09.12.2025 г.
Ан-Никол Мартинчева, Елица Джамбова,
Мартина Стефанова, Невена Милева, Стефани Велчева
„За кого пиша?“ – четирима съвременни български автори за страха от читателя, жанровете и политиката в литературата
В откриващата дискусия на тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал Рене Карабаш, Йоанна Елми, Велина Минкова и Момчил Миланов обсъдиха пред публиката писателската си мотивация, представите си за идеалния читател и пътечките, които политиката си проправя в литературата. Модератор беше Николай Колев.
Писането започва от самия човек, съгласиха се участниците. „Пиша първо за себе си – като терапия, като пренареждане“, сподели Рене Карабаш. Йоанна Елми допълни, че литературата винаги се ражда от сблъсъка с реалността, в опитите на автора да подреди света. За Момчил Миланов писането е повече необходимост, отколкото избор, а Велина Минкова шеговито цитира Саган: „Не умея да правя нищо друго, откакто се помня“.
Темата за читателите предизвика особено оживление. Авторите се съгласиха, че прекаленото съобразяване с очакванията на публиката може да парализира процеса. „Свободата да се провалиш, е ключова“, подчерта Елми. Карабаш определи „страшните читатели“ като онези вътрешни гласове, които настояват, че си обречен на провал. Минкова призна, че пише за хората, на които все още не е разказала историите си.
Дискусия предизвика и въпросът за жанра. Миланов го нарече „подводен камък“, който ограничава. За Карабаш всеки роман има свой неповторим глас и жанр. Елми подчерта, че жанровото определяне е инструмент на пазара, а не на творческия процес, защото продава, като насочва читателя в коя „литературна стая“ влиза.
По отношение на рецепцията у нас и в чужбина четиримата писатели споделиха сходен опит – заложеното в текста на български често се оказва невъзможно за сетивата на чуждия читател. Различните аудитории откликват на различни „кукички“ в текста, по думите на Миланов. За Карабаш именно това е ценното в превеждането на текстовете – така се обогатяват и дори самият автор открива нови и нови страни на произведението си.
Срещата с публиката е онова, което може да направи от изкуството бунт. „В литературата човек е длъжен да се освободи от политиката“, смята Елми, защото тези страни на текста се раждат в срещата му с читателя. Карабаш се съгласи, че книгата става политическа едва когато срещне публика, за която проблемите ѝ са „насъщни“.
Разговорът завърши с усещането, че младата българска литература е територия на силни индивидуалности, които споделят общи търсения – за искреност, свобода и смелост да останат близо до истинския човешки глас.
Тодорис Гонис за родовата памет, приемствеността в литературата и за „простите хора със сложни съдби”
Гръцкият режисьор и писател Тодорис Гонис представи сборника си „Черната рокля на гарвана“ в разговор с водещата на „По света и у нас“ по БНТ Аделина Радева. Тя умело насочваше вниманието към ключовите теми в книгата, а авторът очерта текстовете си като продължение на устната памет и на „простите хора със сложни съдби“, от които произхожда.
„Чувствам себе си читател преди всичко. Започнах да пиша четейки“, разкрива Гонис и се връща към историята на рода си – „неграмотни хора със страст към писмеността“. Те преписвали книги на ръка, за да съхранят словото, нямали формално образование, но таели дълбоко уважение към текста. Все още помни как близките му у дома преписвали класическото издание „Клетниците“ на Виктор Юго. Десетилетия по-късно самият той създава книга, засягаща периферните слоеве на обществото – „Черната рокля на гарвана“.
Авторът подчерта силната устна природа на своето писане: „Когато говорим, не слагаме точки – правим паузи, създаваме музика“. В седемте разказа Гонис дръзва да побере две приятелски изкуства, литературата и театъра, за да представи образи, сглобени от спомените му за градските герои – магринализираните, които са се примирили със съдбата си. Той описва литературната си работа и като своеобразен помен за мъртвите от неговия род – не тъжен, а изпълнен с радост и благодарност.
Особено внимание беше отделено на превода на български. Развълнуван от нейната отдаденост, той описва работата с Марина Деливлаева като щедър подарък. „Изстрадваше думите, търсеше мястото, топографията на книгата.“ Благодарение на нейната работа българските читатели за пръв път могат да се докоснат до текстовете на Гонис. В края на срещата самата тя обобщи: „Надявам се да съм успяла да слушам автора със слуха на сърцето си“.
Мария Сарагоса за цензурата, историята и нетленността на идеите
Първият ден от Софийския международен литературен фестивал завърши с разговор на Мария Касимова-Моасе с мадридчанката Мария Сарагоса за романа „Огнената библиотека“. Авторката, преподавател по творческо писане, сподели, че книгата ѝ е родена от дългогодишния ѝ интерес към цензурата и „правото, което някои хора си присвояват – да забраняват на другите“. За нея битката се свежда до това кой получава правото да разкаже историята, а невидимата библиотека в романа ѝ е „формата, която приемат книгите, когато трябва да бъдат спасени“.
Главната героиня Тина се е появила първо като глас: „Когато пиша, първо чувам героя. Тина започна да ми говори настоятелно – упорита, със силни ценности и нужната доза дързост“. Сарагоса призна, че понякога персонажите вземат решения, които се противопоставят на собствените ѝ планове. Това за нея е знак, че книгата живее собствен живот. Разкри, че изчаква всяка нова идея да узрее няколко дни – да придобие звук, цвят, усещане, мирис и пр. Когато и петте ѝ сетива се наситят, казва: „ако не го запиша, ще ми се пръсне главата“.
Темата за културата и паметта беше водеща през целия разговор. „Идеите не изчезват – могат да бъдат заровени или скрити, но винаги се завръщат“, заяви Сарагоса. Според нея културата е човешка необходимост и не може да бъде унищожена.
На въпроса за историческата достоверност писателката подчерта, че историческият роман винаги е фикция. Макар книгата ѝ последователно да представя факти от Испанската гражданска война, те са минали през филтъра на разказвача, а след това е поставена и фикционалната линия на съдбата на главните герои. Тя изрази тревога, че художествеността днес често се опитва да бъде „опростена“ или принизена.
