Елка Трайкова
Литературната история е не само многолетно професионално занимание за Михаил Неделчев, тя е съдба. Защото всяка негова книга не е просто факт от творческата му биография, тя идва с мисия – да ни накара да погледнем отново зад предела на познатото, отвъд знанието, което смятаме, че сме постигнали, да ни провокира да съпреживеем поредния неподозиран литературноисторически сюжет.
Четирите книги, които ни събират тази вечер, както и студиите и статиите създадени само за една година, не са просто разпознаваеми в културното пространство. Те са универсални медиатори между художествените произведения и читателите от различни интелектуални общности, затова те вече са оставили следи в културната памет. Вписани в общата концепция на литературноисторическата реконструкция като продуктивен подход към националния литературноисторически наратив, те диалогизират помежду си, понякога полемизират, друг път се допълват и доразгръщат. Но неизменно ни въвличат в лабиринтите на емоционалното преживяване. Те провокират нови идеи, видени през оптиката на една модерна и в същото време класическа в своята неоспоримост методологическа призма – създадена от проф. Неделчев. Тя е необходимият за всеки изследовател теоретичен модел, но и увлекателен разказ, сплитащ и разплитащ нишките на много интригуващи литературноисторически сюжети.
М. Неделчев в пълна мяра възвръща изначалния смисъл и значение на фигурата на автора, защото и той е автор в класическия смисъл на това понятие. Енциклопедист, ерудит, неизчерпаем източник на идеи и тезиси, съхраняващ духа на българската културна история не само като книжно познание, но и като генетичен код. За него никога не са били значещи нито идеологемите на комунистическата власт, нито лесните изкушения на демокрацията. Неговата съдба е обречена на литературата като история и като съвременност.
Книгите, статиите и студиите на проф. Неделчев, разширяват традиционните пространства, в които литературознанието търси нееднозначни отговори, реставрират картината на едно много често деформирано културно минало. Те изпълват с уникалност иначе баналната формула лично творчество. Събраните в тях много и различни персоналистични сюжети изграждат една различна от класическата представа за това как работи и каква е литературната история. Тя е и фрагментарна, и концептуално споена, в нея доминира гласът на изследователя, неговият личен разказ, така характерен за типа „въвлечено литературознание“. Така проф. Неделчев не само интелектуално, но и емоционално се идентифицира с всяка своя студия, статия, аналитична рецензия, публицистичен коментар и в тях разчитаме следите на собствената му екзистенциална и творческа биография, на неговия личен духовен персонализъм.
Понятието литературен персонализъм, създадено през 80-те години на ХХ в. от Михаил Неделчев, се развива, уплътнява и разпластява, за да се превърне не просто в литературен термин, а в литературноисторическа концепция, през която могат да бъдат осмисляни патриаршески национални персони, емблематични фигури, които създават универсални модели на екзистенциално поведение или философски нагласи – байронизъм, боваризъм, ибсенизъм, дъновизъм. Но бързото и скандално създаване на публични образи не е достатъчно, за да се създаде устойчива във времето литературна личност, нужно е нейната биография да бъде позната, разказвана, обогатявана, дори митологизирана. Не само творецът трябва да превръща себе си в произведение на изкуството, но и обществото трябва да го припознава, да работи за изграждане на неговия публичен образ, напластявайки много маски и фикции, които често изместват истинската биография.
