ПРОФ. МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, НБУ, литературовед
През 2025 г. стояха във фокуса на вниманието на литературната общност редица събития и явления от областта на литературната история, като между тях особено изпъкваше голямото тридневно честване на 80-годишнината от рождението на наскоро напусналия ни проф. Светлозар Игов – с една тридневна мигрираща конференция, тръгнала първо от Великотърновския университет и след това преместила се в Пловдивския университет, с един мемориален междинен ден в Сопот, където този голям комплексен литератор беше написал своя роман „Елените“. Това пост мортем юбилейно честване събра заедно почти цялата българска литературоведска колегия (с участието и на неколцина чуждестранни изследователи). Друго голямо събитие в тази тематична насока бе издаването и представянето на един голям том с творби на и за поета Борис Христов – също по случай навършването на неговата 80-годишнина. Книгата „Пилигрим от края на света“ (изд. „Комунитас“) съдържа на само негови разножанрови творби, фотографии, репродукции, но и документи от архивите на ДС за по-ранни и по-късни тормози, както и разговори с големия поет на проф. Иван Станков, проникващи в интимната същност на неговата литературна личност. Значим принос са с представянето в прекрасно издадените цяло столетие забравяни „Стихотворения“ на великия класик Йордан Йовков (с мъдро направеното съставителство, коментари и поясняваща студия на д-р Кремена Митева). Безспорно най-силното послание с литературноисторически привкус е истински митотворческата като една същностна поетическа поема в проза прекрасната „Книга за Хисто Фотев. Сърцето ми приличаше на пристанище“ на определяната от самия създал социокултурната вселена Бургас поет като негова „по-малка сестра“ Керана Ангелова. Литературноисторически сюжети трупат в своите отлични книги и Морис Фадел („Счупената рамка. Разколебаването на репрезантацията в литературата“), и Юлиан Жилиев („Етюди. Критики. Иронии“), и дръзко феминисктата „Асия Джебар и Юлия Кръстева. Франкофония и франкофилия: да избереш да пишеш на френски, езика на Другия“ на Ирен Иванчева. Литературноисторическата тематика доминира и в ноемврийския брой на обновеното списание на БТА „ЛИК“. (Добавям тук и елегично звучащата мемоарна книга за соцвремената на д-р Слава Янакиева „Музеят на моето време“.) А посветеният на драматически конфигурации и на мрачни доминирали персони от социалистическата епоха пореден том на проф. Пламен Дойнов „Наставници и гении. Три ритуала в литературното поле на НРБ: срещу с вожда – самокритики – беседи с младите“ (НБУ) е моят безспорен (заедно с книгата за Фотев) фаворит.
Нова белетристика: „Нагоре по реката назад“ на Пламен Антов (играещите смело в няколко плана и с редуващи се моменти на фикционалност с автобиографическа документалност за пътешествия в екзотични пространства големи белетристични късове), „Колкото да влезе Бог. Трагикомедии и антракти“ на Антон Баев (писани дълги години пародийни, оригинално звучащи зевзешки по пловдивски „псевдодраматургични“ опуси), получилият толкова апологетически отзиви роман „Болката идва по-късно“ от Антония Апостолова, сборникът с разкази на Деян Енев „Тъгувам за Киото“ с неговите удивително мъдри къси творби, представящи ни лаконично цялостни човешки съдби. (Макар и с означения от 2024 г., някои от тези книги бяха явени всъщност през 2025-а.) И тук имам моята книга фаворит: големият остро социален роман с трагическа тематика за война, концлагери и подли ченгесарски ходове на Захари Карабашлиев „Последният ловец на делфини“ – с грандиозна премиера в „Младежкия театър“ през месец ноември, роман, който предстои да осмисляме през предстоящата година.
Нова поезия: новата книга „Крепости срещу страха“ на Амелия Личева (съдържаща отново мощна, разтърсваща поезия, която ни предупреждава „как с думи се чупят неща“) . Бих искал да насърча и една нова авторка на поезия (с досегашни академически приноси): Слава Георгиева с нейната сбирка „Предвидила съм тази рана“ – елегична лирика, направена с размах в предълги стихотворни редове.
Добра литературна година!
ИВАН ТЕОФИЛОВ, поет
Не съм съвсем осведомен, поради състоянието, в което съм, но от редицата книги, до които успях да се докосна, ме впечатлиха „Разораните градини на любовта» на Димитър Кенаров и „Лудите кучета на лятото“ от Пейчо Кънев. Те са жизнени, истински, всяка посвоему протестираща и откровена, с изявена лична култура.
ПРОФ. ДФН ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ, литературовед, преводач, лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет, Словения
Българската литература рядко произвежда събития извън собственото си езиково пространство. Ако се появят отгласи другаде, то е през превод, тоест чуждият контекст е забелязал, допуснал и остойностил текст, написан у нас, но с нещо привлякъл вниманието другаде. По-важното в случая е, че българската литература е жива, а(тра)ктивна, все по-окопитваща се и еманципираща се от инерциите на прехода, разнообразяваща жанровете, проблемите и имената на авторите – запомнящи се дебюти, силни следващи книги с ясно откроени позиции. Ще изброя само онова, което стигна до мен и от което бях искрено впечатлен.
В поезията – силните стихосбирки на Никола Петров „Ето го разкаяния победител“ и на Амелия Личева „Крепости срещу страха“, в прозата – след успешното си заявяване с „Отлъчване“, „Хроника на неведомото“ и особено със „Звезди под клепачите“, сега Николай Терзиев ни поднесе новия си роман „Родиния“, утвърждаващ името му на автор, който си струва да бъде следен.
От преводната продукция – две книги на издателство „Да“: Катул, представен от Яна Букова, и Силвия Плат, пресътворена на български от Румен Павлов.
В хуманитаристиката – особено ценното изследване на режисьора Стилиян Петров „Тишината като действие (Театрални измерения и практики)“ и монографията на проф. Антоанета Алипиева „ТКЗС в българската литература“.
Тази година ни напуснаха забележителни творци: Кирил Кадийски, Владо Даверов, Кръстьо Раленков, Гален Ганев, проф. Милена Цанева, Найден Вълчев. Пред всички тях – поклон!
Специални адмирации и аплодисменти заслужава едно от най-авторитетните ни издателства – „Колибри“ – по случай 35-годишнината му. Неговият огромен принос в цялостната българска култура е както с излезлите с логото му книги, така и със забележителния фестивал „Синелибри“.
КРИСТИН ДИМИТРОВА, писателка
Отговарям с притеснение, защото се страхувам от пропуснатото. Доколко справедлив може да е човек, който не е проследил всичко?
Ще се огранича с поезията: Владислав Христов, „Маслен нос“ – заради тихата дълбочина на морето и хващането на бързо отлитащото. Амелия Личева, „Крепости срещу страха“ – заради куража да назовеш острите си камъни един по един. Вангел Имреоров, „Отмиване на тъмнината“ – заради танца на снежинките от смисъл. И Димитър Кенаров, „Разораните градини на любовта“ – заради страданието в този свят, избрал удобството.