Писателката говори и за нуждата да съхраним идеите на нашето време: „Важно е да различаваме това, което съдържа истина, от това, което е истина. Трябва да се научим да не правим нищо – удоволствието също има смисъл, дори да не е продуктивно“. В разговора се намесиха и въпроси за ролята на жените и мъжете в хуманитаристиката, за това как се предизвиква интересът на децата към книгите.
На финала Мария Сарагоса отправи призив към публиката, с който често опитва да провокира деца: „Не четете, защото трябва. Четете, защото онези над вас не искат да го правите. Това е акт на бунт“.
10.12.2025
Гергана Васева, Ния Спасова
Редактор: Невена Северинова
Петър Шестак
По време на втория ден от Софийския международен литературен фестивал българската публика имаше възможността да се срещне с чешкия писател, драматург, сценарист, фотограф и преподавател Петър Шестак. В разговора си с модератора Поли Муканова писателят беше представен с откъси от романа си ,,Завръщането“ (бг превод: Васил Самоковлиев), който беше и основна тема на дискусията.
Самият Петър Шестак пътува изключително много – роден в Южноморавските Судети, завършва бохемистика в Педагогическия факултет в Прага, стажува в Лондон, стига до Париж заради любовта, преподава чешки език в Лвов, Украйна и участва в заснемането на популярно телевизионно предаване в Монголия по свой сценарий. Това неспирно движение в живота неизменно рефлектира върху творчеството му. Дори в следващия му роман памфлет ,,Изгаряне“, то е в основата на съществуванието на главния герой – доставчик, придвижващ се на колело в града, в който живее.
На въпроса каква е ролята на пътуването и завръщането в написването на романа „Завръщането“ писателят споделя: ,,Пътуването е не само движение през пространството, то е и движение на мисълта. Чрез пътуването тя достига нови нива и висоти. Темата за завръщането също ми е интересна: движение, завръщане, но къде?“. Именно този въпрос го провокира да пише. Движението е съществена част и от творческия му процес, състоящ се в една постоянна смяна на офис кафенета, наемът на които е цената на едно кафе, а обстановката – крайно динамична.
Във връзка с продължителността на творческия процес, въпрос, който вълнува читателската публика, писателят споделя, че всяка книга иска своето време. Някои книги отнемат години, за да бъдат написани, докато други могат да бъдат създадени от мигновен порив. Процесът по написването на романа ,,Завръщането“ отнема около 7 години. Самият Петър Шестак започва да работи по романа си, докато работи като преподавател в родния си град в Чехия. Подобно на него главният герой на романа му Йозеф е учител и именно поради тази близост между героя и автора първите глави от романа са написани в 1 л. ед. ч. С течение на времето обаче писателят усеща промяна у себе си; дистанцираност от главния си герой. Така се появява необходимостта от смяна на перспективата, от поява на разказвач в трето лице, който да противоречи на главния герой и така да представи на читателя една цялостна картина.
По отношение на реакциите, които критиката и читателите имат в родната страна на писателя, той споделя с нескрит хумор, че е леко скептичен към творбите, които се харесват на всички. За негово щастие, творбите му са радушно приети от голяма част от критиците, но има и читатели, които не харесват всичко, написано от него – нещо, което той приема като успех. Писателят вижда как хора на неговите години се припознават в романа, тъй като и те, подобно на главния герой Йозеф, след завръщането си в родното градче се опитват да променят заобикалящото ги, но срещат съпротива. Затова, както и поради алегоричността, на която е базиран романът, Петър Шестак вярва, че ,,Завръщането“ е роман, в който всеки би могъл да разпознае частица от себе си.
На въпроса дали читателите могат да очакват книга с поезия, тъй като в началото на неговия роман ,,Завръщането“ някои читатели улавят заявка за това, Петър Шестак отговаря с твърдо „не“, като прибавя, че не разделя прозата си от поезията и в творчеството си залага на играта с рими и асоциации. Споделя и за свой бъдещ проект – ,,Автобиографичен епос“ – своеобразен експеримент за проза в стихове, написан от класическата гледна точка на епопеята и на герои като Одисей.
Попитан за любими свои автори, Петър Шестак споделя, че няма „автори фетиши“, а че по-скоро черпи вдъхновение от определени заглавия. Все пак споделя, че го вдъхновяват автори като Бохумил Храбал и Франц Кафка. На въпрос за мнението му за някои от родните ни творци писателят каза, че много харесва и български писатели като Георги Господинов, Йордан Радичков и Теодора Димова.
Разговорът завърши с четене на откъс от романа ,,Завръщането“ на чешки и на български език, с усещането, че движението не само в живота, но и в езика довежда до преоткриването на истински човешкото – любовта. Към живота и към литературата като живот.
Себиле Али, Мария Николаева
Редактор: Невена Северинова
Селва Алмада
На втория ден от 13-ото издание на Софийския международен литературен фестивал аржентинската писателка Селва Алмада, в разговор с модераторката Гергана Димитрова, представи романа си „Не е река“ (бг превод: Калоян Игнатовски). Алмада е част от вълната от латиноамерикански автори, които през последните години привличат внимание и са номинирани за множество награди. Самият роман „Не е река“ беше номиниран за Международната награда „Букър“ за 2024 г. Произведението беше описано като „пулсиращ и трескав роман – едновременно познат и непознат, с напълно изчистена проза и суров свят, в който обаче може да бъде открита и топлина“.
На първия въпрос – как Аржентина бива преоткрита чрез съвременната литература – Алмада подчерта, че страната разчита на много добри писатели, които успяват да я отразят в цялата ѝ сложност. В собствените ѝ текстове Аржентина е представена чрез работническата класа и тежкия физически труд. Героите ѝ не са интелектуалци или хора на словото, а рибари, механици и работници – хора, чиято сила идва от усилията на тялото. Тази специфична картина оставя силен отпечатък върху реалността в романите ѝ. Алмада разказа, че е родена в провинцията и много от персонажите ѝ са вдъхновени от действителни хора, които са живели в родното ѝ място.
