АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
Лидия Дейвис, „Разбивка“, прев. Стоян Гяуров, изд. „Сонм”, С., 2025, 187 с., 17,60 лв. / 9 €
Една от най-силните книги на годината. И в това няма никаква изненада, защото Лидия Дейвис е сред най-ярките и силни гласове в съвременната проза. Носителка на Международния „Букър“ за цялостното си творчество, блестящ стилист, майсторка на детайла и абсурда, тя умее да дълбае в човешките състояния и да пита за смисъла от чувствата, всекидневните действия и ритуали, а и от самото човешко същестуване. Истинска интелектуална проза без „емоционален рекет”, понякога събрана в едва няколко изречения. Адмирации за Стоян Гуяров и „Сонм”.
Ани Ерно, „Момичешка памет“, прев. Мария Коева, изд. „Фама+”, С., 2025, 128 с., 15.65 лв. / 8.00 €
Образцов автофикционален роман, една на най-добрите книги на носителката на Нобеловата награда за литература Ани Ерно, който преплита личната история с тази на поколението на 60-те и конкретно на жените от него, с тяхната неопитност в секса, униженията, на които са подложени, срама. Той е и картина на вкусовете, модите, а и политиката и социалните отношения във Франция през тези години. И не на последно място, романът е и за това как помним времето, другите, но най-вече себе си от различните етапи на живота си и доколко можем да слепим всички тези различни Аз в един. Чудесно е, че Мария Коева продължава да запълва липсите по отношение на книгите на Ани Ерно на български.
Неж Сино, „Тъжният тигър“, прев. Тодорка Минева, изд. „Сонм“, С., 2025, 233 с., 20 лв. / 10,23 €
Още един блестящ автофикционален роман, който надскача идеята, че този тип литература се пише, за да лекува лични травми. Тръгвайки от преживяното сексуално насилие в детството, авторката надгражда личния разказ за насилието с аналогични истории, както и с много примери от литературата и киното, за да сътвори един текст, който се опитва да предпази бъдещите жертви и да призове обществото да наруши мълчанието и да застане на страната на справедливостта. Отново страхотен избор на „Сонм“ и Тодорка Минева.
АНИ БУРОВА
Пол Остър, „Баумгартнър“, прев. от английски Жечка Георгиева, изд. „Колибри“, С., 2025
За тези, които обичат прозата на Пол Остър, „Баумгартнър“ вероятно има особено значение, тъй като е последният роман на писателя, който ни напусна миналата година. В него читателите могат да разпознаят много от постоянните теми на Остър, разклоненията в повествованието отварят възможни прочити, които подсещат за по-ранни произведения на автора. Сюжетът на книгата сякаш подчертава усещането за епилог – главният герой се връща назад в паметта си, преосмисля живота си, учи се да живее със загубата на близките, на прага на остаряването търси начин (и смисъл) да започне отново… На този фон отвореният финал на романа, който превърта действието до едно възможно ново начало, чиито измерения остават неизвестни за читателя, е нещо повече от литературна игра, той стои и като екзистенциален въпрос.
Велина Минкова, „Животът с французин“, изд. „Колибри“, С., 2025
Локдаунът заради Ковид-19 дава стимула за написването на този сборник с разкази, но не пандемията е неговата тема. Темата е животът преди нея, осъзнаването на ценността на ежедневието, което изведнъж престава да бъде очевидно и неизменно. Подзаглавието на книгата е „семейни истории“ и разказите наистина представляват това – фрагменти от битието на едно семейство, чиито членове идват от различни страни и култури, а това превръща пресичането на граници (буквално и метафорично) в тяхно всекидневие. Забавни, иронични и най-вече автоиронични, разказите всъщност разгръщат една сериозна тема – че колкото и да се променя и забързва светът, човешките емоции и връзките между хората си остават все същите.
Редовните читатели на ЛВ са донякъде свидетели на създаването на тази книга, защото първоначалните варианти на немалка част от разказите в нея се появяват на страниците на вестника през последните няколко години.
Дейвид Салаи, „Плът“, прев. от английски Петя Петкова, изд. „Лабиринт“, С., 2025
Въздействието на този роман идва от сдържания изказ, от лаконичното повествование, което сякаш само щрихира действието и основния персонаж, от дистанцирания тон на разказването. Това е особен и ефектен начин на аналитична дисекция. Книгата проследява биографията на главния герой от юношеските години до зрелостта му, построявайки един преобърнат сюжет за порастването, за съзряването, което така и не се случва. Животът на героя представлява поредица от неочаквани обрати и контрастни социални преживявания, но той преминава през тях с равнодушие, повече обект, отколкото субект на биографията си. Така пред читателя се отварят ред въпроси – от този дали героят е по-скоро жертва или виновник, до проблемите за избора, измеренията на човешката личност, съвременността…
Появата на романа на български си струва да се отбележи дори само заради издателската интуиция, отгатнала актуалността на книгата, в резултат на което тя излезе у нас няколко дни след като получи наградата „Букър“.
