Убийства и лъжи

Популярни статии

бр. 2/2026

Пламен Дойнов

 

Маската на безстрашния страх

Когато медии и социални мрежи разпространиха записи, на които се вижда как на 7 януари агент на имиграционнaта служба (ICE) на САЩ застрелва отблизо жена в автомобила ѝ в Минеаполис, Минесота, в българското „колективно несъзнавано“ нещо потръпна – разнесе се усещането за déjà-vu. Колективната памет на българите изобилства с такива сцени на извънсъдебни убийства, в които главни роли играят изпратени от някакъв център „бойни групи“. Изчезванията на интелектуалци през пролетта на 1925-та, разстрелите по софийските улици на политически противници, на „македонстващи“ дейци или на „врагове на народа“ от комунистически терористи между 20-те и 40-те години на ХХ век, чистките „без съд и присъда“ от есента на 1944-та – това са най-бруталните незаличими примери. Мотивите за тези престъпления може да са най-разнообразни, но зад всички тях стои терористична организация, която понякога съвпада със самата държава.

Затова, когато днес ставаме зрители на сцени с предпоставен от държавата терор не другаде, а в някои градове на САЩ – емблематична „страна на свободата“ – разбираме, че нещо в света се е счупило и всичко вече е възможно. Убийството на Рене Гуд, 37-годишна майка на три деца, поетеса и китаристка, извършено от 43-годишния Джонатан Рос, изпратен в Минесота от централната власт представител на имиграционната служба ICE, представлява очевидна проява на непредизвикано и безконтролно насилие, аналогично на насилническия произвол на „тричленките“ или „отрядите на смъртта“ в диктаторски държави вчера и днес – от СССР и НРБ до Венецуела и Куба.

Не, не звучи преувеличено. Защо? Защото на всички записи личи, че нищо в поведението на жената в колата не излъчва заплаха за живота на агентите. Тя казва на бъдещия си убиец (право в записващата му камера): „Всичко е точно, пич, не ти се сърдя“, после рязко тръгва с автомобила си, без да го докосне, докато той три пъти (за по-сигурно!) стреля в лицето й. Но каквото и да е казала или (не)направила Рене Гуд, убийството й е извън всякакъв протокол на законността и човещината. Поразява как един човешки живот е отнет с лекота и естественост, пряко произтичащи от извънредните пълномощия на федералните служители, готови да сеят смърт срещу всякакви „врагове“ – чужденци, имигранти, наркотрафиканти, но и мирни граждани. Самата инструментализация на произволната смърт, без непосредствена заплаха за „силите на реда“, на улицата, извършена уж „при самоотбрана“, приравнява групата на ICE с главорезите от толкова „отряди на смъртта“ в историята.

Разбира се, оправданията на тези убийства нямат край. И точно тук е следващата прилика с диктаторските режими: дебелите лъжи, с които се омаловажават тези престъпления. Още разбрали и неразбрали, разследвали и неразследвали, най-високопоставени фигури в САЩ (президентът, вицето му, министърът на вътрешната сигурност) оневиниха светкавично стрелеца. Тръмп написа, че жената „насилствено и умишлено е прегазила агента на ICE, който изглежда е стрелял при самозащита“; Ванс определя смъртта на Гуд като „трагедия, предизвикана от самата нея“; Ноъм квалифицира трагедията като „акт на вътрешен тероризъм“, извършен от жертвата…

И официалните лъжи изглежда са заимствани от учебниците, подписани за печат от опитните диктатори на ХХ век, преподписани днес от Путин и Ким Чен Ун: една майка на три деца, която не осъзнава, че е „терорист“, напада изряден представител на реда; мъртвата жена вече няма как да се защити, затова може да поеме цялата вина за случилото се; нейната смърт може да бъде употребена от разказа на властта по най-произволен начин – преди всичко Рене Гуд пречи на държавата, т.е. възпрепятства работата на 2000 федерални служители на реда, изпратени в Минеаполис, да извършат „най-голямата операция в историята на Министерството на вътрешната сигурност“. Сега никой не бива да се учудва, ако разследващите органи изцяло пренапишат живота на жертвата, за да оправдаят морално убийството й. Опитът на тоталитарните режими в пренаписването на биографии и на цели истории винаги върши добра работа.

Но много ми се иска смъртта на Рене Гуд да не е толкова лесна за подмяна и обезсмисляне. Мечтая си например тя да е била добра поетеса. Не, не съм чел нищо от нея. Нямам идея дали е писала хубави стихове или не. Прочетох някъде, че е изучавала творческо писане, че има награда за студенти от Академията на американските поети и се е дипломирала по специалността „Английски език“… Добра или не, тя е човек на словото и се надявам тази недоосъществена поетеса и след смъртта си да може да се защити – срещу попълзновенията на фалшификаторите на живота й, срещу забравата.

Нека си призная обаче, че пиша този текст с особено усещане за болка от безсилие. Пред държавния терор и държавните лъжи – и тук, и отвъд океана – най-често човек изпитва чувство за безпомощност. Но вярвам, че това не означава да престанем да наричаме нещата с имената им, като ясно изговорим очевидното: убийството „без съд и присъда“ на Портланд Авеню в Минесота на 7 януари 2026 г. е проява на закрилян от държавата терор над собствените й граждани. Същото става в много страни по света, но този път се случва и в САЩ – престъпление без всякакво оправдание, обрасло с лъжи и арогантност. И крехката човешка солидарност с невинната жертва е най-малкото, което можем да споделим помежду си.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img