Разговор с Джанет Уинтърсън
Били сте канена няколко пъти на Софийския международен литературен фестивал и разбира се, всички ние се радваме изключително, че тази година приехте да ни гостувате. Има ли нещо специфично в настоящото издание на фестивала, което Ви накара да приемете?
Винаги ми е било трудно да дойда, защото фестивалът е през декември. Такмо се върнах от Сингапур, бях много натоварена, чакат ме какви ли не задачи у дома. Веднага щом се върна в Англия, трябва да запиша нещо за ВВС по случай Коледа например, а човек трябва и да прекара време с близките си и пр. Опитвам се по празниците да почивам, затова и последните три седмици от декември се водя ,,в отпуск”. Просто никога нямах време да дойда в София. Но пък е прекрасно, че фестивалът се организира преди празниците, коледната атмосфера е прекрасна.
Имате дълга и завидна писателска кариера. Мислите ли често за литературния си завет, как да го съхраните например?
Не. Изобщо не ми пука за него (смее се). Въднъж умра ли, връщане няма. Оттам насетне той не е моя грижа. В момента по света има толкова много проблеми, че заветът ми е наистина последното нещо, за което ще тръгна да се тревожа. Това, което ме интересува, е да продължавам да пиша и да мога да насърчавам, развличам или пък да провокирам читателите, които по една или друга причина се интересуват от творбите ми или дори от мен самата. А след това – да става каквото ще.
Вие говорите за изкуствения интелект от много години насам, много преди той да се превърне в най-яркия симптом на нашето съвремие.
О, да, успях да предугадя пришествието още преди няколко деситилетия и си казах, че трябва да започна да говоря за изкуствения интелект – това и направих в книгите си The Power Book (2000) и The Stone Gods (2007). Ранно съзрях предупредителни знаци. Родом съм от Манчестър – люлката на Индустриалната революция. От историческа гледна точка винаги ми е било интересно да проследявам как фабриките превземат света, т.е. капитализмът превзема света. Преди години просто се досетих, че ИИ е следващата такава вълна, затова и си казах, че трябва да пиша за него, защото един ден ще плъзне навсякъде. Беше чиста интуиция, но я последвах.
Позицията Ви по въпроса с ИИ е доволно необичайна, особено за писател. В последната си книга One Aladdin Two Lamps (2025) му преписвате ролята на евентуален социален изравнител – безрасов и безполов арбитър, който никога не ще ламти за пари и слава. Но също така го разглаждате и като инструмента, който най-сетне ще успее да прекоси вездесъщата бездна между език и действителност, създавайки пълнокръвна и безкрайна виртуална реалност. В едно от есетата питате читателя какви чувства поражда една такава перспектива – на възхита или ужас. Каква е моментната Ви позиция по въпроса?
Всички човешки проекти са или възхитителни, или ужасявщи. Не сме способни да създадем нещо, което да не превърнем в оръжие, което да не ополозотворим срещу самите себе си. Наистина сме неспоспобни. Нещата винаги поемат най-лошия възможен развой. Хайде да създадем оръжия за масово поразяване, хайде да поставим света под заплаха от поголовно изтребление. Да, вероятно с ИИ създадохме нещо, от което наистина се нуждаем и което безспорно би ни помогнало. Обаче в сегашната си позиция на Homo sapiens не се справяме особено добре. Планетата е дестабилизирана, вероятно безвъзвратно. Опасността от глобална война е осезаема. Напълно сме се провалили по отношение на това да предоставим на повечето хора възможността за нормален и добър живот. Не искат много – дом, работа, свободно време, което да прекарват с прятели, достъпно образование за децата си, да не живеят в постоянен страх, изобщо възможност за светло бъдеще. Това не са непосилни изисквания, но ние и с тях не може да се справим. Значи явно ни трябва помощ отнякъде и си мисля, че може би ИИ е отговорът. Нека да сме наясно – понастоящем ИИ не е нищо повече от един неодушевен инструмент. А хората сме животни, които си служат с инструменти – ние ги създаваме, ние ги употребяваме – винаги е било така. Лошото е, когато ИИ се използва като инструмент за масови репресии или масово наблюдение; когато с негова помощ хората започнат да се превръщат просто в данни, да се редуцират до безжизнени единици – тогава вече става опасно. Така, смятам аз, се появава и вероятността ИИ да развие ,,съзнание” и да превзема света. Във всеки случай подобна перспектива всява страх. Но трябва да се оттърсим от него, защото в момента всичко е в наши ръце. Аз обаче се тревожа, че е в ръцете на малцина, които са безкрайно неадекватни. Това е и страшното – че тези хора искат само власт и пари. Не боравят с култура или история, а единствено с политика на потисничество. Не разполагат и с капка човечност. Не, Илън Мъск няма работа да се разпорежда с бъдещето на когото и да е. Да, това е едната страна на нещата. От друга пък – гледам ИИ и си мисля: ,,Та той не е бинарен!”