При обсъждането на героите ѝ – обикновени хора, на които се случват обикновени неща, Алмада обясни, че именно техният бурен вътрешен живот ги прави толкова интересни. Разговорите им и ситуациите, в които попадат, са заимствани от реалността и от наблюденията ѝ на хората около нея.
Темата за насилието и изолираните общества също беше засегната. Алмада спомена, че книгите ѝ са преведени на много езици, но понякога местните изрази и специфичните думи, характерни за определени райони на Аржентина, са твърде трудни за точен превод. Въпреки това историите ѝ успяват да бъдат разбрани навсякъде, защото носят в себе си универсални мотиви като насилие, любов, загуба, болка, безпътица, миграция, търсене на нови хоризонти. Хората по света разбират тези теми, независимо откъде идват. Както подчерта Алмада, всеки човек е преживял нещо подобно и именно затова читателите могат да припознаят себе си в нейните герои отвъд регионалните особености.
В разговора беше засегнат и въпросът доколко глобалните процеси се отразяват на нейните герои. Алмада обясни, че много от персонажите ѝ живеят в изолирани райони, където технологиите и динамичността на съвременния свят навлизат по-бавно и слабо. Макар днес хората да разполагат с различни мобилни устройства, в някои части на страната влиянието им е все още несигурно и ежедневието на хората остава почти непроменено. Затова, когато беше попитана какъв роман би написала за същите герои, живеещи в настоящето, Алмада отбеляза, че историите им не биха се променили съществено.
Следващият въпрос засегна темата за езика – дали подобни истории трябва да бъдат „опростени“, за да бъдат по-достъпни. Алмада смята, че именно сложността на човешките взаимоотношения прави литературата привлекателна. Според нея често забравяме да се обърнем към другия човек и да разговаряме с него „очи в очи“.
Алмада коментира и присъствието на концепциите за насилие и неразбирателство в нейните романи. Тя обясни, че героите ѝ не се разбират помежду си, защото идват от твърде различни светове. Говорят малко, живеят сами и са в голяма степен ограничени до собствения си вътрешен свят. Това ги прави наблюдателни, но затруднява общуването им с другите. Ако трябва да общуват с реката или планината, те биха се справили в пъти по-добре, отколкото с разговор лице в лице. Именно заради тази им невъзможност да се срещнат истински очи в очи с другите, нередки случаи на насилие се промъкват в техните истории и съдби.
Алмада говори за своя роман „Не е река“, погледнат през призмата на човешкото отношение към природата. Тя подчерта, че героите ѝ възприемат света по различен начин в зависимост от това дали са „външни“ или местни. Докато местните са „едно с природата“, то външните я гледат със страх или от дистанция; действията им към нея са разрушителни – ловуват, нараняват, нарушават хармонията. Според нея романът ѝ е изтъкан именно от този сблъсък на перспективи.
Попитана за нуждата от думи днес, Алмада изрази тревога, че съвременната писменост, особено в социалните мрежи, става все по-агресивна и опростена. „Пишем много, но на рудиментарно ниво“, каза тя и подчерта, че думите трябва да служат за разбиране, а не за противопоставяне, защото словесното насилие лесно може да прерасне в реално.
Относно магическия реализъм в латиноамериканската литература авторката отбеляза, че макар да е читателка на Габриел Гарсия Маркес, Алехо Карпентиер и други, не усеща собствените си книги като част от това течение. Въпреки това признава „една особена призрачност“ в творчеството си – смесване между световете на живите и мъртвите. Тя отдаде това на аржентинската културна среда, където модерното съжителства с дълбоки суеверия: „Тази магия е част от ежедневието ни. Нашата действителност е сюрреалистична“. Въпреки това литературата на страната е разнообразна, казва тя, и в нея има както автори, по-близки до нейния стил, така и напълно противоположни.
Особено въздействащо Алмада разказа за детството си по време на военната диктатура между 1976 и 1983 г. Белезите от този период са още пресни: „30 000 души все още се издирват“. В малкия ѝ роден град обаче е имало илюзия за безопасност, макар мълчанието на възрастните да тежи като постоянен фон. За падането на режима тя казва: „Започнахме да дишаме нов въздух“.
Алмада отбеляза, че аржентинците „са свикнали да живеят в криза“, а това според нея развива креативността, защото постоянно „търсим начини да останем на повърхността“. В контекста на протестите из страната същата вечер авторката пожела успех и лаконично добави: „Корупцията е историческа“.
На въпрос от публиката за езика на природата тя обясни, че в книгата природата има свой собствен глас, който се изразява най-силно в поетичните, „сгъстени“ сцени. Относно езика на тялото в романа си Алмада сподели, че героите ѝ са по-скоро „телесни“, отколкото „словесни“, и че тя самата пише, опитвайки се да „вижда“ движенията им, макар образите винаги да остават „малко мъгляви“.
11.12. 2025 г.
Венета Стоева, Дейзи-Надежда Еркамп, Детелина Христова,
Мария Кръстева, Полина Йорданова, Теодора Дечева
Камий Лоранс
В третия ден на Софийския международен литературен фестивал имахме удоволствието да се срещнем с френската писателка Камий Лоранс, авторка на 11 романа, преведени на около 30 езика, която ни разказа за последния си роман „Твоето обещание“.
Модератор беше Тони Николов, който започна разговора с въпроса „Защо книгата започва от края?“, на който Камий Лоранс отговори, че винаги започва романите си от края, вдъхновена от криминалния жанр и че така успява да наблегне на въпроса за истината. За нея най-важната функция на един роман е именно да отразява истината.
След това авторката коментира различните игри на думи в имената на персонажите си Клер и Жил. Лоранс обясни френското значение на „Клер” – „ясно, прозрачно”, което е в контраст със самата ситуация, в която героинята се намира, а “Жил” идва от френските лични местоимения „аз” – „je” и „той” – „il”. Авторката сподели и за препратката в заглавието „Твоето обещание“ към „Обещанието на зората“ на Ромен Гари, като добави, че животът често не удържа на обещанията си.