Именно затова персоналистическото мислене в система от биографии е една от ключовите тези в книгата на проф. Неделчев. Според него те сплитат не само личните съдби, но и историческите процеси, превръщайки се в колективни личности, които имат важна роля и в националното, но в други културно-политически пространства. Такава е устойчиво налаганата и убедително аргументирана от проф. Неделчев „велика българска система от биографии Левски и Ботев; Гоце Делчев и Яворов“; колективната трагическа съдба на Великата полска емиграция през 30-те години на XIX в. или сплинът от тъмни страсти, битие извън обществените морални норми, велики поетически прозрения, но и ниски конфликти и падения на френските „прокълнати поети“. Рязкото, но много убедително създаване на междукултурни връзки чрез блестящото навлизане в полето на класическата музика, на танца и изкуството на тангото или на историята на изобразителното изкуство от древността досега. Така литературният персонализъм прониква във всички сфери на изкуството, културата, философията, дори и в бита на артиста. В този контекст особено важни са домовете като цялостна, съзнателно сътворявана и монументално завършена изява на творческата личност. Тяхната различност въплъщава не само индивидуалния стил на твореца – ексцентричните провокации на Салвадор Дали; прекомерните мании за пищност и помпозност на Габриеле д’Анунцио; Кулата в Коктебел или „домът с книги съграден“, както го нарича Максимилиян Волошин – събирал интелектуалния елит на Русия преди Октомврийската революция, запазила тайните на сътворяващите знаменития Сребърен век в тази култура и превърнала се в комунална квартира на прииждащи на тълпи правоверни писатели след това. Или увлекателните разкази за дървената Харенда, високо в Татрите, на Ян и Маруся Каспрович – пространство символ, в което се създава културата на Млада Полша, но и приютява любовното приятелство на домакините с Дора Габе и Боян Пенев.
Историята на тези домове са разглеждани от Михаил Неделчев не само като материални архитектурни шедьоври, не само като осъществена амбиция на твореца да се обезсмърти чрез един сложно замислен и реализиран музей на собствената му художествена личност, но и като топос, който съхранява духа на културната памет.
В 22-те части на книгата „Литературният персонализъм“ се срещат и пресичат множество предхождащи интерпретации, но те преодоляват собствените си граници, като задълбочават, разширяват и надграждат вече познати негови идеи. И на тази основа, в една специфична, характерна само за стила на Михаил Неделчев хармония между строго логична последователност и артистични имзпровизации, той изгражда пъстра мозайка на взаимно проникващи се исторически, теоретични и литературнокритически тези. Именно това превръща литературния персонализъм не просто в понятие, а в модел на изучаване, теоретично структуриране, но и увлекателно разказване на българската и на световната културна история през различни епохи. Смея да твърдя това, защото проф. Неделчев е проверявал и продължава да проверява своята концепция както в разцвета на българския персонализъм, според него между 1902 и 1911 година, времето, в което се създава и твори най-влиятелната колективна литературна персона – кръгът „Мисъл“, но и в не по-малко важните като послания и последствия периоди на антиперсоналистични нагласи. Да търси измеренията на политическия персонализъм, който чрез своите властващи доминации влиза в конфликтни опозиции с творческата независимост и свободата на словото във времена на преломи и погроми. Например: аферата „Драйфус“ и безпрекословната публична позиция „Аз обвинявам!“ на Емил Зола; публичната акция и бойкотът на Славянския събор през 1910 г. от кръга „Мисъл“, конфликтите на Лев Толстой с руската имперска власт, православната църква и нейния Свети синод; смелата реч на Мигел де Унамуно през 1936 срещу убийството на негови университетски колеги и на поета Федерико Гарсия Лорка и много други примери от общата ни европейска съдба. Така разширявайки и задълбочавайки смисъла и значението на литературния персонализъм, проф. Михаил Неделчев всъщност създава нов тип културна история. Не в онзи традиционен смисъл на книга с хронологично подредени текстове, която с акта на своето издаване настоява за единствена и непроменлива истинност. А такава, която може многократно да бъде разказвана, да бъде детайлизирана, да се оформя в цялостен сюжет, защото е игра на прозрения и познание; на въображение и прецизна фактологичност; на освободеност в интерпретациите и теоретична концептуалност. Книгата „Литературният персонализъм“ е фундамент в българското литературознание, но тя е и принос към хуманитарната наука, затова трябва да бъде опубличностена, както обича да се изразява нейният автор, на много европейски езици и в много чужди култури.
Михаил Неделчев, „Литературният персонализъм“, изд. „Сиела“, С., 2025, 208 с.