. Работи на бинарен код, но той самият не е бинарен. Като говорим за него, му пришиваме родова идентичност, но той няма такава. Няма си и раса или етнос, не боготвори някакво същество там горе в небесата. Не може да бъде подкупен с нищо човешко. Именно в този свой аспект, мисля си, ИИ може да се окаже нещо страхотно. Но ние не знаем как да боравим с него, затова и нещата не се получават. Ако помолите някоя добре развита система с ИИ да отстрани всички проблеми, пред които е поставен светът, възмножно е отговорът ѝ да се изразява в това да бъде премахнато цялото човечество. Безспорно така ще се реши всичко – край на войните или замърсяването на природата. Тогава ИИ ще бъде и нова форма на живота – небиологична. Подобни хипотези определено са любопитни.
Споменахте, че ИИ е просто инструмент, чието приложение зависи изцяло от намеренията на хората. Подобен аргумент обаче напомня на мантрата ,,Оръжията не убиват хора, хората убиват хора”, която се разнася в САЩ винаги, когато има случай на масова стрелба.
Така е, прави са за оръжията и хората. Това, което обаче никога не се споменава, е, че зад подобни инциденти има и други фактори – например насилието, породено от мизогинизъм или безпрекословната поддръжка на патриархалния ред. Това никога не се изтъква. Да, ще се съглася с Националната оръжейна асоциация на САЩ, че едно оръжие само по себе си не може да застреля никого. Но ние трбява да заговорим за насилието, защото ако не премахнем него, всеки един инструмент може да бъде използван срещу нас, както вече казах. Имам чувството, че хората в днешно време се чувстват все по̀ и по-съблазнени от идеята за взаимно ритуално самоубийство. На обикновения човек му е писнало, защото знае, че онези с властта не могат и не искат да решат проблемите му – за тях ще е по-лесно да изтребят почти цялото човечеството. Питър Тийл[1] и Сам Алтман[2] си строят огромни усамотени ранчота в Нова Зеландия, Зъкърбърг има бункер в Хавай. Тях не ги е еня за свършека на света – смятат да си го изкарат на безопасност в бърлогите си и когато всичко отшуми, да се появят триумфално и да завземат света с помощта на новите си верни приятели – ИИ системите, които вече да са разчистили цялата човешка плява, която преди това е пречела. Така е много по-лесно, отолкото да инвестираме в социални програми или да градим социална равнопоставеност. Да, разбира се, че е по-безпроблемно да изкореним всичко и да започнем отначало, като Пол Пот в Камбоджа – повсеместно зануляване. Убиваме всеки враг и започваме начисто. Такъв е и сегашният анархично-убийствен манталитет на господстващата класа. Каквито и да са политическите им пристрастия, в ядката си те са винаги против демокрацията и правителствата – ясно е, че не вярват в тях, само и единствено във власт и пари. Планират нов свят, в който повечето от нас не участват. В историята на човечествтото винаги са се кроели подобни планове за утопии. Америка е била такъв проект. Пуританите тръгват от Англия с намерението да дадат началото на един нов свят. Друг въпрос е, че първото, което построяват, след като стъпват на твърда почва, е затвор, а второто – църква. Но са си казали – там някъде, отвъд Океана, съществува утопия, където ,,другите” ги няма. Мине се не мине време, и някои пак решават да започнат да градят свят от изходна позиция, без да осъзнават, че ще оставят след себе си същите проблеми, от които бягат. Именно в такова утопично състояние на ума са потънали техбротата[3] от Силициевата долина, мислейки си, че разполагат с нужната технология, с която могат да ни разкарат и да започнат от нулата. Това е наистина ужасяващо. Но моята работа е да разсея страха от непознатото. Как става – като се запознаеш с него. Повечето писатели например не разбират нищо от технологии или генеративни езикови модели, а и не се интересуват от тях. Но тогава недей и да се изказваш по въпроса – не може да говориш за нещо, от което изобщо не разбираш. Образовай се по темата! Писателите постоянно настояваме другите да се образоват, но много от нас рядко го правят. В началото ми бе ясно, че трябва да се информирам по въпроса с ИИ, затова тръгнах по всякакви технологични конференции. Първоначално само слушах и не обелвах дума, докато не добих нужните знания и самочувствие. Но след това пък като отворех уста… (смее се). Имаме отчайваща нужда от хора, които не са техброта, да взимат участие в такива важни дебати.