Ключова тема на разговора беше манипулацията в човешките отношения, която според авторката е проява на нарцисизъм и често е в резултат на детство, лишено от грижа и любов. Акцентът беше поставен върху манипулацията в рамките на любовните взаимоотношения, която е определяща за връзката на двамата главни герои в последния ѝ роман. Засегната беше и темата за емпатията, която според Камий Лоранс вече не е естествено вродена у човека, а трябва да се развие.
Любовта, която заема централно място в романа на френската писателка, беше и важна част от разговора. Попитана за връзката между любовта и възрастта, Камий Лоранс заяви, че любовта не е свързана нито с опита, нито с годините и че „когато човек се влюбва, винаги е за първи път“. По-късно авторката я определи като „най-важното нещо“, уточнявайки, че всичките ѝ романи представляват изучаване на човешките взаимоотношения с фокус върху любовта. Тя се съгласи с определението на Марсел Пруст за любовта като взаимно мъчение и допълни, че литературата не обича щастливите истории.
Относно стила си на писане Камий Лоранс сподели, че е измислила собствен термин – „другофикция“ или „фикция за другия“, като обясни, че другите хора винаги са фикция за нас, защото човек не познава дори самия себе си, а другите за нас са такива, каквито ние ги виждаме.
Накрая водещият шеговито попита авторката дали след романа си все още вярва на обещания, а тя отговори: „Не, но всички се нуждаем от обещания“.
Венета Стоева, Дейзи-Надежда Еркамп, Детелина Христова,
Мария Кръстева, Полина Йорданова, Теодора Дечева
Джулия Каминито
Третият ден от Софийския международен литературен фестивал завърши със събитие, посветено на Джулия Каминито. Италианската писателка е вече позната на българските читатели с романа си „Водата на езерото никога не е сладка“. Сега беше представена и втората ѝ книга, преведена на български – „Болест, която не съществува“. Модератор на срещата беше журналистът Георги Тошев, който започна с представяне на писателката като открояваща се на фона на европейската и дори световната литература поради своята категорична позиция и смелост.
Относно заглавието на книгата „Водата на езерото никога не е сладка“ писателката сподели, че значението му е както метафорично, така и буквално. Езерната вода е наричана „сладка“, за да се разграничава от солената морска вода, но в действителност е пропита от тиня, в нея има жаби и често мирише неприятно.
Каминито сподели, че работи внимателно с тайните в романите си – иска читателят сам да открива, слой по слой, скритите истини или „подводните течения“. Обръща голямо внимание на езика, който, както каза Георги Тошев, е едновременно суров и поетичен. Авторката сподели, че иска всяка нейна книга да има свой собствен език. Стреми се да използва думи, излезли от употреба, за да може те да се свързват с определена книга и да придобиват нови значения в нейния контекст. Чете на глас, за да усети ритъма и паузите на текста и по този начин усъвършенства текстовете си.
Сред литературните ѝ влияния са големите италиански писателки от XX век – Елса Моранте и Наталия Гинзбург. Творческият процес на Каминито започва от един елемент, който с времето прераства в цяла история. Така след пандемията се родила идеята за „Болест, която не съществува“ – роман за изолацията, самотата, страха и невъзможността за реализация. Авторката категорично се е отказала да пише за вируса и болестта като физиологичен проблем. Вместо това е въвела темата за тревожността и безпокойството, които всички усещаме. На въпрос от публиката за границата между нормалното и патологичното тя отговори ясно: патологията започва, когато контролът е единствената цел, а животът остава на заден план.
Засегнати бяха темите за женската идентичност и за връзката между социалното и сексуалното. Каминито смята, че женската идентичност се е променила през годините – дълго време жените са били посветени само на семейството и са пренебрегвали собствените си желания, а днес те имат много повече амбиции за реализация. Когато говори за сексуалността, авторката подхожда внимателно, без дидактизъм и вулгарност, след което добави, че психолозите в Италия наблюдават замяна на сексуалния живот на младите с виртуално общуване.
На въпроса „Кое разболява най-много – гневът, вината или страхът?“ отговорът беше – „И трите“. Героите на писателката често са водени от гнева, но в различните му форми: младежки и бунтовен в първата книга, самоунищожителен във втората.
Вдъхновяваща, смела и безкомпромисна – такава среща ни поднесе Джулия Каминито, а на финала Георги Тошев ни увери, че въпреки острата си критичност, италианската писателка вижда света през любовта.
12.12. 2025 г.
Андреа Иванова, Гергана Тончева, Иван Стоянов,
Мина Панайотова, Сияна Серафимова
Фредерик Льоноар
Четвъртият ден на Софийския международен литературен фестивал започна с разговор с френския писател, философ и социолог Фредерик Льоноар. Модератор беше поетесата и преводачка Мирела Иванова, която представи писателя с неговите есеистични произведения, сред които „Утешението на ангела”, „Сократ, Иисус и Буда” и най-скоро издадената „Юнг. Пътуване към себе си”.
Като извор на вдъхновението, стоящо зад последната му книга, Льоноар посочи известния основател на аналитичната психология, с когото той чувства близост във визията си за света, хората и това отвъд тях, или т.нар. необяснима сила. Ала дали това е Бог или не, писателят не даде конкретен отговор. Льоноар разграничи духовността като строго вътрешно и не непременно религиозно преживяване от религиите, които той определя като „колективна организация на свещеното”. Без религията, твърди той, човек може да живее, без духовността ‒ не. Според него духовността, любовта и толерантността са това, което ни спасява и обединява.
Льоноар говори и за значението на душата. Според него тя не само насочва човек към истинското му Аз чрез т.нар. процес на индивидуация, отвъд импулсивните желания на егото и влиянията на околния свят, но е и безсмъртна, съхраняваща живота и след тленната смърт. Това обаче, призна авторът, е негово субективно убеждение и не подлежи на обяснение от науката. Към необяснимото той причисли и „колективното несъзнавано”, а именно архетипите на Юнг, които са и друга централна тема в най-новата му интелектуална биография.
