Иън Макгуайър е британски писател, публицист и преподавател – един от ярките съвременни гласове в англоезичната литература. Българските читатели го познават като автор на романите „Северните води“, включен през 2016 г. в дългия списък на наградата „Букър“, и „Въздържателят“, който излезе на български език в началото на декември. Повод за интервюто с писателя е гостуването му на Софийския международен литературен фестивал. С него разговаряме за бъдещите му проекти, защо 19 в. е толкова важен период за него, но и за човека днес и как литературата успява да свързва миналото с настоящето.
Какво означава да си писател днес?
Мисля, че всеки писател е различен, така че всеки пишещ вероятно има различни причини да го прави и различни интереси. Аз например мисля, че пиша от около 20-25 години. Това, което осъзнавам, е, че имам набор от интереси и въпроси и във всеки роман намирам малко по-нов начин да изследвам същите или подобни въпроси отново и отново, като се надявам да стигам по-надълбоко и да откривам нови елементи. Мисля, че означава вид работа, която продължава и никога не си отговаряш докрай на тези въпроси, а просто ги изследваш по различни начини.
Романите ви гледат към миналото, но въпреки това пишете от гледна точка на автор от 21. в., живеещ в бързо променящ се свят. Как литературата отразява тази нестабилност и резките промени на времето ни?
Когато пишеш исторически романи или романи, чието действие се развива в миналото, в известен смисъл пишеш и за настоящето. Така че романите винаги по някакъв начин гледат напред и назад и мисля, че има различни начини, по които романите говорят за настоящето. Например, „Въздържателят“ е роман за политическото насилие, тероризма и национализма, така че се свързва доста директно с нещата, които се случват днес.
Мисля, че романите са просто въпроси за човешката природа и морала, които продължават да бъдат актуални и ще продължават да бъдат актуални и в бъдеще. Това са проблеми и въпроси, които хората ще си задават във всеки исторически период. Какво означава да си добър? Как решаваме кое е достойно за възхищение и кое е ужасяващо и как преминаваме от едното към другото? Това са по-дълбоки екзистенциални въпроси, които за мен са актуални във всеки исторически период.
На Софийския международен литературен фестивал представяте два свои романа, чието действие се развива през 19. в. „Въздържателят“ е единият от тях, другият е „Северните води“. Какво Ви привлича към този исторически период?
Изпитвам голям интерес към 19. в. по няколко причини. Едната е, че според мен 19. в. е доста близък до нас в известен смисъл. Много от нещата, за които се тревожим или за които си мислим, намират своите корени през 19. в. Също така съм живял дълго време в Манчестър, Англия, който е град от 19. в. и е станал известен като място на индустриална революция.
Животът в Манчестър в някакъв смисъл все още се усеща като в град от 19. в. Има много величествени сгради оттогава. Така че не ми се струва толкова далечен, а по-скоро доста близък. Освен това великата британска литература от 19. в. винаги е означавала много за мен. Мисля, че поради тези причини се чувствам доста комфортно в тази епоха. Докато пиша за нея, не ми се струва толкова странна или чужда.
И двата романа разглеждат конкретни теми. Сюжетът на „Северните води“ се развива на китоловен кораб, докато „Въздържателят“ ни отвежда в Манчестър през 60-те години на 19 в. и е за политическото насилие. Какво Ви провокира да пишете именно за тези теми?
И двата романа си имат минало. За „Въздържателят“ просто се натъкнах на история от Манчестър за трима мъже, които са публично обесени за убийството на полицай през 1867 г. Те са членове на Фенианското братство, което представлява група революционери, искащи да отделят Ирландия от Британската империя и да я направят независима. Бях изненадан, когато разбрах това, защото просто не знаех за този малък факт от историята. Изглеждаше като един забравен момент от нея, но и като доста драматичен такъв, доста жестоко и вълнуващо е по някакъв начин, че всичко това се е случило. По онова време, през 60-те години на 19 в., във Великобритания е имало истински страх от бунт и революция, от това, че ирландските общности могат да въстанат. Така че това е един вълнуващ момент, който е бил забравен. Просто ми хареса идеята да го върна отново на преден план и да напиша роман по тази тема.