От миналата година, защото тогава никой не ме е питал, това са: „Как ни спасяват природните закони“ от Оля Стоянова, „Слънце-техника“ от Мария Калинова, „Мястото е свободно“ от Валери Валериев, „Централна емисия“ от Йорданка Белева, „Природи и реалности“ от Валери Вергилов, „Костите на вятъра“ от Стефан Гончаров, „Неизвършени престъпления“ от Анастасия Стоева, „Безопасни игли и чуждо одобрение“ от Мартин Кръстев, „Писмото на мравката“ от Мария Донева.
ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА, преподавател в СУ, преводач
Този декември ще откроя три събития, които ми се струват важни за българския контекст. Първото, вътрешно, е стихосбирката на Амелия Личева „Крепости срещу страха”, защото тя даде на най-кънтящите и незаобиколими сътресения на днешните общества зрял, красив, авторитетен и рядко срещан поетически облик. Второто, външно, е майсторският клас на Джанет Уинтърсън за Софийския международен литературен фестивал, защото той събра писателската ни общност в притихнало размишление за някои вечни и за други нововъзникнали литературни предизвикателства. И защото по свой начин двете събития предпазват от затъване в литературния и интелектуален провинциализъм.
Мислех да посоча като антисъбитие трайното отсъствие (с малки изключения) на българските писатели от събития с участието на други (наши или чуждестранни) писатели. Но тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал май ме разубеди.
ДЕСИСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА, писателка, литературен критик
За мен литературните събития са нещо като чудо, което се случва въпреки всичко. Най-напред ще посоча чудното обединение на писатели и критици от различни групи, прослойки и университети, събрани в научната конференция за 80-ата годишнина от рождението на проф. Светлозар Игов в Търново, Сопот и Пловдив. Задълбочено и архитектурно моделиращо културната институция. От същия порядък на обединение и искрено търсене е сборникът „Изборът на поета: Ивайло Иванов“, резултат от конференция във ВТУ преди две години. Книгите „Преселница“ на Малина Томова, съставена от Иван Цанев и избраната поезия в „Седем поеми“ от Илко Димитров са критически подновяващи полето на четене на своите автори. Със същата роля на новочетене се оказа, за съжаление, и загубата на поета Станислав Градев през ноември. Да разорава болезнени зони на мълчание и травми е книгата на Момчил Методиев „Разрушаване на общността. Държавна сигурност срещу Българската православна църква“, както и биографическо-богословският анализ на Георги Тодоров в „Пътят на воина. Житие, страдание и тържество на отец Георги от Жегларци“. Лично събитие са моите закъснели прочити с подаряваните, но непрочетени от мен през годините книги на Светлозар Игов и срещите ми с Радка Рубилина и книгата й „Балчик“ и Катерина Стойкова с последната „Нокомис“.
МИТКО НОВКОВ, литературен наблюдател
Няма да говоря за събития, а за вдъхновения. Посочвам книги и автори, които през 2025 г. са ме накарали да не стъпвам по земята, след като съм ги прочел. Да левитирам тоест. И още една уговорка: указвам само три/ма, макар да са повече. Но: 1) Бог Троицу любит; 2) мястото е ограничено, не ща да злоупотребявам…
Поезия:
Амелия Личева „Крепости срещу страха“ – стихове, които се изправят срещу отколешни предразсъдъци и днешни безразсъдици; смела поезия, уповаваща…
Васил Балев „Единствено езикът“ – мощни стихове, наелектризиращи и зареждащи; поезия на суровия изказ, която отлично владее дълбините на езика…
Радослав Чичев „Лоно“ – лирика, това е думата, която най подхожда на тези стихове; но лирика не сладникава, а сладка като детство, искрено детство…
Разкази:
Деян Енев „Тъгувам за Киото“ – разкази, които не изневеряват на себе си и поради това така въздействащи и скрепяващи духа и интелекта; монументи…
Иван Сухиванов „Късни влакове, дъждовни…“ – минималистична проза, плискат се в нея вълните на всякакви състояния: и тънка ирония, и сдържан гняв; всичко…
Пламен Антов „Нагоре по реката назад“ – уж разкази за пътешествия, а инак дълбок сондаж на човешкото и човечеството; смутове в статуквото…
Романи:
Боян Йорданов „Под месечината, огромна като тиква“ – цялата смайваща жестокост на българския ХХ век в/срещу един куц Стоимен само, дърводелец…
Виолета Радкова „И леглото ни е зеленина“ – цялата разкъртена българска одисея на ХХ век: където и да иде, колкото и шанс да има, все еднакво свършва…
Йордан Д. Радичков „Дървеният костюм“ – българската одисея продължава с цялата своя абсурдност и безконечност, която май ще ни сподиря довека…
И още:
Миглена Дикова „Пейзажи от ръба на света“ (поезия на тихата интимност); Петър Марчев „Индианеца, който ми изпи динята“ (според автора – „романоид за мързеланковци“, според мен – животът (ни) като нескончаема гротеска); Васил Попов „Лехуса“ (продължението на „Мамник“ – динамично и увличащо)…
Накрая:
Безценните албуми на екипа на СГХГ за Дечко Узунов, Текла Алексиева, Емил Стойчев, Васил Захариев, Иван Вукадинов, Източните и Западните влияния в българското изкуство – великолепни енциклопедични суми на имена и тенденции в българското изобразително изкуство и изобщо култура през целия ХХ век…
ПЕТЯ ХАЙНРИХ, поетеса и колоездачка, която говори с птици
Есеистичната книга „Кайротични прелюди“ от Антоан Асенов, отпечатана миналата година в „Аквариус“, но реалната ѝ среща с читателите се случи през тази. В същото издателство през 2025 беше преиздадена „Потос“. Най-после А. Асенов набра популярност сред широката публика.
Време е литературата и критиката в социалните медии да получи и в България полагащото ѝ се внимание, да тежи. „Поезия на крак“ е вайбър канал, в който Албена Тодорова държи висок поетически градус. Блогът на Нели Станева е щедър дневник на литературните ѝ търсения. В инстаграм Александър Габровски, студент по изкуствата във Виена, представя забележителна визуална поезия. Тома Марков пише във фейсбук, в „Сонм“ излезе „Компот от танцуващи хора“. Блогът на Иван П. Петров, субстакът на Георги Грънчаров. Навлезе хибридната поезия, писана със съучастието на ИИ, готови ли сме за нея?
Протестите са и литература.
По света българското събитие безспорно е успехът на „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов.
КАТЯ СТАНЕВА, литературен историк, СУ
Обикновено отминавам тази покана без реакция, години наред четях избирателно, колкото ми е възможно и потребно, без що-годе цялостен поглед върху издаденото. Тази година четох хаотично, препрочитах бавно и само за удоволствие. Ще споделя без уговорки и аргументация три заглавия – на стихосбирка, роман, сборник с разкази. Най-значими за мен като професионално четящ човек са книгите на Амелия Личева „Крепости срещу страха“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025, на Антония Апостолова, „Болката идва по-късно“, изд. „Жанет 45“ и на Албена Стамболова, „Докато не мога“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025.