И макар психоанализата да разкрива степента, до която несъзнаваното ръководи живота ни, Льоноар наблегна на идеите за свободата, наложени от стоиците, Спиноза, Ницше и Юнг ‒ свобода в това как реагираме на събитията и играем отредената ни роля, независимо от обстоятелствата. Така и главната героиня в „Утешението на ангела” приема тежката си съдба, което я кара да израсне. Кризите, настоя Льоноар, променят нашата гледна точка, както и цялостната ни представа за света.
Срещата запозна публиката с богатото творчество на автора, засягащо значими теми като духовността и щастието, както и повдигна интересни житейски и философски въпроси.
Елена Костюкович
Втората среща от четвъртия ден на фестивала беше с Елена Костюкович – преводач на художествена литература, писател, преподавател, есеист и литературен агент. Модератор беше Дария Карапеткова, преводач от италиански и преподавател по теория на превода. Родена в Киев, Костюкович живее и работи в Милано от близо 40 години. Известна е с преводите си на руски език на произведенията на Умберто Еко, както и със собствените си книги и есета на разнообразни теми. На българската публика е позната с кулинарния пътеводител „Храната – италианското щастие“, преведена на над 20 езика и с предговор от Умберто Еко.
Костюкович сподели пред публиката анекдоти от работата и приятелството си с Умберто Еко – от първия ѝ разговор с неговата секретарка, който ѝ се сторил като разговор със „секретарката на Св. Петър“, през първата среща с професора, по-скоро наподобяваща изпит, до характерната му способност да посреща всичко с ирония. Именно умението на Еко да съчетава ерудиция с хумор, без да лишава произведенията си от емоционално въздействие и разказвателна динамика, според Костюкович е онова, което пробужда интереса ѝ към превода.
По-голямата част от разговора беше посветена на проблемите, които възникват в областта на превода. Сред основните теми бяха изкуственият интелект и машинният превод, които според Костюкович не бива да се възприемат като заплаха за преводаческата професия. Тя подчерта, че човечеството и преди се е сблъсквало с подобни „технологични заплахи“ и „революции” и изрази съмнение в способността на ИИ да възпроизвежда по-фините нюанси на текста – емоции, хумор, символика, контекст.
Разговорът завърши с разсъждения за отношенията между литературата и политиката. Костюкович сподели, че за нея ценни са книгите, които едновременно позволяват на читателя да избяга от реалността и му дават възможността да се върне към нея – да открие други гледни точки и да ги отнесе към заобикалящата го действителност, колкото и мрачна да е тя.
Джанет Уинтърсън
Последната среща за деня беше със световноизвестната британска писателка Джанет Уинтърсън. Модератор бе литературният критик, писател и преподавател Димитър Камбуров, който започна с по-тривиални въпроси като „Защо пишете?“, преди да насочи разговора към по-философски теми. Уинтърсън отговаряше изчерпателно, а енергията и хуморът ѝ бързо завладяха публиката.
Именно езикът е това, което според Уинтърсън ни отличава от останалите живи същества. По тази тема авторката заяви: „Всяко дете заучава езика от майка си“ – това е и причината да го наричаме „майчин“ (mother tongue). Именно жените са тези, които предават езика на идните поколения – те играят ролята на „пазители на културата“. Уинтърсън също подчерта колко несправедливо е обществото да порицава жените за техните постижения в литературата и науките през историята, с оглед на това, колко време жените имат право на глас, образование и публична изява.
Писателката подчерта ролята на литературата в отговорите на най-големите житейски въпроси – какво означава да бъдеш човек и как да разбираш другите около себе си. „Прагът на една история е най-доброто място да срещнем другия“. Чрез въображението и процеса на писане според Уинтърсън човек преобразува реалността и ѝ придава нови измерения. „Литературата не е просто вид развлечение, въпреки че може да бъде развлекателна“, добави тя, коментирайки многопластовото значение на писането и четенето.
Уинтърсън сподели мнението си за множеството негативни последици върху света днес, породени от безкрайната амбиция на нейното поколение. За нея неолибералният експеримент е причината да не бъдат удовлетворени най-основните нужди на хората, което води и до завръщащите се вълни на консерватизма. И тук ключът отново е литературата, казва авторката, тъй като именно свободата да мислиш и мечтаеш запазва същността на човека от тези външни влияния.
Авторката сподели и множество лични истории, разказвайки за травматични преживявания от детството си и подчертавайки „лечебната сила“ на изкуството. Тя обърна внимание на значението на паметта в изграждането на човека и призна пред публиката, че не е толкова лошо „да остарееш“, понеже дистанцията на времето дава възможност за нови гледни точки – както върху собствената идентичност, така и върху заобикалящия свят.
13.12.2025 г.
Екатерина Сулева
Редакция: Михаил Хаджиев
Нога Албалах
Съботният ден на 13-ия Софийски международен литературен фестивал започна с една затрогваща среща с Нога Албалах – писателка от Израел с български корени. Поводът – книгата ѝ „Сбогуване“, издадена в превод на през 2024 г. (изд. „Жанет 45“).
В началото на срещата г-жа Ортал Попович Алкелай, консул на посолството на Израел у нас, изрази благодарността си за поканата на фестивала и възможността да участва в това вълнуващо събитие.
Модератор на разговора беше журналистът Георги Милков. Той представи Нога Албалах като магистър по икономика, която на 32 години напуска света на финансите, за да влезе в този на литературата.
„Сбогуване“ е изпълнено с обич писмо не само до бащата на писателката, но и до бащите на всички ни. Георги Милков сподели колко много го е докоснала книгата. Съставена от миниатюри, които се прочитат за секунди, но водят към часове размисли. Наподоби я на малки бележки, които се лепят на хладилника, за да не забравим нещо, защото това е книга за „изтляването на паметта“. Бащата на Нога цял живот събира думи, съставя българо-ивритски речник, но накрая започва да губи паметта си.
Нога Албалах сподели, че за нея преводът на български език e най-важният от всички заради корените на баща ѝ. Тя започва да пише фрагменти от книгата, когато той започва да губи паметта си и съответно – личността си. Към момента на смъртта му тя е написала само 14 фрагмента, но тогава изпада в близко до транс състояние и за четири дни успява да напише цялата книга. Според нея това са били най-интимните часове с баща ѝ, а след това вече е можела да се сбогува с него.
