Валентина Ангелова
Владимир Зарев, познат като един от най-проницателните съвременни български писатели и удостоен с няколко от най-значимите литературни отличия, често насочва вниманието си към дълбоки екзистенциални въпроси и повратите в човешката душевност. Последният и най-важен негов роман, озаглавен „И аз слязох“, абсолютно се вписва в тематичната рамка на творчеството му, като описва цялото битие на Иисус от Назарет и същевременно разглежда смисъла на Христовия подвиг, който продължава да ни вълнува и до днес.
Авторът умело преплита историческата истина и собствените си възгледи и успява да напише този своеобразен разказ за житието на Иисус, без да изпада нито в ерес, нито в опит за алтернативно евангелие. Подходът, който Зарев избира – да говори от името на Иисус, – е изключително смел, но и предизвикателен. Тази техника обаче успешно доближава Божия Син до обикновения читател, вместо да го поставя на недостижим пиедестал и така да издига преграда между тях.
Романът няма за цел да проповядва християнство или да налага Божиите заповеди. Напротив – той насочва вниманието на съвременния човек към изконните човешки ценности, към необходимостта от вяра и нейната важност, към най-същностните аспекти на живота. Затова в романа са разгледани теми като приятелство и предателство, любов и омраза, грях и прошка, лоялност, съчувствие и удоволствие – теми, дълбоко вплетени в човешката история още от нейното начало. Този роман представя всички аспекти на човешкото съществуване и именно затова смея да твърдя, че авторът очовечава божествения образ на Иисус.
В книгата ясно се откроява разграничението между божествената и човешката Му същност. Двете личности – „Човекът“ и „Богът“ – съществуват в болезнено единство, но често се сблъскват. Иисус изпитва самота, гняв, чувство за несправедливост, несигурност, умора, страх, но и любов и удоволствие. Изправен пред физическата болка, той е също толкова безпомощен, колкото всеки простосмъртен. Интересно е, че с развитието на повествованието усещането за страх постепенно нараства и достига своя връх точно преди разпятието. Една от най-силните сцени, които онагледяват това, е моментът, в който Иисус, изправен пред собственото си колебание и страх, разговаря безмълвно със себе си – като Човек и като Бог – и за първи път ясно осъзнава тежестта на предстоящата жертва. Тази вътрешна борба прави образа му едновременно величествен и трогателно близък. Това е ключов момент, защото болката, страхът и страданието често действат като катализатор за сплотяване между хората. Очовечавайки по този начин Сина Божий, Зарев прави разказа по-достъпен и смислен за читателя. А е известно, че когато човек разпознае себе си в даден образ или изпита съчувствие към него, много по-лесно възприема неговите послания.
Произведението не проповядва християнската вяра, нито я изкривява според субективните виждания на един обикновен човек. Вместо това то представя новозаветния сюжет под различен ъгъл – ъгъл, който насочва вниманието на всеки читател към по-простичкия смисъл на човешката съдба, от който съзнателно или несъзнателно сме се отклонили. В днешно време едни търсят висшия смисъл на своето съществуване, други се въртят прекалено бързо в колелото на ежедневието и са ослепели за всичко отвъд работа и амбиции. А този роман дава представа за основата на нашия живот – за човешките отношения, за това, което е наистина важно, за нещата, които придават стойност на съществуването ни.
Смелият избор повествованието да се води от името на Иисус може да се стори твърде дързък и дори неприемлив за някои читатели. На пръв поглед силно религиозният сюжет и съответстващата му корица може би също няма да се харесат на всеки. Но ако човек се вгледа отвъд „кръста“ и озарения силует на Иисус, ще открие истински интересно и дълбоко четиво, от което може да извлече не една, а няколко поуки. Разбира се, много зависи от степента на прозорливост (или цинизъм), която читателят притежава, така че не бих могла да отсъдя кой до каква степен би приел посланието на книгата. За мен обаче романът спада в категорията на онези книги, които те карат да се замислиш не само за човешката уязвимост, но и за цената на вярата и за неизменните истини, които оформят човешката същност.
Владимир Зарев, „И аз слязох“, изд. „Хермес“, Пловдив, 2025
