Христо Трендафилов
Какви са тия каруци, стига!
Студенти Българска филология от чуждестранен университет,
след лекция върху български класик
Честото присъствие на каруцата в българския следвъзрожденски разказ има различни функционални измерения.
I. Утилитарни измерения
1. Средство за придвижване в прекия житейски смисъл, жанров съучастник, дори и двигател на действието. Във Възрожденската книжнина събитията се развиват в къщата, дома, кафенето, манастира, в повестите на Любен Каравелов (Българи от старо време, Хаджи Ничо, Маминото детенце, Богатият сиромах) и Вазов (Немили-недраги, Чичовци с характерно подзаглавие галерия от типове и нрави български в турско времe са плод и на робската застоялост и статичност, Вазовите повести на съвременна тема Митрофан и Дормидолски и Кардашев на лов са с различна, следосвобожденска локация), те са плод и на робската застоялост и статичност. В Новата българска литература на преден план излизат други концепти, пътят и каруцата, при Алеко заменени с трен, параход, гари, пристанища, самият той обаче е убит именно в кабриолет, вероятен рудимент от традиционното приложение на каруцата, функциониращ тук като кобно и лобно място. С каруца се отива навсякъде. Женда от Постолови воденици на Йовков казва за керванджията и неговото предложение към нея:
Много добър челяк. И в Цариград ходил, морето виждал. „Хайде, дума, качи се в колата да те заведа и тебе, ще видиш морето.“ Бабо Ано, да ида ли? Кажи, да ида ли?
2. Подвижен временен дом – По жицата, Постолови воденици на Йовков, Андрешко на Елин Пелин.
Споменатата Женда ясно казва за вътрешния вид на каруцата на керванджията: Колата му вътре като къща. Като отвори един сандък, че какво няма вътре. И огледало има, бабо Ано, всичко има. Действието изисква каруци, равно поле: Добруджа при Йовков, Софийското поле при Елин Пелин, Тракийското поле при Георги Райчев и Георги Караславов. Дали каруцата винаги изпълнява само своето изконно предназначение на транспортно средство? Така, както Дивият Запад изисква рисковани пътувания с дилижанси и съпътстващи кушии, един катадневен и смъртоносен Тодоровден. А за самата Женда се казва: Много хубост ти е дал господ ‒ помисли си тя, ‒ дано е само на добро!.
Каруцата и конят отразяват сиромашията и болестното състояние на техния собственик, те са негов паралелен и съпътстващ свят и нашите раказвачи наблягат върху това:
Какъвто беше господарят, такава беше и стоката му: кончето беше слабо, дребно, с разрошена козина. Изправи се, но едва се държеше на краката си (Другоселец).
Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле (Андрешко).
3. Място за прелюбодеяние, за любов, в която има нещо скрито, потайно – Постолови воденици, срв. в романа Мадам Бовари на Гюстав Флобер интимната връзка на иначе семейно обвързаните любовници Рудолф и Ема Бовари, осмяна с постмодерен финес и английски хумор от Джулиан Барнс в романа му Папагалът на Флобер, Flaubert’s Parrot, 1984, бълг. превод на Д. Кондева от 1990. А начинът, по който в Постолови воденици козарят Марин в мощен пристъп на ревност сгромолясва в придошлата река колата с жена си Женда и нейния любовник, е сравнен иронично от Николай Райнов в поредицата му Вечното в нашата литература (1941) с подобна херкулесовска изява на Жан Валжан в Клетниците на Виктор Юго.
4. Семеен будоар, в който младата съпружеска двойка е временно, но блажено далече от ревнивите погледи на свекърви и на нездраво любопитни съселяни – Кумови гости на Е. Пелин.
5. Помощно средство за раждане, в Ревност Минка ражда, закарана с каруца от мъжа си Агата.
6. Средство за погребение, напр. погребението на Елка в Гераците: Колата водеше гологлав дядо Матей. Бялата му като сняг коса бе чорлава. На колата, до ковчега на мъртвата, седеше захлупена по очите си Йовка, плачеше с глас и нареждаше най-мили думи за стрина си. След колата вървяха няколко баби и дядо Йордан…
7. Социален протест и солидарност, изразени с простонародна хитрост – Андрешко, Хитрец на Е. Пелин.