„Северните води“ има по-различна история. Всичко започна, когато обмислях да напиша друг роман за Херман Мелвил, автора на „Моби Дик“. Правех проучвания за китолова и открих дневниците на Артър Конан Дойл, автора на историите за Шерлок Холмс. Това ме подтикна да напиша история за убийство, чието действие се развива на китоловен кораб през 19 в. Първоначално не исках да пиша този роман. Не ме интересуваше особено. Но после позволих на идеята да се задържи в съзнанието ми. Първата идея, която имах, като че ли нямаше да се получи, затова в крайна сметка си казах „Добре, ще се откажа от тази идея и ще започна да пиша друга книга за убиец на китоловен кораб“. И се оказа, че се разви много добре.
„Въздържателят“ е сякаш по-политически от „Северните води“, който е много по-психологически. Как Вие виждате разликата между двата романа като техен автор?
Има прилики и разлики между тях според мен. Една от приликите е, че и в двата случая в центъра на действието са двама мъже, които се борят или са в конфликт един с друг. Това създава вид структура и за двете истории. Кой от двамата мъже ще спечели? Какво ще се случи? В този смисъл те са подобни. И мисля, че си приличат и в смисъл, че в конфликта има и известна философска нотка. Не става дума за това кой от двамата мъже ще спечели, а за това кой набор от идеи, които тези мъже представляват, ще победи. Така че има прилика в този смисъл. Но сте права, има и много разлики – големи разлики в действителност.
За мен една от големите разлики е, че „Въздържателят“ се развива в града, в центъра на града, докато „Северните води“ се развива на север, в Арктика. И мисля, че пейзажът е много важен. В арктическия пейзаж има нещо странно и фактът, че това е толкова трудно място за оцеляването и съществуването на човек, създава голяма разлика в романа. Така че този роман е за оцеляването и в известен смисъл за борбата между човека и природата. А също и за идеята, ако отнемеш всички цивилизационни блага и удобства, какво остава.
„Въздържателят“ се случва в града, в Манчестър, където винаги има хора. Това е по-скоро роман, в който различни хора се изправят едни срещу други, не толкова човекът срещу природата.
Когато си мисля за романа визуално, си представям „Северните води“ като нюанс на бялото, всичко в него е свързано с лед и сняг, докато „Въздържателят“ е черен, говорим за дим и сажди. И ако погледнете фотографии на Манчестър от 19. в., сградите са буквално черни, защото е имало толкова много дим и толкова много мръсотия, че изглеждат сякаш са изцяло направени от въглища или нещо подобно. В съзнанието ми стои този черно-бял контраст между книгите.
Как балансирате по-мрачните и насилствени елементи с психологическата дълбочина, докато пишете?
Предполагам, че се опитвам да проникна отвътре и да разбера психологията на всеки герой. И това включва и героите, които са жестоки или убиват. Злодеят в „Северните води“ Хенри Дракс е много плашеща фигура, нещо като чудовище, наистина жесток. Но мисля, че се опитвам да си представя какво би било да живееш с такъв начин на мислене и поведение. Надявам се, че това му придава психологическа дълбочина, за да не е просто някакъв психопатичен насилник или убиец, а да разберем защо се държи по този начин.
Има някаква мисъл, някаква логика зад поведението му. Може да не ни хареса тази логика или да не сме съгласни с нея, но по някакъв начин тя има смисъл. Изхождайки чисто от личен интерес, той всъщност си мисли, че всички правят само това, което искат. Затова си мисли, че всеки е като него, което се надявам да не е вярно, но в някакъв смисъл това има логика. Ето така се опитвам да хуманизирам онези, които, дори да изглеждат мрачни, опасни и зли в някои отношения, искам също да бъдат хора.
На едно място в романа пишете: „Дракс изпитва удоволствие от задачата си, възбуда, гордост на професионалист. Смъртта, убеден е той, е нещо като съзидание, изграждане“. За съжаление, насилието и убийствата са разпространени и днес. Какво според Вас стои в основата на тази човешка жестокост?