ПРОФ. АНТОНИЯ ВЕЛКОВА-ГЙАДАРЖИЕВА, литературен историк
И тази година оставам вярна на лично създадената традиция за анкетата на „Литературен вестник“ – да посочвам само критическите книги, литературоведските изследвания, които са ме достигнали в буквалния смисъл, за да отворят споделени хоризонти. На първо място – поредният годишен взрив-равносметка на Михаил Неделчев с неговите три фундаментални разреза на българската (и европейската) персоналистическа култура, на националната съдба – с нейните македонски трагически бездни и културногероически полети; на драматичните огъвания, но и стоически извисявания в литературния живот от епохата на НРБ, извикали пристрастния поглед отстрани на възможно най-яркия и автентичен „радикален свидетел“, чийто заклинателски глас откънтява в съвременната ни литературна публичност. И всички те (Литературният персонализъм, Завещанието от Велес, Радикален свидетел) – обединени от михаилнеделчевския персоналистичен патос, от идеята за литературния персонализъм като художествено, философско, духовно-културно явление. И именно духът на този литературноисторически, но и теоретико-методологически концепт, но и оценъчно-интерпретаторски инструмент витае и единява всичките книги на М. Неделчев – с техните запомнящи се завинаги фигури, екзистенциални модуси, матрични биографеми, политически превъплъщения, трънливи творческо-житейски сюжети, често пъти обагрени от мемоарните импресии на автора. Книги, които осветяват по-далечното, но и по-близкото недавно, но и които чертаят хоризонтите на идното – като познание и като обща духовна съдба. Пламен Дойнов. Наставници и гении. Знаем, че нямаше кой друг да постави сега този откакто съществува човешката култура вечен по същество проблем, но в социалноисторическия контекст на мъчителните десетилетия от живота на художественото слово в тоталитарната република. Нямаше кой друг да очертае моделите на наставничеството в литературното поле на НРБ, да инвентаризира и дефинира ритуалните практики за контрол в една свръхполитизирана културна среда. Най-сетне нямаше кой друг да именува мултиплициралите се през комунистическия режим наставническо-питомнически отношения между властта и изкуството, между политестетическия диктат и творческата автономия. Книга за мракобесната ритуална култура, структурирала литературното поле на НРБ. И все пак из тъмнините на бездната се появява светлият образ на големия творец, устоял на терора на историята и успял да свали тогата на властника, побеждавайки страха, постигайки битийния залог на пророческото слово. Юлиян Жилиев. Етюди, критики, иронии. Още една книга равносметка, която досяга с извисената етика на критическата мисъл, която сдвоява оценъчно-тълкувателската с философско-ироничната рецептивна призма. Книга, която метафорично-игрово (както личи от някои от заглавията на етюдите и есетата) се усъмнява, но преди всичко утвърждава достоянията на българската художествена и естетическа мисъл от „преди“ и „сега“. Но и сюжетира процесите и световните равнища на тази мисъл през „рецепцията на Жак Превер у нас“, през „антологиите на шведска поезия“, през „Флобер на български“ и др. Но най-вече през високите стъпала, по които слиза и се качва националната ни култура – от Вазов и К. Величков до Зл. Златанов, Г. Господинов и Д. Енев, от д-р К. Кръстев и М. Арнаудов до Т. Жечев и Св. Игов. Български и световни – явленията, имената, траекториите, – без които не можем. Божидар Кунчев. Усилието да се надяваш. На малцина представители на българската художествено-естетическа мисъл приляга формулата „критиката като съдба“. След д-р К. Кръстев, Вл. Василев, Ив. Мешеков и др. в тази висока редица, сред съвременниците ни по достойнство място заема Божидар Кунчев. Литераторът, чиито „окриляващи спомени“ изпълват духовното му битие, населено с творческите персони, на които се възхищава, които интерпретира и с които е свързан по дълбоко вътрешно родство – Ат. Далчев и Ив. Пейчев, Ал. Геров и Н. Кънчев, Р. Ралин и Дим. Аврамов, Ив. Теофилов и Б. Христов. Всички тези живи и мъртви фигури, създали българските световни „образи на значимото“. Съвсем не е случаен този божидаркунчевски личен канон – от Ал. Вутимски до Албер Камю, от Константин Павлов до Чеслав Милош, от Ивайло Петров до Збигнев Херберт. Творците, построили високата култура на ценителя. Онези, които укрепват „усилието да се надяваш“. Книга, чийто нравствено-философски, екзистенциалистки залог е първостепенен, фундаментален. Антоанета Алипиева. ТКЗС в българската литература. На пръв поглед книгата обговаря маргинална тема, свързана със социалистическия бит и соцреалистическата литература, но чрез явлението ТКЗС всъщност се правят дълбинни социокултурни, историко-политически, философско-психологически разрези на сложното, драматично битие на българския човек от социалистическото време, пресъздадено в художествената проза от 40-те до 80-те години на 20. в. Книгата потапя във врящия котел от социо-политически дръзновения до екзистенциална печал, от партийни страсти, първични нагони, класови комплекси, но и съвсем човешки любови и омрази. Но най-вече това е книга за непосилния товар, легнал върху плещите на българския селянин, изживяващ драмата на урбанизиращите се общества. Като в калейдоскоп се завъртат характерните топоси и герои на времето – и земята лоно, и „вилните зони“, и вождовете, и партийните секретари, и звеноводите, и звеноводките, но и кравите, овцете, кокошките… Литературоведско повествование за „мъртвите вълнения“ на социалистическото време. Надежда Александрова. Преживяно. Една интимно съпреживяна литературноисторическа и родово-семейна книга, населена от образите на емблематични фигури, изпълващи „красивата епоха“ на българската литература, но и мъчителните десетилетия след нея. Съкровено издишани и едновременно дълбочинно-аналитични страници, посветени на П. К. Яворов и Д. Дебелянов, Н. Лилиев и Вл. Василев, Г. Милев и Тр. Кунев. Книга, чрез и през която Н. Александрова за сетен път преживява българското литературно и индивидуалното биографично време заедно с Отците на националната култура и на личната фамилна история – с любимите си спътници – с Д. Талев и Г. Константинов, но и с дядо Антон, с баба Арсена от Кралевия род… Жоржета Чолакова. Езерото. Митопоетичен генезис и литературно битие. Издадена през 2024-та, книгата е монументално литературноисторическо и критико-рефлексивно изследване, основано върху методологическия плурализъм и посветено на историята и „епохалните“ метаморфози – от Античността до Романтизма – на езерния образ в европейския културно-цивилизационен климат. Езерото не само като образ, а като концепт, чрез който се поставят ред философски, естетически, антропологически проблеми. Езерото като тема и текст, като явление от феноменалния свят и като пространство на отвъдността. Сред любимите образи на Романтизма, привличащ със своята амбивалентност – като израз на ужасите, но и на чудесата на съществуването. Владимир Донев. Българската литературна класика във филмовото изкуство. Първото по рода си теоретизиращо изследване върху битието на българската литературна класика във филмовото изкуство, върху диалога между националните художествени шедьоври и „националния кинематограф“. Върху основата на сравнителния и структурно-семиотичния анализ е интерпретирано богатството, но и смислотворческият синтез на словесните и образните светове на българската култура. Морис Фадел. Счупената рамка. Разколебаването на репрезентацията в литературата. Един нов концептуален поглед, проблематизиращ реалността, която литературата пресъздава във въобразените от нея светове. Чрез интерпретацията на български и световни класики – от Яворовата „Родина“ до Пушкиновия Дон Жуан – авторът изпробва различните пътища, отвеждащи ни към реалност, която не може да бъде изразена, защото „няма как да бъде означена“. И в тази реалност стъпваме по друга земя, дишаме друг въздух, живеем друг живот. Евдокия Борисова, Мира Душкова, Кадрие Джесур. Иво Андрич. Литературни диалози и етюди. През 2012 г., пишейки проблемна статия върху Св.-Иговата монография за Иво Андрич, изразих убеждението си, че авторът е постигнал дълбоко промислен завършен портрет на първия балкански нобелов лауреат, към който в близкото или по-далечно бъдеще едва ли би могло да се добави нещо ново и оригинално. А дали съм била права? И все пак литературноисторическите синтези, тълкувателските инвенции, изследователските открития на Св. Игов са ключове, основни концептуални ядра и за тематологичните и интерпретативни етюди на трите авторки, събрани в книга, обговаряща наследството на босненския мъдрец, но прераснала в книга за Св. Игов, най-задълбочения изследовател на балканския художествен философ, на тревожния хуманист, надмогващ чрез творбите си „затвора“ на историята, издигайки се над нищетата на текущото в пространствата на трансценденталните блянове.