Разказите на Елин Пелин и Йовков несъмнено съставят гръбнака на българската проза, към какъвто и проблем да се обърнем в българския разказ, неминуемо анализът и примерите опират до тях. Тези разкази могат да се подразделят на статични и динамични. Първите, статичните, се локализират в познатите обиталища: къщата, дома, кафенето, кръчмата, манастира, не липсват и вечните на Балканите сараи (Рамадан-бегови сараи, 1902 на Антон Страшимиров), във вторите присъства неизменно каруцата. Първите концепти са съпоставяни неведнъж, напр. кръчмата и манастирът, каруцата – по-скоро не.
8. Пеша. Ако героите отиват пеша в града, то е за да извършат нещо нежелано, но неизбежно и негативно. Отиването пеша е и край на съответното произведение със селска тематика, то подсказва бъдеща трагедия. В Гераците Елка се измъква скрито от къщи, за да се удави, Петър води пеша племенника си Захаринчо, за да стане слуга в града. В Албена от Вечери в Антимовския хан (1927) героинята я водят с каруца, за да я предадат на съда, но се появява Нягул с признанието, че той е убил Куцар. В романа Снаха на Георги Караславов Юрталана отива пеша да се предаде на съдебните власти в града, признавайки, че е извършил убийството. По пътя, гледайки любимите си нивя, той се просълзява, нещо твърде нехарактерно за частнособственическия му манталитет. Просълзяват се и много други от героите, попаднали в беда: Съдията в Андрешко, стражарят в Хитрец.
Отиването с каруца някъде по какъвто и да е повод, заставя жените да се облекат по най-привлекателен начин, не само снахата Яна, която отива на кумови гости, нагиздена като за венчило, но водената заради убийство в съда Албена. Нейната премяна е също подчертана от съселяните й:
Ето, че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.
– И защо се е нагиздила – рече някоя, – на сватба ли отива, или на бесило!
– И на въжето иска да е хубава.
– Пустата й хубост! Тя я изяде…
Пременила се е и Рада, в очакване на жениха и смъртта в разказа Шибил:
Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е ‒ гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.
Постолови воденици
Много хубост ти е дал господ ‒ помисли си тя, ‒ дано е само на добро!
Изглежда това е особеност на народите от Балканския регион – да се срещне в хубава премяна както празникът, така и смъртта. Тя е изтъквана неведнъж. Красивата и горда Фатима на Иво Андрич се кипри и цял месец приготвя с най-хубава премяна за насилственото си омъжване, така, сякаш то ще се състои реално, но след като твърдо е решила да се хвърли от моста и да се удави в придошлата Дрина, което и прави (Мостът на Дрина). Рада и Фатима – пременени за срещата със смъртта. Някои критици смятат, а и самият Андрич го признава, че Йовков му е упражнил известно влияние (и двамата по едно и също време са на дипломатическа работа в Букурещ, но няма свидетелства, че са се срещали).
А отиването към съда, респективно към смъртта, заставя както главните персонажи, така също и заобиколилия ги народ да плачат. Такива сцени има много в българската следосвобожденска проза – Под игото, Гераците, Албена. Плачът и сълзите имат стародавни религиозни и митологични традиции, те изобилстват във Вехтия Завет, в раннохристиянската новозаветна, апостолска, учителна и патристическата образност. При Елин Пелин, Йовков ще видим противопоставени два образни концепта: кал и плач. Най-често каруците се движат по кални селски пътища, които кореспондират с настроението на героите: Андрешко, Хитрец, Гераците, в кал и лапавица погребват Елка от Гераците.
Кал отвежда и към смърт
В разказа на Е. Пелин Кал:
Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко – и къщи, и хора, и добитък.
Всичко, всичко тъне в кал – и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има…
Стаята и всичко в нея се завъртя пред очите му, завъртя се и той с тях, падна на кревата и заедно с него почна да потъва в една бездънна лепкава кал, да потъва все по-дълбоко, по-дълбоко и по-дълбоко.
Разбира се, заболяването на главния герой, учителя Никола Нонкин е предизвикано и от любовна несрета, омъжва се неговата ученичка и любов Славка. Болен и вероятно умиращ е и учителят Боянов от Мечтател на Йовков. И при него причината е в несподелената и миражно отдалечаваща се любов с младата Вяра Лозева. Така в този разказ наблюдаваме двоен паралелизъм с разкази на Е. Пелин: от една страна с разказа Кал, от друга – с Мечтатели. В Мечтател на Йовков четем: Но калта и лошото време бяха спрели всяко движение.
В повестта Последна радост на Йовков калта съпътства движението на войската:
Калта е гъста и плъзгава, на всяка крачка войниците падат. Охкания, викове и проклятия се чуват навсякъде из пътя. Ротите са разбъркани.