На въпроса доколко това е било процес на оздравяване тя сподели, че не само писането, но и четенето могат да лекуват. Разказа още как е решила да напусне работата си като финансов анализатор, след като започнала да чете Кафка. Тя приела четенето му като подтик, дори като „ритник“ да бъде по-близка със самата себе си.
Нога сподели за връзката с баща си и за опората, която винаги ѝ е давал. Открива, че има невероятно силна връзка с него, когато започва да пише и разкрива, че той е част от нея и дълбоко е повлиял на всичко, което тя представлява.
На въпроса на Георги Милков дали написването на книгата е било трудно, тя сподели, че всичко е било спонтанно, потокът на мисълта просто се е появил. Процесът е водил нея, а не тя него.
Сбогуването с баща ѝ е донесло спомена за всички истории, които ѝ е разказвал. Роден е в Чирпан през 1926 г. Като малък се е преместил в Пловдив, но родната му къща стои и до днес, даже завел дъщеря си да я види и ѝ е разказвал за техни роднини (братята Албалах, екзекутирани от фашистите, на които е кръстена улица в града)
Най-трогателно беше искреното вълнение на Нога Албалах относно процеса по спасяването на българските евреи. Историята за проявения дълбок хуманизъм както от страна на политиците, така и от обикновените хора, намира място в книгата. В един от фрагментите е поместен важен за Нога цитат от издадената през 1969 г. книга „Те, спасителите“ на еврейския писател Буко Пити. Тя сподели, че винаги носи тези редове със себе си, дори ги взела на погребението на баща си. Те ѝ напомнят, че трябва да си преди всичко човек. Това е начинът на живот, на който я е учил баща ѝ.
Нога Албалах сподели, че за нея е важно израелските читатели да разберат защо е поместила тези послания в книгата си. Тя се надява сънародниците ѝ да осъзнаят, че днешното им отношение към малцинствата в Израел не е добро и че трябва да се поучат от онова, което българите са имали към евреите.
Краят на срещата беше оптимистичен като този в книгата – с фрагмент, посветен на любовта на баща ѝ към книгата „За обществения договор“ на Жан-Жак Русо. Нога Албалах завърши с това, че за баща ѝ оптимизмът е бил верую, че го е водил през целия му живот дори когато не е имал причина да го следва.
Благодарни сме за тази среща, която вярвам, че докосна всички в залата.
Константин Киров
Редакция: Михаил Хаджиев
Иън Макгуайър
Номинираният за награда „Букър“ през 2016 г. британски писател Иън Макгуайър беше гост в края на петия ден на 13-ия Софийски международен литературен фестивал. Телевизионният водещ Димитър Стоянович бе модератор на срещата.
Определян от „Ню Йорк Таймс“ като „Дикенс на 21. век“, Макгуайър е известен в България най-вече с номинирания си за „Букър“ роман „Северни води“ (2016, изд. „Кръг“) в превод от английски на Владимир Германов. Неговата блестяща работа поставя творбата в краткия списък на наградата „Кръстан Дянков“ за 2025 г.
„Северни води“ бе представен като смесица от историческа драма, криминална мистерия, трилър и психологическо изследване. Макгуайър шеговито спомена, че не причислява книгата към жанра на мистерията, защото убиецът е ясен още от самото начало.
По време на разговора бяха изтъкнати някои от основните теми в романа: връзката човек – природа, бягството в опит за забравяне на миналото и моралът като вътрешен конфликт.
Беше също така споменато трудното и несигурно начало на книгата сред британските издателства. Причината за това се корени в жестокия ѝ насилствен свят, изпълнен само с мъже, ловящи китове. Една студена, сурова и мрачна проза.
Третият роман на Иън Макгуайър, „Въздържателят“ (2020), се появи този месец в каталога на издателство „Кръг“. Това, коментира писателят, е исторически трилър, пренасящ читателя в Манчестър, центъра на индустриалната революция през 60-те години на 19. век и на сблъсъка между полицията и Ирландското освободително движение.
Макгуайър обясни избора на тази тема с желанието да напомни на всички случилото се през ноември 1920 г. Романът представя все така актуални теми като национализъм и политическа репресия. Във „Въздържателят“ основни мотиви са циклите от насилие, как то се възпроизвежда и как евентуално може да бъде спряно. От срещата стана ясно, че за край на романа Макгуайър е използвал един разтърстващ и неочакван библейски завършек, който дава отговор на много въпроси. Като важна тема бе посочена и тази за бежанците – ирландците, живели в бедните квартали на Манчестър по онова време и които в момента са заменени от имигранти от Близкия изток. Според автора в този случай: „Възможността за емпатия е единственото, което ни остава“. В края на разговора Стоянович попита Макгуайър дали и третият му роман ще бъде екранизиран както втория. Отговорът на писателя гласеше, че има предложения за това, но процесът на работа отнема много време и резултатите, за съжаление, могат да бъдат видени след няколко години. От друга страна, британският писател рекламира своя следващ роман, който се очаква да излезе на бял свят през февруари 2026 г. Основна сюжетна нишка ще бъде търсенето на злато някъде много на север в Канада през 18. век.
Валентина Ангелова
Редакция: Михаил Хаджиев
Урсула Олсен
Софийският международен литературен фестивал продължи с разговор между датската поетеса Урсула Олсен и българската поетеса, журналист и книгоиздател Силвия Чолева.
Повод за срещата бе включването на две стихотворения на Урсула Олсен в „Антология на датската поезия XVII–XXI век“, издадена през октомври 2025 г. от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ в превод на Росица Цветанова. Темите, които засягат – любовта и болката – са добре познати, но при Олсен те са вплетени в далеч по-широк философски контекст.
На въпроса за основните теми в творчеството ѝ Олсен отговори: „Искам да пиша за всичко“. Макар това да звучи абстрактно и амбициозно, поетесата уточни, че я интересуват връзките между всичко живо и неживо в света. Тя сподели още, че възприема съвременната действителност през икономическа призма, но не в тесния смисъл на инфраструктури и пазари, а като присъствие на икономиката в телата и душите ни.