ПАУЛИНА ГЕОРГИЕВА, писателка
През 2025 г. Факултетът по славянски филологии на Софийския университет постави въпроса за съдържанието на програмата по литература в средното образование и направи важна заявка за нуждата от реформа. Започна мащабен институционален и обществен дебат за подбора на автори, за мястото им в учебниците спрямо зрелостта на учениците, както и за нуждата от осъвременяване на заглавията. Кампанията „Литературата не е музей“ заговори и за пропагандната страна на учебната програма и риска тя да създаде поколение с националистически, а не патриотични възгледи. Резултат, който, за съжаление, вече виждаме.
Като друго значимо събитие, бих посочила Софийския международен литературен фестивал, който всяка година освежава въздуха с присъствието на популярни и нови чужди автори, улавя актуалните тенденции и ни дава шанс, като публика, да се почувстваме част от голямата литературна сцена.
Лично за мен, като читател, 2025 година ми донесе голям подарък – публикуването на автобиографията на Маргарет Атууд – Book of lives. Това е книга, която дава генетичния код към нейните романи; разкрива историческия, житейски и емоционален контекст, в който са създадени „Разказът на прислужницата“, „Наричаха я Грейс“, „Слепият убиец“, трилогията “MaddAddam” и всички други творби, отворили темите за правата на жените, авторитаризма, екологията, биоетиката и новите технологии. Надявам се скоро да видим автобиографията преведена на български език.
ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ, поет, журналист
В международен план, безспорно – Нобеловата награда на Ласло Краснахоркаи, а с това и поне частичната реабилитация на тази награда. Силна година за българската публициситка. Една книга, която засяга все още травматична за обществото ни тема „О, спомняте ли си Лейля” – в нея са включени преки свидетелства на хора, преживели т.нар. Голяма екскурзия, под съставителството на Мария Боришева. Две ценни с гледните точки на авторите си книги „Съединението срещу Задкулисието. Политика и памет (1885-1998)” на Стефан Дечев и „Българите между две катастрофи – 1396 – 1944 г.” на Александър Стоянов. Появата на български на графичния роман „Маус” на Арт Шпигелман и „Антихристът” на Йозеф Рот – книги предупреждения, особено в днешното време на възраждащи се авторитарни идеологии. При преводната поезия мога да откроя „Колосът” на Силвия Плат в чудесния превод на Румен Павлов. Българската поезия беше белязана от завръщането на Кирил Мерджански с неговата „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ и все по-разгръщащия таланта си Никола Петров с „Ето го разкаяния победител”. Други важни за поезията ни завръщания – Васил Балев с „Единствено езикът”, Димитър Кенаров с „Разораните градини на любовта”, Радослав Чичев с „Лоно”. Петър Чухов „В края на леглото” и Илко Димитров „Седем поеми” – все така във високото на поезията. Приветствам смелостта за обговаряне на остри социални и политически теми на Катерина Василева и нейния дебют „Земята на големите грешки”. Още три смели поетични книги „Да ти бъда тяло” на Албена Тодорова, „Птица със страх от високото” на Катя Димитрова и „Песента на бързолетите” на Емилия Найденова. Памет за непрежалимия Марин Бодаков – излизането на втория том на „Ходене по буквите”. В списъка ми за четене – новата книга на Борис Христов „Пилигрим от края на света“. Най-тъжните събития – загубата на Божана Апостолова и Кръстьо Раленков.
АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА, проф. дн по нова българска литература, литературен историк и критик
Годината както винаги е претенциозна, множество заявки за художество и за добри изследвания. Радвам се на наградите на Георги Мишев, голямо име в българската литература, и на тези на Пламен Антов, също физиономично лице на културата ни. Националната награда за лирика на името на Иван Пейчев е връчена на Пламен Дойнов и това е добро. Особено съм удовлетворена от наградата на Марко Ганчев, взел голямото отличие на Портал Култура. Здравка Евтимова също бе отличена и това потвърди важната ѝ роля в литературата ни. Ще отбележа много реномираната конференция, посветена на Светлозар Игов, проведена във Велико Търново и в Пловдив. От художеството ярка проява е романът на Захари Крабашлиев „Последният ловец на делфини“, интересни ми бяха разказите на Деян Енев в „Тъгувам за Киото“, както и една много добра феминистична тема, реализирана в романа на Ирена Форел „Пъстървата“.
От изследванията ще отлича книгата на Юлиян Жилиев „Етюди, критики, иронии“, голяма част от статиите се появяваха в „Литературен вестник“, но сега, събрани в общност, звучат като цялостна визия. Темата на „Наставници и гении“ от Пламен Дойнов винаги ме е интересувала и от тази книга очаквам много. Чешкият колега Якуб Микулецки е представен с преводния си труд „Между дисидентството, ъндърграунда и сивата зона“, една много добра монография върху проблемите на литературата по време на социализма. Интересна ми е проблематиката на „Завещанието от Велес. Етюди за Македония“ от Михаил Неделчев. „Приключения с Балканска библиотека“ е книга, съставена от Георги Гроздев, в нея зазвучават важни балкански гласове на големи автори от региона и с това удостоверяват голямото културно дело на издателство „Балкани“. Сигурна съм, че 2025 година е дала и още много други добри книги, както и сбъднати намерения, към които обаче не съм стигнала поради липса на време и на пространство вън от България.
