затова на третата нощ заспал. На разсъмване полковник Л. го извикал. Съюзниците бомбардирали влака, в който се намирал вагонът с униформите. Униформите изгорели, показът нямало да се състои. Аксел фон дем Б. трябвало незабавно да се върне на руския фронт.
Докато си събирал нещата, се чудел какво да прави с мините и гранатата. Не могъл да остави куфарчето в приемната стая, нямал време да го закопае в гората. Взел го със себе си в Русия. Там прехвърлил всичко във военната си чанта – платнена, цвят каки – и я скрил в офицерското си шкафче.
Три месеца по-късно го ранили. Раната не изглеждала страшна, но се появила гангрена и му ампутирали ходилото. После му ампутирали крака на височината на прасеца. После на височината на коляното. После му ампутирали целия крак.
Оперирали го в Берлин, в болницата на СС.
Когато се събудил от упойката, видял белия болничен шкаф. Върху него – платнената чанта цвят каки. На фронта имало обичай – с ранените офицери да се изпращат в болницата нещата им, та и с Аксел фон дем Б. била изпратена, без да поглеждат в нея, познатата чанта.
На седемнадесети юли дошъл Фридрих Клаузинг, адютантът на Щауфенберг. Казал, че ОНОВА ще се случи в близките дни.
Аксел фон дем Б. чакал.
През нощта на двадесети срещу двадесет и първи юли 1944 г. чул по радиото гласа на Хитлер: „Обръщам се към вас по два повода. Първо, за да чуете гласа ми и да се уверите, че съм жив и здрав. Второ, за да разберете за предателството, което няма равно в историята на Германия…“ […]
15.
Отначало Аксел фон дем Б. използвал протеза, но чувствал в изкуствения крак непоносима болка. Това явление – усещания в крайници, които ги няма – е познато на медицината. Нарича се фантомна болка. Лекарят обяснил на Аксел фон дем Б., че източникът на фантомната болка се намира във фронталните части на мозъка и че може да се направи операция, наричана фронтална лоботомия, но пациентът отказал. […]
Превод от полски: МАРИЯ ГЕНЧЕВА-ЧОКАНИ
Преводът е направен по: Hanna Kral. Taniec na cudzym weselu. Wydanie drugie zmienione. Kraków: Wydawnictwo a5, 2001.
[1] Август II Силни (1670–1733) – крал на Полша и велик княз на Литва, както и курфюрст на Саксония. Бел. прев.
[2] Юзеф Игнаци Крашевски (1812–1887) – полски писател, публицист, издател, историк, обществен и политически деец. Автор на романа „Графиня Козел“. Бел. прев.
[3] Сеймът на Четирите земи Ваад – централен орган за самоуправление на евреите на Короната в Първа Жечпосполита в периода 1580–1764. Бел. прев.
[4] Мозес Менделсон (1729–1786) – немски философ с еврейски произход и духовен водач при възникването на Хаскалата. Бел. прев.
[5] Михал Любомирски (1752–1825) – полски генерал лейтенант. Бел. прев.
[6] Перники – сладки, подобни на българските меденки. Бел. прев.
[7] Марцели Любомирски (1810–1865) – полски княз, политик в емиграция. Бел. прев.
[8] Циприан Камил Норвид (1821–1883) – полски поет, прозаик, драматург, есеист, график, скулптор, художник и философ. Бел. прев.
[9] Александър ІІ Освободител (1818–1881) – руски император, полски цар и велик княз на Финландия. Бел. прев.
[10] Юзеф Максимилиан Любомирски (1839–1911) – полски княз, френски романист. Син на Марцели. Собственик на Дубно, което продава, преди да замине за Франция. Бел. прев.
[11] Хайнц Гудериан (1888–1954) – немски генерал от танковите войски. Бел. прев.
[12] Паул Йозеф Гьобелс (1897–1945) – нацистки министър на пропагандата и информацията. Бел. прев.
[13] Вернер-Албрехт фрайер фон унд цу Гилса (1889–1945) – немски офицер, участник в Първата и Втората световна война, генерал от пехотата, кавалер на Рицарския кръст с Дъбови листа. Бел. прев.
[14] Ханс Франк (1900–1946) – нацистки политик, генерал-губернатор на Генералното губернаторство. Бел. прев.
[15] Кугел – традиционно еврейско ястие – картофен (обикновено) пай. Бел. прев.
[16] Кантор – главен певец в синагога. Бел. прев.
[17] Фриц Дитлоф фон дер Шуленбург (1902–1944) – немски държавен служител и член на немската съпротива при атентата на 20 юли 1944 срещу Адолф Хитлер. Бел. прев.
[18] Клаус Шенк Граф фон Щауфенберг (1907–1944) – немски офицер, шеф на резервната армия. Част от групата на заговорниците, които планирали и реализирали неуспешния атентат срещу Хитлер. Бел. прев.
[19] Медный всадник, 1833, Александър Пушкин. Бел. прев.
[20] Рихард Карл Фрайхер фон Вайцзекер (1920–2015) – немски политик, кмет на Берлин (1981-1984), от 1984 до 1994 г. – президент на Германия. Бел. прев.
[21] Хайнрих Химлер (1900–1945) – нацистки политик, ръководител на СС и на Гестапо. Бел прев.
[22] Херман Гьоринг (1893–1946) – нацистки военен и политически деец, командващ Военновъздушните сили на Райха. Бел. прев.