В този контекст Олсен разказа и за създаването на една от най-известните си книги – Third–Millennium Heart („Сърцето на третото хилядолетие“), написана след раждането на детето ѝ. Преди този момент, призна тя, е възприемала тялото като нещо второстепенно, но раждането я е накарало да осъзнае, че дори то е „място за икономика“.
Пред публиката Урсула Олсен определи поезията си като своеобразен наръчник за промяна. Макар текстовете ѝ да възникват спонтанно, те имат за цел да въздействат и да усъвършенстват както самата авторка, така и читателя. Тя сподели, че вижда света като едно общо тяло, което ежедневно преминава през нея и я променя, но върху което и тя самата оставя своя отпечатък.
Поезията на Урсула Олсен е едновременно лична и социално ангажирана. В разговора бяха засегнати теми като менопаузата, смъртта, отмъщението и прошката – мотиви, които обогатяват нейния творчески мироглед. Обърнато бе внимание и на нетипично дългата форма на поемите ѝ, повлияна от страстта ѝ към класическата европейска музика.
Срещата успя да представи проницателността, мирогледа и душевната чувствителност на Урсула Олсен пред българската публика, а Силвия Чолева умело открои най-съществените теми и акценти в творчеството на датската поетеса.
Диляна Коджаманова
Редакция: Михаил Хаджиев
Мари НДиай
Българските читатели имаха възможността да се срещнат и с френската писателка, сценарист и драматург Мари НДиай.Тя започва да пише още на 17-годишна възраст, когато във Франция е публикуван и първият ѝ роман. От тогава досега е автор на редица разкази и романи, за които получава престижни литературни награди, а пиесите ѝ се радват на аплодисментите на публиката.
В рамките на срещата Мари НДиай представи два свои романа, познати на българската публика – „Ладивин”, публикуван през 2013 г. във Франция, който през 2016 г. попада в дългия списък на Международната награда „Букър”, и „Три силни жени”, публикуван през 2009 г. Същата година печели и наградата „Гонкур”. Според Мари НДиай темата за семейството е основна в книгите ѝ – „Ладивин” е психологически разказ за травма, която преминава през три поколения жени. Авторката смята, че семейството е самостоятелно общество – една своеобразна миниатюра на света, в който откриваме любов и нежност, често примесени със злоба и омраза. Мари разказа и за интереса си към митовете и приказките, особено тези на Братя Грим и на Шарл Перо, които вероятно са повлияли на пропускливата граница между човешкото и животинското в разказите ѝ. Тя сподели, че вярва в стабилното стъпване в действителността, затова винаги поставя персонажите си на места, на които самата тя е била и е успяла да усети.
В заключение Мари НДиай определи романите си и творческия си процес като „пътуване в мътни води”. Тя подчерта, че в книгите ѝ винаги присъства надеждата – след дългото изкачване към злото, следва спускане към доброто. Мари обясни, че дори смъртта е част от живота и начин героите да приемат съдбата си, да открият покоя.
14.12.2025
Виталия Дойчинова
Итамар Виейра Жуниор
Първата среща в рамките на Софийския международен литературен фестивал на 14.12.2025 г. се проведе с Итамар Виейра Жуниор, известен бразилски писател. Романът му „Торто арадо“ (Кривият плуг) е носител на няколко престижни награди и е включен в краткия списък за Международната награда „Букър“ през 2024 г., преведен е на 25 езика. Роден е в Салвадор, щата Баия, Бразилия. По образование е географ и има докторска степен по етнически и афроамерикански изследвания. Модератор на срещата е Светлозар Желев, експерт в областта на книгоиздаването, литературата и медиите, водещ в предаване „Нашият ден“ в програма „Христо Ботев“ на БНР и дългогодишен преподавател в Софийския университет.
В романите „Торто арадо“ и „Да спасиш огъня“ (превод Рада Ганкова) Виейра разглежда теми, свързани с бразилската история, социални структури и културна идентичност. Според него „историите намират писателите“. Работил е на полето заедно с хората, за които пише, за да им помага. Романът му изследва периода, когато освободените роби и техните потомци продължават да живеят в условия, близки до крепостничеството или съвременното робство. Желев предполага, че историята идва заедно с езика си, а темите за връзката със земята говорят включително и за физическата връзка, като припомня на зрителите за Йордан Йовков и Елин Пелин и за родовите събития, събиращи семействата. Според Итамар Виейра, тръгвайки от ядрото на семейството, връзката минава през тази със земята, която постепенно губим. В Бразилия земята е привилегия на елита, а на останалите е отнето това фундаментално право.
Засегнати са теми за народите без собствени страни, насилието над жените, неинтегрираните социални групи – индианци и потомци на африканци. Писането за него е „начин за деколонизиране на света“. Говори за екология, индустриализация и нуждата да се учим от индианците, за да не превръщаме всичко в „стока”, и че африканците в Бразилия са оцелели благодарение на културата си – „единственият им багаж” на робските галери. Според него развитието е възможно, „ако си подадем ръце въпреки различията помежду ни“. Желев допълва, че любовта е ключова. „Напредваме заради разума, но съществуваме благодарение на любовта“, казва Виейра.
Засегнатите теми бяха от изключителна важност, но въпреки тяхната сериозност разговорът протече в много хармонична атмосфера. Срещата приключи с въпроса на Желев за третата книга от поредицата и Итамар Виейра сподели, че сюжетът този път ще се развива в град, като приключи със забавния факт за известната в област Баия „Torta Búlgara“. Водещият благодари на Сони Бохосян и Надежда Симеонова, преводачите, осъществявали превода по време срещата.
Мира Петрунова
Мерседес Росенде
На втората среща от последния ден на литературния фестивал имахме възможност да се докоснем до майсторката на черния роман Мерседес Росенде. Център на обсъждането беше нейната книга „Погрешната жена“, която за пръв път е представена на български. Модератор на разговора беше Бойко Василев – журналист, водещ на предаването „Панорама“ по БНТ, а за симултанния превод от испански се погрижиха Милена Маринкова и Светослава Славчева.
