Бележки от 13-ия Софийски международен литературен фестивал
Калина Попова
Да събереш на едно място Джанет Уинтърсън, Елизабет Костова, Итамар Виейра Жуниор, Иън Макгуайър, Мари Ндиай, Мария Сарагоса, Нога Албалах, Тодорис Гонис, Урсула Олсен, Фредерик Льоноар, Велина Минкова, Йоанна Елми и Рене Карабаш е нелека, но не и невъзможна задача. Не и за 13-ия Софийски международен литературен фестивал, който ни срещна с всички тях в НДК.
Ако има нещо невъзможно, то е да обединиш всички тези имена около една тема – както лековерно си помисли авторът на тази статия, подкован със скромен репортерски опит и доста нескромен ентусиазъм. За късмет, събитията на и около фестивала сами подредиха пъзела.
Книгите ли се нуждаят от нас или ние от тях?
За да се превърнеш в голям автор, особено днес, трябва да си голям читател. Думите са на гръцкия автор Тодорис Гонис, според когото читателите вдъхват живот на „мъртвите книги в бибилиотеките“, а литературата продължава нишката на науката и случващото се по света.
Четенето се възпитава от детството, но в епохата на екранната зависимост идва и въпросът – как да привлечем нови читатели? Като им забраним да четат – идеята ни предлага испанската авторка Мария Сарагоса:
„Винаги казвам на учениците: „Не четете, защото трябва да го правите, а защото тези над вас не искат да го правите. Това е бунт. После учителите ми споделят: „Ами, аз не бях много съгласен с това, което каза, но то проработи, сега четат много повече, защото повярваха, че четенето е бунт“.
Ако тази образователна реформа ви се струва екзотична, друга вече е реалност и не, не говоря за религията, а за въвеждането на часове по съпричастност в училище. Тази скандинавска по рода си идея вече се прилага в детски градини и начални училища във Франция, разказа авторката Камий Лоранс:
„Малко е странно, аз съм от друго поколение, но при нас съпричастността не се учеше в училище, а вкъщи, възпитаваше се. Сега трябва да обясняваме на учениците да бъдат внимателни към другите, да не бъдат агресивни“.
Само да не се окаже че ключът към онова, което образователните системи не могат да постигнат с бюрокрация, се крие… пак там, в литературата.
А клише ли е жанрът? Според някои – да, поради което избягват да се ограничават в конкретна рамка. Други обаче превръщат социалните проблеми в жанрова литература – като уругвайската писателка Мерседес Росенде, чийто роман „Погрешната жена“ започва като разказ за пълнотата и социалните предразсъдъци и много бързо се превръща в криминална поредица:
„Това беше най-добрият начин за мен да се доближа до една тема, която може да изглежда прекалено феминистка, да я очертая така, че да не изглежда като лозунг. Да не бъде просто есе за дискриминацията срещу жените, чиито тела не изглеждат така, както обществото смята за приемливо“, сподели Росенде.
Литературата познава жанрове, но не и граници. Какво свързва София и аржентинската провинция Ентре Риос? Отговаря писателката Селва Алмада, пропътувала хиляди километри, за да се срещне с българската публика и превода на книгата си „Не е река“:
„Героите от романите ми преживяват насилие, любов, загуби, болка. Липсата на работа, дори миграция в рамките на една и съща страна, да напуснеш родното си място, за да отидеш да работиш другаде за по-добро бъдеще. Тези неща са общи за всички хора, независимо къде живеят и какъв език говорят“.
Властта на езика и властта срещу езика
Най-голямата битка в света винаги е била кой да говори, кой да пише, кой да диктува. И кой да реже езици – добавя бразилският автор Итамар Виейра Жуниор, чиито книги „Торто Арадо“ и „Да спасиш огъня“ засягат голямата травма от колониалното минало на страната му:
„Колонизаторите са имали навика да режат езици, но е интересно как дори без глас и език, човешкото същество е намирало начин да се бори за правата си. За мен писането е начин да отрека колонизацията и да деколонизирам хората около себе си“, сподели той.
Мария Сарагоса изтъкна, че арогантността на цензорите често ги заслепява: „Мислят си че останалите са глупави. Все още ме впечатлява как с течение на времето цензурата намира нови начини да се промъкне. Очарователно е“.
Обществената безгласност пък беше тема и в разговора с италианската писателка Джулия Каминито, която смята, че нейното поколение е израснало без социален и политически диалог: „В спомените ми от юношеството с моите връстници никога не говорехме за това, което се случваше в света, а какво искаме да си купим, какво да гледаме по телевизията. Липсваше тази политическа и социална връзка, която по някакъв начин подхранва младежкото съзнание“.
Междувременно на крачка от НДК…
За да запазим политическата, социална (и логическа) връзка с предния абзац, няма как да не засегнем – надявам се да ми простите зле преведеното клише – слона в стаята, който тази година се появи на площада. Вълната от протести, обхванала България, не остана незабелязана от чуждестранните гости на фестивала. Като започнем от съседите…
„Както в Гърция, така и тук младите искат главите на баща си и на учителя си, метафорично казано. Не е съвсем без право. Аз също имам ученици и студенти и изобщо не съм против. Има само един малък проблем – ако го направят, ще се отворят едни празноти, които трябва да бъдат запълнени. Някога и ние сме били млади и не са ни подготвяли за тези трудности. Ние също невинаги подготвяме децата си, но аз вярвам, че те ще намерят начин да запълнят празнотите“, коментира Тодорис Гонис.
