Себиле Али
Панспермия е теория за космическия произход на живота на Земята и буквално означава „семена навсякъде“. Хипотезата твърди, че животът съществува из цялата вселена и се разпространява от космически тела като прах, метеорити, астероиди и комети.
Едноименният роман (или „Халюцинация за роман“) на Полина Видас подобно разпръсква своите семена в опит да отговори на въпроса „Как стигнахме дотук?“, с надеждата те да покълнат у читателите.
Текстът излиза извън конвенционалното разбиране за разказ: вместо традиционна сюжетна линия книгата изгражда рецензии за несъществуващи книги от нашето минало, настояще и бъдеще. Това намеква нещо много остро за критиката: че често създава стойност не от самото произведение, а от желанието да вярва в собствената си аналитична мощ.
Тези критически текстове рисуват между редовете си пейзаж на една обречена планета. В него можем да видим следи от класическите антиутопии на Олдъс Хъксли, Ле Гуин и Азимов, но с новаторски почерк. В повечето антиутопии светът се изгражда чрез детайл: контрол, наблюдение, разпад. При Видас обаче разпадът не е само на света, а и на разказа. Самият факт, че романът се състои от рецензии на несъществуващи книги, е структурна метафора за свят, който вече не може да разкаже себе си. Няма линия. Няма последователност. Има само фрагменти на паметта, които се опитват да звучат цялостно, докато авторите не се превръщат от хора в поредица от символи.
Макар да се върти около бъдещия ни (и доста често съвременен) упадък, книгата не е просто футуристичен или научнофантастичен роман – тя е игра с жанрове и граници, в която се срещат хумор, ирония, семиотика, философия и експерименти с формата. Всичко това непрестанно танцува по тънкия предел между реалността и фикцията. Създава се усещане за иноваторски риск и свежест, макар и понякога то да натежава от пренаситеност.
„Панспермия“ е металитература в чист вид, и то по повече от един начин. Сюжетът не е върху измислени събития, а върху размисъл за това какво би могла да бъде една книга, ако съществуваше. Тоест читателят чете за книги, които никой никога няма да прочете, освен в този резонанс на възможното. Такъв тип структуриране превръща читателя в съавтор. Докато четеш, мозъкът ти непрекъснато се опитва да „дострои“ описаната липсваща книга. Създаваш роман, докато четеш роман.
Рецензиите настрана, текстът е невероятно самореферентен. Чувството, че цялото нещо е диалог на халюциногени с истинския автор, е обсебващо. Когато за една от въображаемите книги се казва, че „авторката представя като епилог песимистичното си допускане за бъдещето“, няма как да не се сетим за книжката, която държим точно в този момент в двете си ръце. Или когато повествователят ни описва „омнипотентния авторски глас“ на Полина Вълчева, родена в Русе през 1980 г. Дали тя ни гледа усмихнато от задната корица?
Още в пролога си книгата изисква активното участие на читателя със своята метатекстуална дързост. Моли го да спре, да се съмнява, да задава въпроси. Дори с риск да не намери отговори. Както може да прочетете в една от рецензиите: „Поезията се случва там, където авторът се е оттеглил в себе си и оставя читателя сам да доизгради смисъла на творбата“.
Романът (ако изобщо е роман) е пъзел с куп назъбени парчета, които не си пасват, колкото и да ги въртиш. Като книга игра за възрастни. Точно затова се нуждае от читател приключенец. Някой, който не иска да е само наблюдател, който минава през отворени вратички, вместо да чака авторът да ги затвори, и не се плаши от парадокса. Следователно този текст не е за всеки. Експериментален, фрагментиран и разпилян – със сигурност не е леко лятно четиво. Но ако търсите нещо, което провокира, а не просто забавлява, ето го!
Въпреки това не липсва и хумор. Сатира се крие дори в бележките под линия. С нея Видас не разсейва антиутопичността, задълбочава я. Социалните мрежи, българското общество, даже Национален фонд „Култура“ – всичко е под прицел и през повечето време с право. Единственият недостатък е, че е текст на времето си. За съжаление, шегите за алфа вълци и Илон Мъск ще остареят бързо, а за по-младите читатели подигравката с броя политкоректни полове ще е като неонов надпис: „Тази книга не е за хора под 40!“.
„Панспермия. Халюцинация за роман“ е литературно събитие в българския контекст –нестандартен, интелектуално натоварен, формално смел текст. Той предлага повече от история: предлага размисъл, игра, предизвикателство. Ако сте готови за „пътуване“ през литературата, което понякога изкарва читателя от равновесие, тази книга може да ви понесе в своята орбита. А ако не сте – светът няма да се разклати; „след нас ще има само музика“.
Полина Видас, „Панспермия“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