Срещата започна с кратко представяне на авторката от директора на института „Сервантес“, който нарече черния роман неин „специалитет“.
Темите, разисквани по време на разговора, включваха разсъждения на писателката за влиянието на социалните мрежи за значимостта на демокрацията и образованието в света. Тя сподели, че намаляването на екранното време за децата, въвеждането на по-аналогово обучение, може да е един от начините за възстановяване на света.
Дискусията акцентира върху главната героиня на романа – Урсула, която също е дете на социалните мрежи, продукт на съвремието. Авторката я описа като наблюдателна жена от средната класа, с образование и професия – такива са много от жените в обществото. Според нея характерите на хората са универсални. В крайна сметка Урсула се превръща в убийца. Макар да не подкрепя престъпленията, писателката с интерес наблюдава развитието на личността на героинята си и се опитва да разбере мотивите зад действията ѝ.
В хода на разговора Мерседес Росенде разказа за първоначалната идея зад написването на романа. Как от книга за натиска на обществото върху начина, по който изглежда една жена, наративът се променя към криминална история, която поставя антагониста като главен персонаж. Тя сподели, че темата за женското тяло, промените в него и как то се възприема с напредването на възрастта винаги е представлявала интерес за нея. Потвърждава, че образованието ѝ като юрист е помогнало за изграждането на сюжетите в романите ѝ.
На въпроса откъде е наследила черния хумор, писателката спомена баща си и силната връзка, която има с него.
Към края на срещата авторката говори за уругвайската литература, обясни, че латиноамериканският криминален роман се различава от европейския и скандинавския заради специфичната култура и история на региона – авторитарните режими и силното недоверие към институциите на властта като полицията. Сподели кои са любимите автори, с които е израснала – Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет, – както и препоръча съвременния бразилски криминален писател Рубем Фонсека.
В заключителните си думи Мерседес се обърна с благодарности към издателството си, института „Сервантес“ и публиката. И ние ѝ благодарим, че беше част от нашия литературен фестивал.
Силвия Петрова
Иван Кръстев
Третата среща от последния ден на литературния фестивал е с Иван Кръстев – политолог, автор на книгите „След Европа“, „Имитация и демокрация“, „Утре ли е вече?“ и др. Модератор беше журналистът и водещ на сутрешния блок на БНТ Симеон Иванов.
Разговорът започна с темата за кризата в европейската, но и националната идентичност, литература, философия и изкуство. Според Иван Кръстев всяка култура започва да достига все по-лесно по целия свят, но все по-трудно се случва на родното си място. От друга страна, хората, които произвеждат култура и литература, стават все повече. Което пък води до няколко нови аспекта, например все по-визуални форми на изразяване – всяка книга се превръща във филм, защото визуалното се възприема по-лесно. Той направи паралел с иконоборството през ІХ в. – иконите стават много популярни, тъй като християните ги възприемат по-лесно и е възможно да се откажат от посредниците в общуването с бога – в лицето на духовенството. Друг феномен е факт, регистриран в англоговорещите страни – според статистически данни около 80 % от читателите са жени, което променя и писането.
Според политолога в зависимост от обществото, в което живеем, се променя и начинът, по който гледаме на света. Днес демографският профил е коренно различен – никога досега в историята на човечеството хората над 50 години не са били най-голямата група, искаме да живеем все по-дълго, а все повече млади хора отказват да имат деца.
Засегната беше и темата за изкуствения интелект, който навлиза в ежедневието ни и става все по-неразличим за нас. Кръстев даде пример с музиката, създадена от ИИ. Посочи, че досега не е съществувала технология, способна да навлезе в емоционалния свят на човека.
Следващият аспект на разговора беше свързан с много актуалната тема за протестите, както и отражението, което ни оказа ковид пандемията. Според политолога това толкова глобално събитие промени коренно представата ни за общуване, което при по-младото поколение вече е предимно дигитално, визуално, емоционално.
Разговорът завърши с бъдещето на демокрацията, Иван Кръстев смята, че макар светът да е изпълнен с апокалиптични очаквания и усещането за забързаност, демокрацията трябва да намери баланса и да се държи „като че ли има време“.
Весела Динолова
Елизабет Костова
На 14.12.2025 г., в рамките на Софийския международен литературен фестивал, се проведе събитие по повод 20-годишнината на романа „Историкът“ на писателката Елизабет Костова. Основателката на едноименната фондация, заедно с преводачката на английски Анджела Родел, участваха в дискусия, модерирана от писателя и литературен критик Митко Новков. Двете отговаряха на въпроси, свързани не само с романа, но и какво ги е довело в България и как любовта към фолклорната музика на нашата страна в един момент се е превърнала в кауза за подкрепа на българската литература.
Госпожа Костова изказа благодарността си към всички, участващи в помощ на нейното дело, като в това число спомена най-вече Светлозар Желев, без чиято намеса не биха се осъществили известните Созополски семинари, които събират писатели, издатели, редактори, преводачи и литературни професионалисти от България и света. Специални благодарности бяха изказани и на Милена Делева, съоснователка на фондацията, посмъртно на преводачката Ваня Томова, разбира се и на Невяна Хаджийска, превела „Историкът“ на български, и с която във вечерта на събитието доц. Дария Карапеткова успя да се свърже по телефона и да предаде част от емоцията на фестивала.
Друга основа тема, обсъждана по време на разговора, беше работата на преводачите като цяло. На въпроса има ли талантливи млади преводачи у нас родената в САЩ Анджела Родел, носителка на наградата „Букър“ за превода си на английски на романа „Времеубежище“ на Георги Господинов (също специален гост на събитието), изрази искреното си вълнение от това, че действително съществуват способни професионалисти, заслужили наградите, с които фондация „Елизабет Костова“ се гордее – ежегодната „Кръстан Дянков“ за високи постижения в превода на съвременен англоезичен роман.
Разговорът се проведе на английски и български, а за експертния симултанен превод и в двете посоки в кабината влезе управляващият директор на фондацията Виолета Радкова.
И все пак в заключение авторката на „Историкът“ се обърна към многото присъстващи на български: „Тази вечер сърцето ми е пълно“.