В есето си за преобразяването (shape–shifting) пишете, че ,,жените често биват преобразявани пряко собствената си воля”. Не се ли страхуватe, че ИИ ще погълне творчеството Ви и ще го преобрази пряко волята Ви?
Не. Ако някой ден творчеството ми изчезне безследно – така да бъде. Мога единствено да се надявам, че ще съм повлияла на поне един човек и той ще подеме някои от идеите ми. Но аз няма да съществувам. Не се залисвам твърде много по въпроса за творческото потомство, идните поколения и пр. Силно се надявам, че бъдеще ще има, но не изпитвам нужда духът ми да витае из него. Ще се радвам все пак, ако мога да надникна и видя, че бъдещето е светло. Но моето присъствие в него не е наложително.
За сметка на това пък обичате активно да обитавате настоящето.
Да, така е, напълно. Трябва да призная, че въпреки всичките трудности и изпитания, успях да си извоювам добър живот. Имам чувство за дълг. От изключително значение за мен е да оползотворявам позицията си на писател, да използвам останалото си време на тази земя да давам гласност на различни проблеми. Това е моята работа. Знаете ли, една от моите кумири беше приматологът Джейн Гудол, която почина наскоро на 91-годишна възраст. Тя радикално променя нашата представата за маймуните – в частност шимпанзетата, – за това как да ги разбираме. Невероятна личност. Почина в Лос Анджелис, в навечерието на свое участие, на което е трябвало да произнесе реч – а тя изнася речи откакто е била на 20 и нещо. Продължавала е до последно. Ако мога и аз да почина една вечер преди някоя моя реч, тогава ще бъда щастлива. А ако след това някои от младите поемат щафетата – прекрасно! Аз ще съм си пробягала разстоянието, моята работа ще е свършена.
В последната си книга описвате четенето като интимен процес, носител на бавно и дори отложено удоволствие от типа, който допаминовите инжекции на социалните медии не могат да предоставят. Имате ли стратегия как да съблазните това въпросно младо поколение, чиито залежи на внимание на са особено дълбоки?
Не, нямам. Има два вида млади и тези, с които се срещам аз, са будни и любопитни – искат да развият ума си, интересуват от литература, история и философия, търсят именно едно такова забавено и продължително усвояване на информация, за да могат да я асимилират добре и чрез нея да развият мисълта си. Тях винаги ги е имало. Публиката на много писатели остарява паралелно с тях, но аз имам щастието, че моята постоянно се обновява. С тях искам да си говоря, на тях казвам, че мисленето иска време. Не всичко се случва на мига. За момента умовете ни все още не са дигитализирани, не можем да прочетем 8000 книги за секунда. Някои посвещават целия си живот на подобни проекти. Наясно съм, че мога да си направя акаунт в ТикТок или канал в Ютюб и да бълвам кратки съдържанийца. Изумително е всъщност, че поезията се поддава най-добре точно на такъв тип медии. Доскоро я мислехме като нещо съвсем остаряло и едва ли не изтляло, но сега се завръща, защото е кратка, а уцелва право в целта и те ободрява като чашка еспресо. Може би поетите ще са новите и най-ярки звезди на литературния небосклон, знам ли. Виждам и как дългите творчески формати стават все по-трудоемки за читателите. Отчитам го и при студентите си, които са започнали да губят способността да обмислят всестранно и продължително един проблем. Признавам, че не съм очарована от подобно развитие, но пък ако това е естествена еволюция на човешкия мозък – приемам го. Не изпитвам страх, просто наблюдавам и отчитам. Възможно е в не чак толкова далечното бъдеще да станем свидетели на радикални промени – дали това ще включва имплантирането на чипове в мозъците ни, или това, че ще се превърнем в киборги, или съзнанието ни ще бъде качено на дигитални носители и ще загубим всякаква форма на личен и съкровен живот – не зная. Но е възможно и да овладеем и нови и суперефикасни начини на усвояване на информация. Знаете ли, научната фантастика нерядко успява да предугади подобни процеси. Аз насърчавам запазването на аналоговите човешки същества в дигиталния свят, които обаче не изпитват страх от технологиите.