СВЕТЛАНА СТОЙЧЕВА, литературен историк и критик
За мен литературното събитие на 2025 година e книгата на Юлиан Жилиев „Етюди, критики, иронии“ (изд. Полис). Това е първата му книга, която неточно би била наречена „дебют“ – Жилиев е авторитетен преводач, критик и изследовател, публикуващ от близо 40 години. Събирайки разпръснатите си текстове от печата, книгата изведнъж ги усилва: откроява трайните му критически интонации – можем да говорим за своеобразен критически идеолект; демонстрира вкуса му към компаративистичните изследвания, свързан с каскадата от асоциации, които ерудираната му памет е способна да произведе; показва теоретичната му вещина, обогатена от собствените му преводи на Жорж Перек, Пиер Клосовски, Роман Якобсон, Майкъл Рифатер, Цветан Тодоров, Марсел Пруст, Маргьорит Юрсенар – дълбоко навлизане в метанивата на литературата; и най-сетне, подчертава специфичната му аналитична ирония – една от най-силните страни на интелектуалния му капитал.
След публикуването на книгата присъствието на Жилиев в съвременната българска критика се усеща като ключово и видимо – сякаш досега то е било „неприсъстващо“ (разбира се, не и за приятелите му литератори, които винаги са ценели изключителната му начетеност и оригиналната му критическа позиция).
СВЕТЛОЗАР ЖЕЛЕВ, експерт в сферата на книгоиздаването
Не може да бъде определено едно събитие като литературното събитие на една цяла година. Затова ще споделя две. Първо, второто издание на Черноморския международен литературен фестивал в Бургас, който събира автори, преводачи и литературни професионалисти от България, Турция, Грузия, Украйна и Румъния. Освен деветте професионални панела, четенията пред публиката бяха блестящи. Срещите от българска страна с автори като Георги Господинов, Капка Касабова, Захари Карабашлиев, Виктория Бешлийска, Иван Станков, Катя Антонова бяха истински празник за бургаската публика и гостите на града. Автори като Тея Топурия от Грузия, Богдан Крету от Румъния и Халина Матвеева от Украйна, номинирани за Наградата за литература на ЕС тази година, допринесоха много за този празник. „Черно море говори езика на свободата“ беше слоганът на фестивала, който е и част от кампанията за кандидатурата на Бургас за „Европейска столица на културата“ 2032. Благодарение на община Бургас Бургас винаги ще бъде Град на литературата.
И второ, конференцията Thinking Literature in Translations, организирана от фондация „Следваща страница”, която събра в София водещи професионалисти от различни сфери на издателската индустрия в дискусии, презентации и неформални разговори. Над 40 участници от 13 европейски страни споделиха данни, възлови тенденции, статистики, общи предизвикателства, притеснения и проблеми, истории за успехи и неуспехи.
ДИМИТЪР КАМБУРОВ, доцент по теория на литературата, литературен критик
Събитията са две: „Болката идва по-късно” на Антония Апостолова и „Тезеят в своя лабиринт” на Красимир Димовски.
Романът на Апостолова буди желание и страхопочитание с мащаба и мощта си, с бръснача на интелекта си и с чувствено-сенсуалната си стихия. Най-големият семеен след “Тютюн”, роман, който прелива… Апостолова разказва чрез мъж, който разказва нея. Вместо „автофикция” – „алтернативна биография”, балансираща между класически роман с всезнаещ повествовател и постреалистичен роман с ненадежден свидетел. Многопластово двойствен, той е андрогинен, чужд и свой, еврейски и български, класически и модерен, наративен и фигуративен, интелектуален и тактилен, аналитичен и чувствен, дескриптивен и новоназоваващ, с безогледна горница и всмукваща долница. Двойственост на взаимодопълващото сливане на страните.
Романът на Димовски е най-неистовата езикова стихия след Радичков. Завършен и самодостатъчен литературен свят, пределно остранностен от първоличен разказвач, чиято дебилност и авторефлексивност, чувственост и чувствителност са в странен сговор, в абсурдна хармония: музика на фракталите. Такъв излишък от език, аха да скрие разказа, но не: сюжетът акушира историята!
ЮЛИАН ЖИЛИЕВ, литературен критик и преводач
„Антология на едното стихотворение“ (съст. Цочо Бояджиев) покрай многото си достойнства притежава и това, че представи без време отишлия си поет Кръстьо Раленков между големите имена в днешната ни поезия. Очакват ни още две, наскоро издадени, силни негови книги – „Viola d’amore“ (стихотворения) и „Предаване на семейния архив“ (разкази).
Старите и новите „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ на Кирил Мерджански – весела до смърт класика или просто съвременна класика!
„Въздушна книга“ от българо-чешката (както вече я наричам) поетеса Лидия Гълъбова, чиято неотдавнашна премиера в Българския културен институт в Прага (с участието на поетите Йозеф Страка и Милослав Топинка) ми припомни най-хубавото в поезията с цялата й езикова сюрреалност и „неуседналост“.
Несъмнено знакови събития бяха състоялата се във Велико Търново и в Пловдив международна научна конференция „80 години от рождението на проф. Светлозар Игов“, както и посветеният „на светлия му дух“ сборник „Иво Андрич. Литературни диалози и етюди“ с автори Евдокия Борисова, Мира Душкова и Кадрие Джесур, предговорен от андричеведа проф. Бранко Тошович.
И друг академичен сборник – „Преходът във фокуса на литературата“ (съст. Ани Бурова, Николай Папучиев, Славея Димитрова, Кристиян Янев), който обещаващо, но незадължаващо може да се прочете и през изкусителната теза на Митко Новков, че „поезията на 90-те е фундамент на българските романи в първото, второто и третото десетилетие на ХХI век“.
Не знам дали има категория „важни“ книги и дали „събитието“ си е лична работа на читателя, но тук бих споменал само още няколко заглавия от 2025 г., които изискват (поне от мен) и нещо повече от посочване: сборника „Изборът на поета: Ивайло Иванов“, „Литературният персонализъм“ от Михаил Неделчев, „Суверенната фикция“ от Златомир Златанов, „Докато не мога“ от Албена Стамболова, „Стени в ушите“ от Владимир Шумелов, „Смърт в Брунате“ от Емил Димитров, „ТКЗС в българската литература“ от Антоанета Алипиева и (отново) „Книга за Борис Априлов“ от Мая Горчева.
