Антоанета Алипиева
Българската литература отдавна бе длъжница на важна и съдбовна тема в историята – социалистическите концлагери, прекършили много човешки съдби. Досега разполагахме с произведението на Атанас Липчев „Тихият бял Дунав“, който обаче не придоби широка популярност и в този смисъл сюжетът за лагерите остана донякъде потулен или по-скоро реализиран предимно чрез публикувани документи и мемоари. С романа на Захари Карабшлиев „Последният ловец на делфини“ е налице драматичен поглед „отвътре“ към тези „адови“ места на страданието, заредени с абсурда и жестокостта на насилието.
Творбата на Карабашлиев връща времето от „сега“ към епохата на революционно настанилия се социализъм, процес, в който и моралната, и историческата изненада раждат въпроси без отговори. Нищо няма своето логично обяснение – нито социализмът има традиционни корени, нито насилието наказва реално съществуващо зло. „Бившите“, „старомодните“ са извадени от моралната скала на предишен живот, в който ценности като родина, дълг, любов, семейство са обезсмислени за сметка на „новото“. А това „ново“ няма конкретни параметри, то е производно на избухналата примитивна злоба на низините, на тези, на които историческата конюнктура е дала възможност за власт над чужди съдби. Романът на Карабашлиев не си служи с големи наративи относно геополитика и идеологии. Той разчита на човешките съдби, на малките хора, чиито лични траектории могат да разкажат много и за големите неща. Така чрез малкото се отваря прозорец към българското участие във Втората световна война, към 9 септември 1944 година, към Народния съд и лагерите. Авторовият дискурс очертава границите на българската държава, като последната се припокрива и с етническия национализъм, и с традиционни културни рефлекси, водещи до спецификата на българското. В духа на Захари Стоянов обяснение за случващото се се търси в колективната психология на историята: „[…] как може да накараш българския войник да се бие, ако излезе извън очертанията на своята етническа родина? Никак. Българинът е непобедим на своя територия, защото по най-примитивен начин чувства, че защитава своето си – ниви, стока, булка, род. Но я го изкарай от земята, в която говорят езика му, и го накарай да копае окопи в чужда пръст, той губи възторга си, налягат го тежки мисли за дом, деца, посеви, жътва, хляб и започва ропот и негодувание…“. Почти като дядо Либеновия патриотизъм, който обича Отечеството, ама не всичкото, а само Копривщица.
Тъкмо в руслото на реалистичната и педагогическа литературна традиция Карабашлиев решава своите наблюдения над социализма, на които придава български очертания. След Деветосептемврийския преврат избуяват отвратителни примитиви с жълтеникави святкащи очи, със сладострастни емоции пред мъченията и униженията на жертвите си. Хора, за които моралът е само животински нагон. Общественото и политическото се пресъздава като вегетативна стихия на случайно получената власт: „Довчерашни авторитети били въргаляни в клевети като в катран и перушина, уважавани хора били разкъсвани на парчета, всеки, който бил някой преди преврата на 9 септември, сега бил виновен до доказване на противното“.
Така темата за лагерите се полага в българската памет, в нея не се търси глобалното идеологическо осмисляне, довело до тежки наративи от историята на ХХ век. Колективното става лично, личното прераства в набавяне на исторически и политически полета от близкото минало. Реставрират се партийни конгреси, дифузни преливания между националните култури и общата пролетарска реч, заразила докопаните територии. Възкресеното лагерно битие предлага ъгъл, който осмисля отминалото време тъкмо чрез насилието и неговите жертви. „Дънните“, „блатни“ места на концлагерите са същност на обществото, а не негов фон или затулена периферия. Романът предлага цялостно обобщение на режима тъкмо чрез най-ниските му проявления: „Най-високи резултати за сътрудничество с режима дава гладът. Най-ефективно оръжие за масово поразяване на врагове се оказва тоягата“. При Карабашлиев личният опит се разглежда като умален образ на цялото. Универсалните структури на страха, страданието, травмата се оказват онези полета, залегнали и в личната, и в колективната памет. До тях се докопва внукът, за когото миналото дълго е било потулено в демагогията на предишното време. В този смисъл наративът сякаш „изкопава“ картината на лагерното битие с всичките му духовни и телесни травми. С целия ужас на масовите идеологии от миналия век. „Крясъци“, „тояги“ „хилави гърбове и остригани глави“, „сподавени стонове“ са натуралните маркери на режима, чието обобщение внушава морално обвинение на съвремието.