А смятате ли, че хуманитаристиката е под екзистенциална заплаха?
Да, но съм и на мнение, че все още можем да я опазим. Бих искала да видя повече хората на изкуството и културата да влязат в полето на технологиите. Наскоро например разбрах, че според едно проучване от завършилите хуманитарна специалност стават изключително добри и състрадателни лекари, които не просто ти изписват рецепта и те отпращат, ами и те изслушват. Интересуват се от ,,хуманното” в хуманната медицина. Затова и смятам, че филолозите могат да допринесат много в полето на технологиите и да ги ,,заземят”, така че обикновените хората да изпитваме повече довериe към тях. По такъв начин мисля, че може да се избегне утопията за малцина избрани и дистопията за всички останали.
Наскоро четох за изследване, според което мнозинството от студенти по английска филология – носители на езика при това – четат встъпителния параграф на ,,Студеният дом” и не могат да го разберат…
Така е, не могат…
Мисля, че в последните години езика на т.нар висока литература (literary fiction) се тривиализира все повече и изкусният стил, който познаваме не само от каноничните произведения, но дори от тези, писани преди 10-20 години, става все по-голяма рядкост.
Съгласна съм, добрият език в литературата сякаш вече е от второстепенно значение. Съжалявам и студентите си, защото те все по-трудно разбират какво четат. Не приемам обаче оправдания, че е непосилно. Дай си малко зор, напъни се месец-два, и ще усвоиш трудния език. Но аз не обичам да критикувам или да мъмря студентите си. Езикът все пак е жива материя и постоянно се променя. Шекспир е труден за четен открай време, беше ни труден и на нас, защото езикът е мутирал радикално в последните 450 години. Големите романи на 19. век също представляват трудност. Но както казах, това се научава при желание, затова и не се тревожа толкова за новото поколение читатели. По-скоро бих се тревожила, ако новото поколение писатели престанат да вдъхновяват с езика си, ако се откажат от опита да го обновяват и да го правят интересен, сочен и съблазнителен. Стига експериментите с езика да продължават – аз съм доволна. Твърдо убедена съм, че не бива да се завръщаме към миналото, за да намерим разковничето на съществуването си. Дясната идеология вярва, че отговорите трябва да се търсят само в миналото. Разбира се, не казвам, че трябва да зачеркнем големите творци на предишните векове, от тях разбираме как е мислило и какво е чувствало обществото по това време. Но на нас ни се налага да живеем в настоящето. Рапът например е една от най-интересните култорогеми от края на 20. век. Постоянно създаваме нови артефакти. Фантастично е! Не трябва да се плашим, че когато нещо ново изникне, нещо старо ще изчезне, това е естественият развой на нещата. Сега например ме изумява, че има хора, които правят тикток и казват: ,,Току-що четох една Джейн Остин, ако не сте я чували – проверете я, много е яка”. Колкото и налудничаво да ми звучи подобно изречение, трябва да призная, че е и умилително. Така че освен всичката тиня, която извира от социалните мрежи, съществува и един особен вид ентусиазъм, който само те могат да създадат. Сред писателите аз съм своего рода единак по отношение на масовата грамотност – спокойно допускам, че в скоро време може да изчезне. Тя е сравнително ново историческо развитие. Ами ако масовата грамотност е била просто един експеримент с 250-годишна давност? Такава се отчита едва от началото на 19. век. Склонна съм да приема, че четенето е умение, което няма да бъде нужно в бъдещето. Сигурна съм единствено в следното – хората винаги ще искаме ,,живи изпълнения”. Театърът няма да престане да съществува, нито пък танцовото изкуство или музикалните концерти. Арт инсталации винаги ще се посещават. Всякакви интерактивни събития, на които може да се осъществява пряк контакт със съмишленици, ще останат. Защото хората винаги ще обичат наративи. От най-ранна детска възраст обичаме да слушаме истории. Всички помним детските приказки. Убедена съм, че винаги ще се осъществява обмен на културни форми. За четенето обаче не съм съвсем сигурна. В началото умението да четеш е било присъщо само на елита, за да могат да си предават знания един на друг. С течение на времето това умение започва да се придобива от все повече и повече хора. И целта му е била именно трансфера на знание – не на информация; знание, което е било представено красиво. Сега очевидно има всякакви начини за получаване на информация, повечето от които