БОЯН МАНЧЕВ, философ, изкуствовед, културен теоретик
2025 г. беше година, през която, за жалост, нямах възможност да чета толкова нова литература, колкото бих искал – пожелавам си го за 2026 г. Но тъй като живеем в епоха на сътресения и залез на империи, не мога да не отбележа една несвоевременна поетическа книга, която, за щастие, стигна до мен – несвоевременни книги са ни необходими днес, в края или началото на времената – „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ от Кирил Мерджански. Странна книга, която чрез виртуозността на ерудицията и ироничната, подривна сила на стиха внушава смирение – и пред силата на изличаването, и пред силата на паметта – пред силата, която изравнява всички, равенство и мяра на всички неща. Книга, която същевременно ненатрапчиво напомня и задачата да не спираме да изобретяваме настоящето, в което бъдещето на миналото и миналото на бъдещето единствено са възможни.
БОРЯНА КАЦАРСКА, поетеса и преводачка
Личните ми литературни събития за 2025 г. са:
Категоричното завръщане на Кирил Мерджански с двете части на „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ (Издателство за поезия ДА – самото то продължаващо събитие, запътило се към своето стотно заглавие); „Музеят на моето време“ на Слава Янакиева („Жанет 45“) заради любовния дълг към товара на родовата история – „твърде скъп, за да бъде оставен и твърде безполезен, за да ни мотивира“ – и заради финеса на личния и поколенчески влог в една „Памет, в която всички сме запомнени“; Идеята (дано бъде продължена) на Яна Букова за втора премиера, благодарение на която през април 2025 г. си припомних „Зелено и златно“ на Силвия Чолева и открих (по-добре късно, отколкото никога) „Писма до Петър“ на Николай Бойков („Жанет 45“, 2006) – интимна, софийска и универсална проза, която трябва да бъде прочетена и на други езици; В. Г. Зебалд с „Пръстените на Сатурн“ („Колибри“). Благодаря на Стоян Гяуров за превода! И може би най-вече – вторият том с литературна критика от Марин Бодаков (издателство „Точица“). Кога и как успя, Марине? Явно, както пишеш в „Наметало, течно като времето“, „Времето е грешка“. Смъртта също.
ТЕОДОРА СТАНКОВА, директор на международния фестивал „Софийските метафори“
Събитието за мен, малко нескромно, но лично, е излизането на международната поетична антология „Софийските метафори“ – селекция от впечатляващи стихотворения, написани от 62-ма поети от 20 страни. Съставяна в продължение на шестте поредни издания на Международен поетичен фестивал „Софийските метафори“, книгата бе представена на тазгодишния 7-ми Международен фестивал „Софийските метафори“ – нашият опит да променим нагласите за това как се общува в поезията чрез поезия.
През изминалата година с удоволствие наблюдавах как литературното ни пространство се развива и как едно събитие може да не бъде скучно.
Сред приносните форуми запомнящо се ще остане Четвъртото издание на „Литературни срещи“ на Фондация „Прочети София“.
Похвални са усилията за заявяването и огласяването на съвременна българска поезия на Нова Асоциална Поезия в клуб „Грамофон“.
Прието е в тази класация да се споменават заглавия на книги, ето и моите.
Поезия: „В края на леглото”, Петър Чухов; „Крепости срещу страха”, Амелия Личева; „слънцето сърцето“, Нинко Кирилов; „География на съня“, Владимир Левчев; „Ars Orphica Moderna“, Роман Кисьов. Пристрастна съм към „Земята на големите грешки“ – дебют на Катерина Василева.
Проза: „И аз слязох”, Владимир Зарев; „Последният войнишки император“, Костадин Костадинов; „Болката идва по-късно”, Антония Апостолова; „Божията милост“, Йорданка Белева; „Нагоре по реката назад“, Пламен Антов; „Авеню „Версай“, Деметра Дулева; „Децата на дивите гъски“, Любомир Йорданов.
ИНА ИАНОВА, писателка
Няколко запомнящи се стихосбирки, в последните години българската поезия е във впечатляваща форма: „Единствено езикът“ на Васил Балев; „Ето го разкаяния победител“, Никола Петров; „Да ти бъда тяло“, Албена Тодорова; „слънцето, сърцето”, Нинко Кирилов; „Лудите кучета на лятото“, Пейчо Кънев. Впечатлена съм от преводаческото усилие и благодарна на преводача Румен Павлов, благодарение на когото четем „Колосът“ на Силвия Плат на български.
Прозаичните книги, към които със сигурност ще се връщам, са „Нагоре по реката назад“ на Пламен Антов, „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова, „Пилигрим от края на света”, Борис Христов в разговор с проф. Иван Станков.
БОЙКО ЛАМБОВСКИ, поет
1. Събитието
Книги, които са приносни към времето ни, има. Не знам събитие ли са, или просто похвални спътници на противоречивите ни колективни рефлексии, но има. С риск да пропусна някои, ще изброя какво харесах: „Убийство на бул. Стамболийски“ на Чавдар Ценов, „Тезеят в своя лабиринт“ на Красимир Димовски, „И леглото ми е зеленина“ на Виолета Радкова, „Под месечината, огромна като тиква“ на Боян Йорданов… Също и съчиненията на Георги Бърдаров, Николай Терзийски и др.
2. Антисъбитието ли?
Ами смятам за нещо, подхождащо и за събитие, и за антисъбитие нахлуването на ИИ, или AI, в живота и в литературата на човешкото племе. Нещо като индикатор на явлението е организирането на първия поетичен конкурс у нас с участието на изкуствен интелект в съчиняването на текстовете.
Още изглежда чудато, понякога нелепо, понякога достойно за насмешка.
Но симбиозата между човек и ИИ галопира, вещае изумителни неща, не съм сигурен прекрасни ли, опасни ли, и двете ли. Впрочем този кентавър на бъдещето, в който човек и машина се сливат и галопират заедно, е непредвидим. Оня кентавър, който помня от митологията, е създание силно, мъдро, похотливо, чудовищно. А този? Мистерия.
ПЛАМЕН АНТОВ, литературовед, Институт за литература – БАН
Започвам с неизбежната уговорка, че изборът ми е стеснен сред заглавията, които по-скоро случайно, отколкото в резултат на целенасочено следене са достигнали до мен и със сигурност пропускам от полезрението си множество добри книги, особено от по-млади автори (за част от които нещо съм дочул или прочел, но не съм имал време сам да потърся); от друга страна, някои от собствените ми открития през годината се оказаха публикувани по-рано.
На първо място – неочакваната кончина на Кирил Кадийски; мисля, че това е гигантска загуба за българската литература. Празнина, която едва ли ще бъде запълнена – едновременно и като лично поетическо присъствие, и като преводаческо дело. Да вземем само последните му издания през 2025: двутомника с френска поезия и солидния том със собствени стихотворения „Звездна каторга. Новата Герника“ (Колибри). И в двете тътне такава енергия…
Отбелязвам наскоро излязлата критическа книга на Юлиан Жилиев (изд. Полис) дори само затова, че е дебютна за автор със солидно, авторитетно присъствие в литературния живот през последните повече от три десетилетия. (За книгата специално пиша другаде.)