„Последният ловец на делфини“ е моралистичен роман в добрия смисъл на думата. Той по човешки разказва за трагедията на набедените и в това е обвинителният му патос. Социалистическите концлагери, процесите на Народния съд са описани натурално, палачите и жертвите са недвусмислено етикирани, няма как да се преплетат доброто и злото. Карабашлиев онагледява историята с човешки сюжети, съсредоточени в най-зловещите точки на социализма и тъкмо чрез тях отминалото общество афишира своя морал. Погледът назад към паметта носи друг морал и в този смисъл съди, обвинява, назовава престъплението, завещава го на следващите поколения. Неслучайно днешният съвременник в лицето на главния герой наследява дядото и бащата. Узнал за техните истински истории, за жертвите, дадени от тях, той приема живота им като своя биография, само че проследена отзад напред. „Говориш с него“, ще каже той на любимата си, намерил вече идентичността си, осъзнал лъжата на предишно време. Така чрез личното моралната обществена и политическа присъда е произнесена, съвремието е дало историческата си оценка.
Делфините са символ, прокаран през митологията, през съвремието, в техния персонифициран образ личи невъзможността да се погуби свободата и достойнството на човека. Каквото и насилие да сполети обществото, то делфините ще се мярнат в далечината като непобедимата защита и спасение от овластения примитив. Те винаги са в група, „делфинът винаги побеждава акулата“, изобщо „винаги“ е думата, която се прикрепя към тези красиви животни, за да покаже тяхната неизбежна константност на доброто, което носят. Делфините са много, а акулата е сама и в тази ясна символност е положен краят на едно време, за което историята е отсъдила да бъде жестоко, но временно. Така и романът на Карабашлиев завършва оптимистично – с катарзис на паметта, която разкрива страшното, но то е отминало. Прояснението на някогашни събития слага ред в морала, във вината, срама и унижението – все категории, които близкото минало е активирало, но днешното време вече е отхвърлило, за да се открои достойнството на личния избор.
„Последният ловец на делфини“ е роман, който взема заинтересована страна по отношение на социалистическото време. Авторовият глас няма колебание да се приобщи към ъгъла на жертвите, да обвини натрапниците в историческия преврат, да приеме категорично тезата, че социализмът е зло, че това общество е довело на власт непристойни и жестоки хора. В този смисъл произведението отговаря на днешното време, което обилно се занимава с изследвания на Народния съд, на социалистическите институции и принципно ги лишава от човешки прояви, като ги натоварва с вина. Романът се свързва с друг наратив – този на Теодора Димова, реализиран в „Поразените“, който също акцентира върху жертвите и придава еднострунна жестокост на палачите. Но при Карабашлиев се получава нещо по-сложно: той успява да хване подтекста на социалния примитив, на онзи, който българската литература помни от ратая Лазо от Емилиян-Станевия „Иван Кондарев“ и на дядо Каньо от Ивайло-Петровия роман „Хайка за вълци“. Отминалото общество, макар и поставено в днешна идеологическа рамка, се усложнява психологически, като изследва социалните низини, които историята изрива нагоре към безпределна власт. „Враговете на народа“, „буржоазните семки“ се пронизват от воднисти пролетарски очи, обгрени от социалното злорадство на доскорошна отрепка. Мъката на „питомеца“, затичал се към семейството си, безразлично се следи от милиционер, за когото човешката емоция е само заучени команди. Точно в тези образи на социалните примитиви Карабашлиев постига безусловен успех, защото безучастно и без упрек предава социалната им психология, неизбежно избуяваща при всяка една революция. Тези персонажи стремглаво изпълзяват от дупките си, пълни с отмъстителност към онези, които доскоро са гледали отстрани със завист и закана.
Романът „Последният ловец на делфини“ е гледна точка, която днешният културен рефлекс очаква, а именно – да се даде художествена перспектива на мрачното политическо и социално дъно от българската история на ХХ век. Концлагерите са тема, която активно се разисква вече 35 години и очакваше детайлната си реставрация.
Захари Карабашлиев, „Последният ловец на делфини“, изд. „Сиела“, С., 2025, 320 с., 27,38 лв.