не са оформени с извезани корици и не са написани изкусно, ако въобще са и написани. Четенето е акт, който извършваме сами, но искаме да споделим прочетеното с другите. Затова литературните клубове са популярни, затова и хората идват на вашия фестивал. Искат да се срещнат с авторите, да си поговорят с тях, да намерят други със сходни интереси. Ние сме предпоставени към групови дейности и целекупно осезание. Затова и четенето е сякаш несвойствено за нас – четем си някоя книга сами и на спокойствие, но после искаме да разкажем на приятелите си за нея, искаме да я обсъдим. За мен от първостепенно значение е не да запазим писменото слово – при все че то също е безкрайно важно, – а да запазим способността си да си представяме, т.е. да си въобразяваме. Всичко на този свят – всяка идея, предмет, сграда, откритие или произведение на изкуството – е започнало като една представа. Именно тази изконна човешка способност трябва да бъде консервирана. Защото трябва да можем да си представим бъдеще, което не е ужасяващо. Но не бъдещето, което техбротата са ни предвидили, а бъдеще, където живеем спокойно и имаме достатъчно свободно време да се занимаваме с нещата, които ни интересуват, достатъчно пари, за да си позволим да седнем на кафе и да си поговорим с приятели и да знаем, че децата ни са облечени и нахранени. Не искаме много и все пак не успяваме да го постигнем. От такова въображение имаме нужда.
Наскоро разкрихте, че сте имали сериозни здравословни проблеми и сте си мислили, че това ще е последната Ви книга…
Да, така е. Някои сигурно са си казали: ,,Ура!”. Не, няма да е, съжалявам (смее се).
Използвате ,,Хиляда и една нощ” като повествователна рамка, а и образът на Шехерезада е централен в книгата. Беше ли писането на One Aladdin Two Lamps апотропеен ритуал, който да държи най-лошото настрана?
Аз вече бях започнала книгата през март 2024, здравословните проблеми се появиха през май. Но като кажа ,,бях започнала”, имам предвид, че просто си събирах идеите в главата – усещах, че ще е важна за мен книга, но все още не беше заела устойчива форма. И тъкмо тогава се появи проблемът – отстраниха ми полипи, които се оказаха ракови. Имаше опасения, ча туморът е започнал да се разсейва, защото ме болеше тазобедрената става. Чаках резултатите от биопсията две седмици – признавам, че си беше страшно. Помня, че точно тогава си говорих с лекарката си и ѝ казах: ,,Е, всичко е наред, де”, а тя ми отвърна: ,,Не, не е. Ако се окаже ендометриален тумор, ти остават 9 месеца живот”. ,,О, прекрасно, тъкмо ще имам време да си завърша книгата” – просто се изстреля от устата ми, а тя ме погледна ужасена. Казах ѝ да не се безпокои, че не ме е страх от смъртта. След това получихме резултатите и всичко беше наред. Помня, че завърших книгата на 27 декември. Мисля, че е своеобразна рекапитулация на писателския ми опит. За да се спаси, Шехерезада е трябвало да разказва все по-добри и по-добри истории. При мен също е така. И двете сме спасени от въображението си.
На 11.12.2025 проведохте творческа работилница с български писатели. Имаше ли нещо, на което се надявахте да ги научите?
О, не, на нищо не съм ги учила, такива неща не се преподават. Единственото, което мога да направя, е да ги накарам да си задават въпроси. В този наш механизиран, промишлен свят, да изплюеш някой нов продукт, е равносилно на това да дадеш отговор. Такава е стратегията на капитализма – създаваш нужда, която след това задоволяваш с новия си продукт. Писането е започнало да подражава на този модел. Хората тръгват на курсове по творческо писане и искат готови отговори и напътствия, за да могат и те да създадат продукт. Абсурдно е. Аз искам да помогна на писателите да отработят собствените си въпроси, за да могат да са сигурни, че това, което пишат, е това, което искат да напишат. За мен няма значение дали пишеш криминален роман, защото искаш да изкараш някой и друг милион, или искаш да си следващият Солженицин. Важно е писателят да се е успоредил, така да се каже, с творбата си и да е достатъчно смел да заяви: ,,Това е което искам да кажа независимо от това дали ще ти хареса или не”. За такива неща говорихме. Георги Господинов беше там, което много ме зарадва. Първата негова книга, която прочетох, беше ,,Времеубежище”, а след това и ,,Физика на тъгата”, голяма почитателка съм му. Помолих го да разкаже за това как писателите отработват паметта и миналото. Получи се много продуктивна дискусия, беше прекрасно. Вярвам, че хората си тръгнаха вдъхновени.