Новият, втори роман на Антония Апостолова „Болката идва по-късно“ (Жанет 45): европейска проза в традициите на модерния митологизъм; мощно, епическо, сагово писане, на изток от рая.
Непременно – и новия роман на Владимир Зарев „И аз слязох“ (Хермес): харесвам, ценя историко-философските му романи и смятам, че този е най-добрият сред тях, от коляното на Емилиян-Станевия „Антихрист“.
Ирен Иванчева-Мерджанска, литературен критик и историк, Университет на Синсинати
Моите избори, по-скоро открития, за 2025 година са в няколко области.
В поезията
Мирела Иванова – „Любовите ни“ – това второ преработено издание преутвърждава автентичния глас на една от големите ни съвременни поетеси, която в тази своя емблематична книга продължава насоката от нейни по-раннни книги, а именно да изследва драматургията на търсенето на любовта чрез всекидневността н любовите ни, с всички техни противоречия.
Лидия Гълъбова – „Въздушна книга“, издателско ателие АБ, е поетически и фрагментарен есеистичен дневник мемоар, който възкресява нашето опиянение от 90-те години на миналия век с техните надежди и лутания, заедно с по-късното отрезвяване от гледката на „оглозганата България“. Морален център на тази поезия е рицарската борба за опазване на духовността на думите, тяхната мистична природа. Това кредо на поетесата е в диалог с включването в изданието на избрани космически графики на Васил Иванов (1909-1975).
Особена радост, мисля не само за мен, а и за всички читатели на Кирил Мерджански е, че вече държим в ръцете си новото допълнено естетско издание на „Избрани епитафии от залеза на римската империя“, дело на издателство за поезия „ДА“ и неговата неуморна стопанка поетесата Силвия Чолева. Книгата, както е известно, има и по-ранно издание – от 1992 г., – което доби в някаква степен култов статут сред литературните среди и интелигенция. Сега всъщност изданието от 1992 г. става първа част на новото издание, в което вече има и втора част, съдържаща епитафии за животни, докато в първата са епитафиите за хора. Тези невероятни с ювелирността, иронията и многопластовата си ведра безнадеждност творби са мистификации на популярния жанр в Античността на епитафията, която е можела да бъда посветена както на хора, така и на животни домашни любимци. Поетът К. Мерджански, също и специалист по история на Древния Рим, снабдява поетическите фабули на епитафиите за човешките съдби и тези на животни с реален исторически контекст, което прави четенето им увлекателно мнгоизмерно.
В областта на теоретичните изследвания – Явор Гърдев с „Власт, суверенитет и режисура / Power, Sovereignty, And Directing“ (Жанет 45) ни представя един изключителен театроведски труд, изследващ динамиката власт –режисура – креативна автономия – интерпретативна свобода чрез един неимоверно богат и на световно ниво интердисциплинарен подход. Благодарение на двуезичното си издание този значим труд ще стигне и до специалисти, четящи на английски език.
В областта на критиката и литературната история
Алберт Бенбасат, литературен историк, критик, историк на книгата, издател, преподавател, се представя по блестящ начин във всички тези свои амплоа в новата си творба „Литературата като книга“ (Колибри), в която ни поднася литературноисторически и издателски сюжети, започайки с Ботев и Вазов, за да стигне до Дора Габе и Валери Петров, като заедно с това изважда от забрава или ни припомня имената на издатели, участвали в окнижняването, овеществяването на литературата ни, като Александър Паскалев, Т. Ф. Чипев, Христо Хаджиев („Хемус“), Стоян Атанасов. Струва си да се спомене и важната цел, която мотивира А. Бенбасат, изразена с неговите думи, тя звучи така – „Ето защо си струва да помислим върху един прочит, или дори история на българската литература, направена през българското книгоиздаване, от една страна, а от друга – през оня неповторим привкус, който книжната вещност придава на литературата“.
След книгата „Година от книжни четвъртъци по време на пандемия“ литературният критик, историк, преводач Георги Цанков ни предлага тази година продължението й – „Години от книжни калейдоскопи по време на война“, в която издига до изкуство аналитичното есе при обзора на новоиздадени книги, които са му направили впечатление и за които публикува своите калейдоскопски прегледи всеки четвъртък на Фейсбук. Благодарение на издателство „Прозорец“ те са събрани и издадени вече в два тома. Тази двутомна поредица е важен дневник на книжовния ни издателски живот от последните няколко години. Тези обзори са и своеобразна литературна енциклопедия заради всичките препратки, установяващи връзки, както със световната, така и с българската литература и история, които техният автор осъществява с присъщата лекота на ерудита.
Мая Ангелова, литературен историк
Литературната 2025 година за мен е неизбежно вталена от диета, чувствителна към паралелите с близкото минало (епохата на НРБ). Така тя се оказва по-симетрична, отколкото богатото и разнородно поле предполага. Без да се преструва на друго, изборът ми е подреден като малък личен архив за бъдещ литературноисторически разказ.
Годината започна с „Изборът на поета: Ивайло Иванов“, сборник, издаден от Нов български университет като част от поредицата „Архив на съвременната литература“. Това издание, съчетало критически архив и текстове, представени за първи път на конференцията, посветена на 50-годишнината на Ивайло Иванов (1972–2016) и състояла се на 9 декември 2022 г. във Великотърновския университет, е първият колективен, академичен литературноисторически разказ за поет, дебютирал през 90-те години на ХХ век. Иванов е безспорно една от най-ярките поетични личности от края на ХХ и началото на ХХІ век в национален мащаб, но в по-камерен контекст той е и централна фигура в търновската студентска литературна общност от първата половина на 90-те години. Затова появата в самия край на годината на „Светостта на болката“ на Николай Колев – Поета (1943–2005) – антология на емблематичен лирик и сатирик от същата търновска литературна общност, но формирана две поколения по-рано, е проява на онази случайност, която сякаш подрежда отместените в периферията поетически присъствия в обща, коригираща традицията фигура на „талантливия несретник“. Антологията, посветена на 20 години от кончината на Николай Колев, в голямата си част съдържа непубликувани приживе творби, съхранявани в архива на акад. Иван Радев. Книгата представя на по-широката литературна общност един недостатъчно познат, но изключително силен лирик и сатирик, чийто поетичен стил демонстративно страни от соцрелистическите конвертируеми лирически фомрули. Колев нерядко ги иронизира. Впрочем преди появата си в края на 2025 г. в книжно тяло много от стиховете живеят единствено като търновски апокрифи. Ето как изминалата година пост мортем актуализира две поетически присъствия, които никой не бе поставил редом преди механиката на непотърсеното съседство, в която внезапно блесва традицията. Така годината, започнала за мен с книгата за Ивайло Иванов, може да завърши с антологията на Николай Колев – сякаш литературата сама изгражда мост между двама поети, които без да са се търсили, винаги са били в един и същи разговор.