В Андрешко тези два концепта откриват и закриват разказа. Той започва с пътуване в рядката междуселска кал:
Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле.
В края на разказа изоставеният в блатната кал съдия се раплаква:
И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете.
Плаче и стражарят в Хитрец, след като крадецът Петко Лисичката го нахитрява и избягва в гората:
Стражарят седна край пътя и като не знаеше какво да прави – заплака.
Плаче и Люцкан, след като един войник стъпква грубо цветето му:
Стъпка го, на! И Люцкан се разплаква, както плачеше някога, когато му удряха бомбето в земята и дърпаха полите на редингота му.
Разкайвайки се, плаче и Славенка пред свекъра си Иван в края на разказа Грешница:
Славенка отпусна лицето си на земята и заплака с глас.
Видяхме, че в кал и лапавица погребват Елка от Гераците.
Плачът бива естествен и ритуален – в църква, оплаквачки (тъжачки) на гробищата.
Йовков, Скитникът, от Женско сърце, Дафин убива кмета в кална и тясна пътека:
Една вечер той срещна кмета. Тъмно беше, кално, пътеката, гдето бяха се срещнали, беше тясна. Дафин се заинати и не искаше да отстъпи, но кметът го бутна настрана. Тогава омразата, която беше се набрала в душата му преля, причерня му на очите и без да му мисли много, измъкна ножа си и го заби в гърдите на кмета.
Но калта е често срещан концепт и в нашия град, особено в столицата София. Ще го видим в един автентичен и обективно-критичен документ, свидетелстващ за първите години от живота на следосвобожденска България – Български дневник 1879-1884 на Константин Иречек. Калта впечатлява чешкия историк веднага след пристигането му в София:
Крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен, неравен тротоар и страшна кал.
А плачът – плачат по време на сватбата под угрозата на чума. Скришом плаче Тиха, после всички.
Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но сега плакаха не само домашните, но всички, плакаха дори хора, които не знаеха що е сълзи през живота си.
Йовков в През чумавото също говори за умиращи младоженци, а при Е. Пелин заравят Магда и Ягодин:
– Тате, назад, че никого не жаля!-викна извъи себе си Младен.-Ако бяхме направили това по-напред, сега Аглика да е жива и Неранза да е здрава.
Две едри сълзи се отрониха от очите му и се търколиха по мургавото му юнашко лице.
Напаст божия, 1901.
Естествено, има и разкази без каруци, остатък и инерция от възрожденската традиция, но осветени в нова нравствена аура: Под манастирската лоза, Серафим, Другоселец.
Наблюдава се и сюжетен паралелизъм, той е обикновено вътрешноавторов. Постолови воденици и Ревност при Йовков, героите ревнивци при Йовков са наследници на Квазимодо на Юго: Агата в Ревност; Марин от Постолови воденици, за когото е казано: Той беше цял исполин, с червено, изпечено лице, краката му, обвити с козени наколенници, приличаха на краката на някой звяр.
Мечтатели и Мечтател при Елин Пелин и Йовков.
II. Естетически измерения
Каруцата може да бъде и място за подвижен концерт, и за подвижна изложба, да бъде странстващ културен дом на българския селянин. През XIX в. например са такива руските художници передвижники и амбулантните търговци, т.нар. коробейники, на които посвещава поема Некрасов.
1. Каруцата като извор на музика, пеещите каруци на Сали Яшар в Песента на колелетата, разказът дава техно-естетически отговор на въпроса: Защо пеят неговите каруци.
2. Място за живопис, за художествено изписване, писани каруци, т.е. изрисувани. Точно такава каруца виждаме в разказ на Йордан Радичков, при това озаглавен именно Каруцата, тя е изрисувана с героични образи от Ботевата чета, истинска пътуваща бунтовно-патриотична изложба, макар каруцарят Бай Флоро да майстори и продава грънчарски изделия. Но освен грънци той пренася и скрито оръжие, усетен е от властите и е застрелян от патрул. Впрочем разказът е част от циклично построения сборник Барутен буквар (1969), заради който писателят бе удостоен през 1971 с най-висшия държавен приз у нас през соца – Димитровската награда. Пътуващ спектакъл виждаме и при циганския катун, описан в друг разказ от същия сборник, Скитащи театри.