КАМЕЛИЯ СПАСОВА
Амелия Личева, „Крепости срещу страха“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025, 74 с., 16,00 лв.
Новата книга на Амелия Личева е силна и безкомпромисна. Откроява се на фона на предишните й стихосбирки както с изострената социалност, така и с взирането в насилието, травмата, инструментализацията на личността. Личева надскача българското, за да покаже личния залог на споделения живот. Безкомпромисно откровена, директна в изказа си, но и възвръщаща нежността в езика, тази поезия е категорична, че трябва да изобретим друго бъдеще. Но първо трябва да напуснем парализата на страха.
Франческа Земярска, „Маска и глас в творчеството на Маргьорит Юрсенар“, поредица „Зевгма“, ИК „Версус“, С., 2025, 280 с., 23,00 лв.
Франческа Земярска, фокусирана върху творчеството на френската романистка Маргьорит Юрсенар, изследва капацитета на субекта да бъде множествен, неспокоен и променлив. Понятията за въображаемия баща, алхимичното превъплъщение, вживяването, емпатията и времевите пластове лежат в основата на това изследване, което свързва древните маски със съвременните тела. Император Адриан, алхимикът Зенон, музикантът Алексий и античните маски от „Пламъци“, заедно с наративния глас от мемоарите на Юрсенар „Лабиринтът на света“, се преплитат с гласовете на Томас Ман, Вирджиния Улф, Оскар Уайлд, Хорхе Луис Борхес и Юлия Кръстева, за да организират полифония, в центъра на която стои въпросът какво от човека оцелява при неизбежния исторически разпад. Елегантният и сюжетиращ стил на Земярска превръща книгата в истински увлекателно четиво.
Рене Жирар, „Романтическа лъжа и романна истина“, прев. от френски Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, С., 2025, 27.99 лв.
„Романтическа лъжа и романна истина“ (1961) е изключително влиятелно изследване на френския антрополог Рене Жирар, в което той развива теорията си за миметичното желание. Романтическата лъжа е убеждението, че любовта възниква в рамките на двойката. Жирар показва, че желанието е винаги триъгълно и се подчинява на формулата „аз желая това, което желае другият“. Романната истина разкрива именно това триъгълно, опосредствано желание в творбите на Данте, Сервантес, Стендал, Флобер, Пруст и Достоевски. Ролята на медиатор – човек или книга – задвижва желанието за принадлежност и подражание.
МАРИЯ КАЛИНОВА
Йорданка Белева, „Божията милост“, изд. „Жанет 45“, С., 2025
Никога не знам Йорданка Белева дали ще ме разплаче, или разсмее. Не познавам друго въображение, което на нивото на историята и в акта на нарацията да предлага такива обрати. Особено ценя ситуациите, когато сюжетът е мотивиран от нов похват: за да се появи един каламбур като „гробна сестра“, Белева ще ни разкаже как бързо сестрите бягат, а смъртта ги застигала. И пак идва въпросът да се смееш или да плачеш? „Божията милост“ е в двете. Не се опитвайте да разкриете езиковото фокусничество, тук не става дума за дребни трикове, а за истинската магия на разказването.
Никола Петров, „Ето го разкаяния победител“, издателство за поезия „Да“, С., 2025
Никола Петров е построил поетична катедрала. Това е лирика, чувствена по нов начин и смирена пред вече написаното: той го познава, но дръзва да се съизмери с най-големите върхове. И на формално ниво Петров впечатлява, като успява да въведе етика в творчеството, която включва провала, не победата. Далеч от клановия свят, той заема своята страна в поезията: поет на ритъма – ритъм, който заглушава и надскача мъдростта.
Антония Апостолова, „Болката идва по-късно“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
Тази книга е едновременно превъзходна и ужасна. Трудно се чете, докато не стигнеш до момента, в който те поглъща напълно. През усещането, че всички са болни, че няма незастигнат от една закъсняваща и пренасяна през поколенията болка, тя достига – в сетивен план – до красотата на един съвършено чужд български език, някакъв „българо-идиш“, който така или иначе няма никакъв шанс да се конкурира с днешния популярен романов изказ. И точно затова ми харесва още повече.