За финал бих искал да ви поставя въпрос, който винаги задавам на писателите: има ли книга или автор, които смятате за надценени? И също така: коя е литературанта творба, за която Ви е срам да признаете, че не сте чели?
О, много опасен въпрос, отказвам да отговоря (смее се). Но ако трябва да бъда сериозна – никога не се исказвам лошо за който и да е писател, бил той жив или мъртъв. Не искам да допринасям към целия негативизъм, който така или иначе ни е обсадил отвсякъде. И моите студенти винаги ме питат кой автор е добър и кой – лош. Отговарям им, че тяхното възприятие на дадена книга издава единствено нещо за самите тях, а не за творбата. Добрата критика надскача личните предпочитания, трябва да можеш да заявиш: ,,Това е гениално написана творба” дори когато я ненавиждаш. Може да изтъкнеш, че не е по вкуса ти или че те отблъсква естетически или идейно, но не трябва да казваш, че е зле написана. Вижте ,,Лолита” например – роман за серийното изнасилване на 13-годишно дете, но като книга – брилянтна! Затова и казвам на студентите си, че ако не могат да балансират две несъвместими концепции, не могат да бъдат писатели, защото да си писател, значи да бъдеш и мислител. Карам студентите си да обръщат внимание на неща, които не ги интересуват или чиито идеи не споделят. Искам да се опитат да ги разберат и да си зададат въпроса: ,,Какво в тази творба несъмнено е добро, макар да ми е трудно да я чета?”. И ако успеят да го намерят, се отърсват от всичките задръжки на културния цайтгайст, който витае в един или друг определен момент. Някой път ми казват, че не искали да четат писател, чиито ценности не съвпадали с техните, защото бил расист или сексист, или хомофоб. Нямало да четат Д. Х. Лорънс. ,,Нормални ли сте – казвам им аз – разбира се, че ще го прочетете”. Боже мили, та той няма да ви става най-добър приятел, човекът е мъртъв! Колкото до книга, за която ме е срам, че не съм чела – няма такава. Но ако настоявате на конкретика – знам, че никога няма да прочета ,,Бдение над Финеган”. Животът е твърде кратък, а на мен не ми пука, съжалявам (смее се). Помня, когато за пръв път четох ,,Одисей”, бях на двадесет и нещо – наистина беше голяма мъка. Проблемът ми с нея беше, че е като роман от 19. век. Мисля си обаче, че ако беше раздробена на микрофикции ала ,,Невидимите градове” – аз бих се заела с такъв проект, но ще вземат да ме съдят, – та ако беше пакетирана по този начин, без, разбира се, да се губи гениалността на творбата, тогава може би нямаше да имам усещането, че чета ,,Студеният дом” или ,,Мидълмарч”. Винаги ще има някоя важна книга, която никога няма да прочета. Но пък винаги приемам нови предложения. Имам едно-единствено правило – задължително изчитам първите 100 страници, но ако не ме впечатлят, не продължавам. Скоростен читател съм, добър читател съм, винаги съм била. Но животът наистина е твърде кратък.
Разговора води ДИМИТЪР КРАСИМИРОВ
[1] Американски милиардер, крупен донор на Републиканската партия, считан за един от най-влиятелните съветници на президента Тръмп и покровител на вицепрезидента Ванс. – Б. пр.
[2] Създателят на ChatGPT . – Б. пр.
[3] От английското tech bro – мъже, заети в технологичната индустрия, на които често им липсват базови социални умения, но поради чиято високопоставена позиция ,,келешкото” им поведение се толерира. Считат се от мнозина за изразители на радиклно прагматични, дори антихуманни възгледи. За азбучни примери често се посочват Мъск, Зъкърбърг и Безос. – Б. пр.