И тъкмо да затворим страницата на свързаните с Търново поети, които чрез двете издания успешно заемат полагащото им се място, в самия край на годината се появи и нова книга на голям и признат поет, чийто впечатляващ дебют отново е свързан с Търновския университет. „Пилигрим от края на света“, книга разговор между Борис Христов и Иван Станков. Настойчиво свързван от литераторите на ВТУ с „търновската поетическа вълна“, преклонението на поколения читатели, а и авторовото самополагане неотклонно стоят извън този тип локални дефиниции. Борис Христов поддържа собствена дистанция от регионалните литературни очертания. В този жест има и характер, и закономерност: неговата поезия, размисли и диалози, дори когато са снабдени с досие, продължават да настояват на своя автономен ритъм, в който трайността принадлежи на автора, а кратколетието на читателите…
Отново в края на годината се появи и дългоочакваната книга на Юлиан Жилиев „Етюди, критики, иронии“ („Полис“). Оперативнокритическите текстове от 90-те до второто десетилетие на нашия век, събрани в нея, напускат своя кратък вестникарски режим и влизат в полето на critique créatrice: критика, която е сподвижник на творбата, вместо да я надзирава.
До тази на Жилиев естествено се нарежда и книгата на Морис Фадел „Счупената рамка. Разколебаването на репрезентацията в литературата“ (Нов български университет). Макар текстовете в тома да са писани по различни поводи, те отчетливо кумулират в една ясно очертана теоретична линия, която умело разкрива как литературата поставя под въпрос реалността, която самата тя създава. И Жилиев, и Фадел, повлияни от френската критикотеоретична традиция, оформят своеобразен френски салон на литературната 2025, зона на силни концепти и интелектуална яснота…
По повод двутомната си книга „Радикален свидетел“ проф. Михаил Неделчев формулира най-провокативното критическо изречение на годината, своеобразен личен манифест: „Долу безпристрастието. Не искам да съм безпристрастен, обичам да съм радикален“.
Към периода на НРБ – този път през методологично обективираща оптика – ни връща и Пламен Дойнов с „Наставници и гении. Три ритуала в литературното поле на НРБ“ (Нов български университет), мащабно изследване, което подрежда механизмите и практиките, чрез които литературата и властта си „сътрудничат“. Изкушени сме да четем книгата като своеобразен контраманифест, защото докато Неделчев заявява субективността като принцип, Дойнов внимателно и рутинно реконструира периода през архиви, спомени, мемоари и разнородни източници, за да изгради възможно най-достоверна картина на командната логика на времето. Това, че за четящите смехът е неизбежен, е ефект от самите примери, които възкресяват абсурдната логика на онова време.
И отново, секунди преди годината да сложи точка на тези номинации, Захари Карабашлиев публикува романа „Последният ловец на делфини“ („Сиела“) – единственият роман след демократичните промени, който се връща към месеците на участието на Първа българска армия в заключителния етап на Втората световна война. Тук можем да разпознаем сборника с разкази „Боеве“ (1946) на Йордан Вълчев като врата за навлизане в истинския дух на тези военни събития. Фундамент, който Карабашлиев надгражда прецизно в своя роман. Дни след премиерата на книгата излезе и „Автеничният реалист: Йордан Вълчев“ – академичен сборник, чието заглавие резонира с избора на Карабашлиев да стъпи върху едно действително автентично свидетелство. Така линията се затваря – романът и научният сборник се появяват почти едновременно, а осветяването на Вълчевия автентичен реализъм, първо в художествена интерпретация, после в литературноисторическо осмисляне, се превръща в едно от ключовите събития на годината.
ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА, преподавател в СУ по западноевропейска литература
По отношение на литература 2025-а е силна година, но за мен мощно се открои едно събитие и това е книгата на Албена Стамболова „Докато не мога“. С тази трета книга с разкази Стамболова ярко се вписва в европейската традиция на късия разказ – жанрът, който най-пряко явява пред нас големите стилисти.
Отвъд опита да назова само едно събитие, не мога да пропусна и издаването на „Мистично трезва“ – поезията на Хана Арент. Значими са и диалогичните издания на Боян Манчев пряко с Жан-Люк Нанси и косвено с Жил Дельоз, доколкото създават история на едно интелектуално общуване, с фин усет към напрежението и съчетаването на vita activa & vita contemplativa. И още в моя списък са стихосбирките на Амелия Личева „Крепости срещу страха“ и на Димитър Кенаров „Разораните градини на любовта“.
МИГЛЕНА ДИКОВА-МИЛАНОВА, поетеса
Да се предложи за „книга на годината“ един превод, при това на нехудожествено произведение, може да изглежда необичайно. Но именно необичайното днес разкрива най-същественото. Българското издание на „Свободна“ от Лея Ипи, излязло в издателство „Колибри“ в превод на Паулина Мичева, е от онези редки книги, които не просто разказват, а разместват пластове – политически, морални, лични. И подобно на своята авторка и самият превод се оказва мост между епохи и системи, между езикови и идеологически светове. В момент, когато технологичните промени са светкавични, а геополитическите – драматични, ролята на преводача като медиатор на идеи е по-видима от всякога.
Свободата, казва Ипи, не е даденост, а процес на постоянно преосмисляне. Нейната автобиографична философска книга проследява как политическите режими създават различни форми на несвобода, но и как личната отговорност остава неизбежна. Днес, когато в България наблюдаваме поредната вълна от гражданско недоволство, въпросът „какво означава да бъдеш свободен?“ звучи сурово актуално. Книгата не предлага утеха, а честен аналитичен труд, който може да се превърне в интелектуален ориентир за всеки, който отказва да приеме клишетата на настоящия момент.
Особената сила на това издание е, че прави възможен диалога. Четем Ипи на български, но чуваме собствения си политически и морален речник – с неговите празнини, неговите болезнени анахронизми и странни нови комбинации. Преводачът тук не е скрит, а е съучастник в това усилие по осветляване на концепта за свобода. В свят, в който думите бързо се износват, да се настоява върху точност, нюанс и честност е вече политически акт.
Лично съм благодарен на проф. Мария Димова-Куксън от Университета в Дъръм, която ме въведе в написаното от Ипи. Текстовете на Ипи послужиха като основа за семинар, който водих в Университета в Хелзинки тази година, посветен на „културните войни“ – а дискусиите там само потвърдиха колко необходим е език, който ни позволява да мислим отвъд пропагандните опозиции.
Тъкмо затова българският превод на „Свободна“ на Паулина Мичева можем да наречем книга на годината: не защото е моден избор, а защото е морално и интелектуално събитие. А събитията, които ни помагат да мислим свободата, са редки – и затова трябва да ги ценим.
МИГЛЕНА НИКОЛЧИНА, писателка, литературовед
Сдвоеното издание Жил Дельоз. „Иманентността: живот…“ и Боян Манчев. „Vita sub spacie aeternitatis“. Заради самия оказал се последен текст на Дельоз, заради многостранния коментар на Манчев, но и заради самата идея за съчетаване на класически вече философски текст и коментар към него в две изискано оформени томчета.