Това е въпрос, който хората ще продължават да си задават и ще се чудят. Защо човешките същества са привлечени от насилието? Защо насилието изглежда като постоянен елемент във всяко човешко общество? Не мисля, че има отговор на този въпрос. Аз със сигурност нямам, но мисля, че е въпрос, който си заслужава да се обмисли и разгледа. По отношение на насилието и в двата романа едно от нещата, които исках да направя, беше да покажа, че винаги съществуват различни видове насилие едновременно.
Във „Въздържателят“ има насилие от страна на терористите, но има и насилие от страна на държавата, правителството и полицията. В „Северните води“ има насилие от страна на Дракс, убиеца. Има и насилие от страна на китолова като практика, както и насилие от страна на Британската империя. Това, което се опитах да направя и в двата романа, е да покажа, че насилието има различни форми и че хората изглежда одобряват или поне приемат някои видове насилие, докато други ги ужасяват. Мисля, че е интересно да се отбележи това и да се запитаме защо някои видове насилие са допустими, а други не.
Казвате нещо за „Северните води“, което може да се отнесе и за „Въздържателят“. Описвате романа като малък акт на спомняне. Защо сега имаме нужда от този акт на спомяне повече от всякога?
Мисля, че е важно. Когато погледна назад, тъй като написах и двата романа преди няколко години, а току-що завърших нов роман, който ще излезе през февруари, едно от нещата, които осъзнавам, е, че тези два романа и книгата, която току-що завърших, по някакъв начин са свързани с Британската империя. В „Северните води“ виждаме Съмнър, главния герой, в Индия, като хирург в армията по време на този изключително насилствен момент, когато индийските войски се бунтуват.
Във „Въздържателят“ е Ирландия срещу Великобритания. Идеята за Ирландия, която се опитва да стане независима държава, е налице, а в новия роман също се разглежда колониализмът. Предполагам, че едно от нещата, които се опитвам да направя в романите си, е да възстановя част от историята на Британската империя, която често се забравя. Или поне мисля, че хората във Великобритания понякога предпочитат да не си спомнят тази история, защото е доста неудобна. Това не е особено героична история. В нея Великобритания често изглежда по-скоро като злодей, отколкото като герой. Така че в известен смисъл, ако книгите са актове на спомняне, то те са опити да се запомни неудобната история, която много хора биха предпочели да забравят.
Какво научаваме за настоящето от тази неудобна история?
Според мен това, което научаваме, е, че във Великобритания се води непрекъснат дебат, спор, който стои все още нерешен. Става въпрос за това как се възприемаме като нация и как можем да включим разбирането за имперската британска история. Как можем да включим това като нещо, което ни е довело до настоящия момент?
Голяма част от богатството, което Великобритания е натрупала по време на имперския период, все още е там, все още е в страната. Мисля, че оказва голямо влияние върху настоящето, както и върху дебатите за националната идентичност, които се водят по целия свят, в цяла Европа, но във Великобритания мисля, че има и усещане за това кой е британец. Кой може да се нарече британец? Как хората, дошли във Великобритания заради империята, се вписват в нашето усещане за това кои сме като страна? Така че тези дебати са все още много актуални и хората все още спорят по тях и днес.
Пред какви предизвикателства е изправен авторът на историческа литература?
Много различни предизвикателства. Мисля, че се различават от книга до книга. Всяка от тях има специфични предизвикателства. Едно от тях е как да постигнете баланс. Фактите за това, което наистина се е случило, и това, което знаете за случилото се, срещу вашето въображение, защото трябва да си измисляте и да си представяте неща. Каква е връзката между двете? Каква е връзката между историите, които си измисляте, героите, които създавате, и историческите факти? Кое от двете е по-важно? Въпросът е колко уважение трябва да проявите към историческите факти. Мисля, че различните романисти имат различно отношение към това. Някои нямат проблем да пренебрегват историческите факти, ако те не се вписват в това, което искат да направят, а други са много по-привързани към точността.
Аз съм по-скоро от втория тип. Опитвам се да бъда възможно най-точен, да не променям нещата или да не изкривявам фактите, освен ако наистина не се налага. Така че по-голямата част от събитията в романа са реалистични. Във всяка история обаче винаги има момент, в който трябва да промениш или да добавиш нещо. Но се опитвам да го правя колкото се може по-рядко.