„Страшно объркахме света“ – Джанет Уинтърсън пък беше безпощадна към собственото си поколение. Тя определи периода след 1945 г. като „златната ера на Запада“, но и като експеримент, завършил катастрофално – и за планетата, и за хората.
„Много се зарадвах, когато видях млади хора тук, в България, да излизат по улиците с искания за промяна. Винаги съм мислила, че младите са единствената надежда, а това, което моето поколение може да направи, е да осъзнае грешките си, да ги приеме и да подкрепи младите. Знаете ли, не искам да умра в леглото си, искам да умра, борейки се на правилната страна. За мен това е правосъдието, свободата на мисълта, което се простира много отвъд свободата на словото“, посочи още тя.
И един бърз поглед отвъд океана: „Животът в криза е естествено състояние за нас, аржентинците, но дори и най-тежките кризи ни правят креативни, защото трябва да се научим как да се справяме с тях“, коментира Селва Алмада, чието интервю съвпадна с началото на големия протест на 10 декември. Въпреки това Мраморното фоайе на НДК остана пълно до края и няма да е преувеличено твърдението, че за тази зимна българска вечер се чу на другия край на света, където в момента е лято.
Само няколко дни по-късно отново ни беше припомнено на какво е способно българското общество, когато е обединено – израелската писателка Нога Албалах представи „Сбогуване“ – книга, посветена на баща ѝ, роден в Чирпан и един от спасените български евреи:
„Когато им съобщили, че ще ги изпратят в концентрационни лагери, още същата нощ българите започнали да протестират – цар Борис, патриархът, Димитър Пешев, учители, доктори. Това послание е вкоренено в мен, баща ми цял живот говореше за него и винаги когато искаше да излезе от Израел, да отиде в чужбина, идваше в България, никъде другаде“, разказа Албалах.
Изкуствен vs естествен интелект – кой ще надделее?
Изкуственият интелект – този трайно настанил се в живота ни гост, неизменно беше сред акцентите и на тазгодишния фестивал. Политологът Иван Кръстев го определи като изключително силна технология, лишена от каквато и да е педагогическа амбиция.
„Идеологиите на 20. век не харесват човека такъв, какъвто е, но го харесват такъв, какъвто може да бъде. За разлика от тях, изкуственият интелект функционира като пазарен продукт и на принципа „консуматорът е винаги прав“ – тоест не иска да се променяте по никакъв начин. Ако сте сериен убиец – изкуственият интелект ще ви разбере“.
Тук според Кръстев се крие и голямата опасност – технологията прави човечеството много по-способно, но същевременно засилва страха на отделния човек, че е много по-слаб и може да бъде изместен.
Украинката Елена Костюкович, превела Умберто Еко на руски, не се чувства заплашена от изкуствения интелект и си спомня за безсънните нощи, в които упорито е вършила нещо, което „и една машина може да направи“:
„Човешкият мозък внася иронията, преценката, чувствата: все неща, които са далечни за ChatGPT. Според вас превеждането на Умберто Еко съчетава ли се добре с идеята за революцията? Не, нали? Машината не може да направи сравнение между две толкова далечни неща, но аз мога“.
А че преводачите все още са незаобиколими, стана ясно и на срещата с Елизабет Костова и Анджела Родел – две чужденки, посветили живота си на българското слово, което си остава все така неусвоено от алгоритмите.
За смелостта да твориш и да се провалиш
„Когато измислих идеята, първо не бях сигурен, че мога да напиша такъв роман, че съм такъв писател. Трябваше да превъзмогна собствените си съмнения и когато я написах, бях много притеснен как ще я възприемат хората, дали ще им е интересна“ – това признание на Иън Макгуайър пред българската публика се отнася за най-популярната му книга – „Северните води“. А Мерседес Росенде, публикувала първия си роман на 51, е била обречена на неуспех от редакторката си, защото „издателствата искат млади хора“: „Никога не съм си представяла че през декември 2025 г. ще бъда в София и ще говоря пред всички вас“, коментира писателката.
Ключово е човек да бъде свободен да се провали, особено когато твори, напомнят ни Рене Карабаш, Велина Минкова, Йоанна Елми и Момчил Миланов. Защото е човешко да се страхуваш от провалите, от бъдещето и от това какво наследство ще оставиш след себе си. Все пак се осмелявам да попитам – има ли някакво значение какво мислят останалите за нас? Категорично не, отговаря Джанет Уинтърсън:
„Могат да се опитват да те убият и отново да се съживяваш като вампирите. Накрая, когато видят, че не могат да те довършат, те превръщат в национално съкровище. Затова се обръщам към всички – правете каквото правите във вашия малък или голям свят. Не знаете кого ще докоснете, до кого ще достигнете“.
В очакване на продължението…
Противно на суеверията, 13-ата година на Софийския международен литературен фестивал не беше фатална, а показа, че диалог може да има и в двореца, и по улиците. Разбира се, нищо от това нямаше да бъде възможно без армията от организатори, издатели, преводачи, модератори, доброволци. И разбира се, без българската публика, която въпреки ежедневните сътресения показва, че все още чете, слуша и иска да участва на световната литературна сцена.