Каруцата е пространствено-естетическата Аркадия на българския разказ, особено на двамата белетристични рицари на каруцата Елин Пелин и Йовков (да уточним, че средновековен роман Рицар на каруцата, с герой Ланселот има през XII в. във френската куртоазна литература, а негов автор е Кретиен дьо Троа). Там се развиват или завършват почти всички социални, психологически и интимни драми. Краят на каруцата е край на класическия български разказ и на селската проза като иманентен и водещ жанр на прозата ни, тя почва да се движи с други возила и по други пътища. Би трябвало да намалява калта и да стихва плачът.
Ще посочим следните примери:
Иван Динков. Проверка на каруците. С., 1990. Романът е безвкусно подражание на Маркес, немотивирано търсене на парадокси, за никакви каруци и проверки не става сериозно дума, споменаваме го само като заглавие, наглед кореспондиращо със заявената тема.
С Йордан Радичков изглежда се слага край на каруците, край на разказа, на селската проза и нейното ненадминато за определено време присъствие. Макар и неговият Берковски край в Северозападна България да е предсказан и преди, не с такава художествена убедителност и плътност от автори като Ст. Ц. Даскалов (пряко в Магдина чука), Йордан Вълчев и Асен Христофоров (принципно в Родихме се змейове и Вуцидей), (отново фолклорът и панорамата на Северозапада, на Видинския край) и белетристите от Ямболския регион, от Тунджалъка (Димитър Вълев, Димитър Яръмов, Атанас Теодоров). Това е пътят на нашата проза столетница, взет в едри щрихи, от повестите на Любен Каравелов до новелите на Радичков. Такъв едновековен друм на прозата ни във и след излъчването на Каравелов предсказва Захари Стоянов.
А за света на Маркес, изобразен в Сто години самота, Салман Рушди казва: Приказният свят на Макондо е в много отношения графството Йокнапатофа, пренесено в колумбийските джунгли. Много преди извода на Рушди, през 1977 във ВПИ – Шумен по идея на старши асистент Пейо Димитров и под ръководството на доцент Елка Константинова бе защитена дипломна работа за Йордан Радичков и световния литературен процес, с акцент върху магическия реализъм, върху образеца Фокнър и репрезентацията на Гарсия Маркес и Радичков. Дипломант – Александър Йорданов. Подир повече от четири десетилетия у нас бе издаден сборник със статии, посветен на магическия реализъм (2020), закъснял анализ на изстинало явление. От индивидуалните разработки може да се отбележи студията на Галя Конах. В нея е загатната ролята на барока и сюрреализма във формирането на направлението, мястото на испаноезичните предшественици на Маркес и Борхес и неговите манифестации в други славянски страни.
Но Йордан Радичков не се влияеше пряко от нашумелия тогава и избледнял днес шедьовър на Маркес. Романът Сто години самота е преведен у нас през 1971 от Румен Стоянов, пет години след появата на първата иманентна за почерка на прозаика книга – Свирепо настроение. Това сториха по-късно и Васил Попов в Корените и във Вечни времена, Георги Алексиев в Духовете на Цибрица, локализирали своите художествени поселища в Търновско и в Монтанско. За Радичков главен литературен източник си оставаше карнавално-митологичният малорусийски свят на Гогол и особено – описаният в Сорочински панаир, Сорочинская ярмарка от сборника Вечери в чифлика край Диканка (срв. Кулски панаир на Й. Вълчев). Както и размахът на неговото въбражение, от това съчетание се роди иначе реалното селище Черказки и неговият нашенски демон – Верблюдът. Интересен индекс за буквално въздействие на Фокнъровата Йокнапатофа върху Гарсия Маркес и българските му симпатизанти е неизменно присъстващият образ на пенсионирания офицер писател, бил той полковник или генерал: от Сарторис, през Буендия до Генерала. При Радичков, в духа на интереса на нашата проза от 60-те към малкия човек, в противовес на мащабните фигури на партийния секретар, директора на завод и председателя на ТКЗС (по-авторитетна личност на село от партийния секретар), се акцентуваше върху войничета, врабчета, каруцари и цигани, а ако пък герой е сержант милиционер, както е в единствения му криминален роман Всички и никой (1975), той пак е тих и незабележим човек, скромен и честен сержант от милицията и е наречен симптоматично Иван Мравов. Така че в заключението ще се върнем пак към двамата наши рицари на каруцата.
Сюжетът при Йовков и Елин Пелин обикновено се движи към смъртта. Два важни компонента съпътстват това движение: кал и плач. Калта е естествената среда, водеща към смъртта, плачът е обичайно следствие от нея или непосредствено я предшества.