Това определено е едно от основните предизвикателства. А другото предизвикателство в действителност не е такова. По-скоро е вълнение. Има толкова много празнини в историческите хроники. Има толкова много неща, които не знаем. Като романист се заемаш с това, представяш си и попълваш празнините. Всъщност е вълнуващо, както и предизвикателството да се опиташ да си представиш какво може да се е случило.
„Северните води“ и „Въздържателят“ са публикувани за първи път преди няколко години, но са преведени на български език едва тази. Как се е променил начинът, по който гледате на двете книги, за този период?
Интересно е. „Северните води“ е вторият ми роман. Първият беше много различен и не особено успешен. „Северните води“ беше много по-успешен от всичко останало, затова промени доста неща за мен. Когато го написах, не знаех как хората ще го възприемат и дали ще им хареса, или не. Когато погледна назад, ми се иска да кажа, че за мен като писател беше голяма промяна да имам книга, успешна колкото „Северните води“.
Сега, с излизането на новия ми роман, ми се струва, че тези три книги някак се допълват. Всички са исторически романи. Всички носят сходно усещане. Доста вълнуващи са. Имат много силна сюжетна линия. Също така са доста фокусирани върху насилието, но в тях се проявяват и други, по-дълбоки теми. Затова мисля, че са свързани по някакъв начин. Имам чувството, че следващият ми роман ще бъде малко по-различен. Затова се чудя дали те не са нещо като трилогия в определен смисъл – отворена поредица романи, които разглеждат подобни въпроси и проблеми.
Предстои излизането на нов роман от Вас в началото на следващата година. Нека кажем в какъв период се развива и какви теми разглеждате с тази книга.
Новият роман се развива през 1766 г., малко след средата на 18. в. в района на днешна Северна Канада. Контекстът е търговията с кожи и компанията „Хъдсън Бей“, британска компания, контролираща търговията с кожи. Романът започва с появата на човек в търговския пост на „Хъдсън Бей“ с парче злато, който казва, че знае откъде е, а човекът, който управлява търговския пост, решава да изпрати група хора на север, за да открият откъде е златото и да го донесат. За това е историята. Главно е история за пътуването на север и обратно. Това е приключенска книга, така че в този смисъл прилича на „Северните води“, но се надявам да има и по-дълбок смисъл.
Ако трябваше да напишете роман за света днес, как щяхте да подходите?
Мисля, че щях да бъда много нервен. Причината да съм нервен за настоящия момент е, че това, което не получаваш в него, е празнина, в която да можеш да стъпиш. Днес няма пространства, които хората вече да не са окупирали. Настоящият момент е и толкова доминиран от технологиите. Би било много трудно да измисля как да ги включа, така че това ще са предизвикателствата според мен.
Аз пиша книги, в които няма телефони, да не говорим за интернет, затова мисля, че интернетът и технологиите, свързани с интернет, за мен биха били голямото предизвикателство как да напиша роман, който все пак да е за човешките същества и човешкия характер, но в същото време да позволява на този вид технологии да са част от всичко.
Започнахме разговора с това какво означава да си писател днес, но романите Ви разглеждат и това какво е да си човек. Четири книги по-късно как бихте отговорили на този въпрос – какво означава да си човек днес?
В известен смисъл това е въпрос, на който не мога да отговоря, защото на планетата има милиарди хора, а аз съм само един от тях. Какво означава да не си човек е може би друг начин да обърнем въпроса. Знаете, че около нас има всякакви прояви на нечовечност, всякакви видове отрицания. Предполагам, че да бъдеш човек, означава да приемеш, че и другите хора са също човеци. Мисля, че това е най-доброто, което мога да направя по отношение на дефиницията.
Много от нещата, които се случват днес, по-тъмните страни на световната политика, предполагат, че не всички са напълно човеци. Човечността е нещо като йерархия, в която някои хора са повече хора от други. Така че може би да бъдеш човек, означава да приемеш равноправната човечност на другите хора.
Разговора води ВЯРА НИКОЛОВА
